Майкъл Еберхарт
Задължен да мълчи (42)

Глава четиридесет и първа

Пъхнах се в бара на Снуки, едно заведение за коктейли срещу съда. Вътре беше задимено и тъмно и мина известно време, докато очите ми свикнаха със здрача. Сега, в неделния следобед, заведението бе препълнено. Трима шумни пияндури кряскаха и ръкомахаха от бара вдясно от мен, докато наблюдаваха играта на „Четиридесет и деветките“ по един от дузината телевизори. Реших да седна някъде в дъното, където бе по-тихичко.

Тръгнах навътре в сумрака и изведнъж забелязах наведената над някаква маса сервитьорка. Късата й поличка съвсем се бе вирнала нагоре, докато вземаше поръчката на хората. Задничето й се бе оголило. Под поличката си тя носеше нещо, което само някой с много силно въображение би могъл да нарече бикини. Забавих крачка, за да я разгледам добре и сякаш мехлем ми капна на душата. Защо ставаше така, че когато изпаднех в най-голямата дупка, именно тогава се сещах за мадама? Може би защото винаги когато затънех, се пъхах в някое такова място. След като обърнех няколко питиета, започвах да изпитвам нужда от женско присъствие, което да облекчи болката ми и да ме разсее от мислите, които ме преследваха. Като гледах хубавото дупе на сервитьорката, изборът ми определено падаше този път върху нея.

Момичето явно разбра, че го изпивам с очи. То бързо се изправи. Очите ни се срещнаха, аз измърморих: „Един двоен Чивас“ и се стоварих в сепарето.

Броени минути бяха минали от сблъсъка ми с Рейнър. Знаех, че Сара и Айвъри се тревожат и ме чакат да се прибера, но исках за известно време да остана сам. Имах нужда да смеля цялата информация, която се бе изсипала в главата ми през последните четиридесет и осем часа. Чувствах се като пълен глупак. Глупак, задето бях така яко избудалкан от клиента си. Глупак, задето се бях поставил в положение показанията на Боби Майлс да прозвучат достоверно. Глупак, задето не бях настоял пред Макбийн Боби веднага да бъде върнат в Сан Франциско. Глупак, задето се бях захласнал като пръв пубер по някаква сервитьорка, която междувременно тъкмо пристигаше към масата ми с двойния „Чивас“. Но преди всичко глупак, задето си мислех, че уискито и сервитьорката могат да отдалечат болката ми.

— Ето, заповядайте — каза момичето, постави една салфетка пред мен, а след това и чашата. — Да взема ли таблата?

— Ами да. Имам чувството, че това няма да ми е последното.

Тя сложи ръце на масата и се наведе към мен. Виждах как тримата пияндури от бара я зяпаха, както се бе навела, по същия начин, по който я бях зяпал и аз. Гледайки как точат лиги като пубертетчета, разбрах, че футболът по телевизията не е единствената причина за наплива в заведението.

— Не съм те виждала наоколо.

— По работа съм тук. След няколко дена си тръгвам.

— Добре тогава — каза тя и седна до мен в сепарето. — Искаш ли остатъка от престоя ти да се превърне в най-незабравимото ти преживяване?

Трябва да призная, че предложението звучеше примамливо. Но мисълта за състоянието ми утре сутринта и как ще призова Дани и продавачката на свидетелската банка с глава, надута като шиник, ме преследваше като сянка. Знаех, че ако това се случи, целият процес отиваше на кино. И Рейнър, благодарение на махмурлука ми, щеше да излезе на свобода, готов отново да убива.

Отпих здраво от чашата. Момичето се притисна в мен.

— Утре смяната ми започва чак в три.

Оставих чашата на масата; вътре тъжно се поклащаха само три-четири кубчета лед. Не можех да повярвам, че от устата ми излязоха подобни думи, но аз наистина ги произнесох:

— Боя се, че няма да мога — рекох, скърцайки със зъби.

— Имаш работа, предполагам — каза подигравателно тя.

— Наистина, много съжалявам.

Тя докосна с устни ухото ми.

— Добре, забрави за утре. До утре има още много време.

— Ей, Нанси — извика едно старо кърканде през две сепарета от моето. — Я ми донеси още едно. Или днес не си на работа?

Без да му обръща внимание, сервитьорката се залепи още по-силно за мен и гърдите й подпалиха ръката ми.

— Е, какво ще кажеш? Ще ме изчакаш ли?

Надникнах в големите й кафяви очи. И тъкмо се канех да й отвърна, че няма защо да ме уговаря повече, когато вратата на заведението се отвори и вътре нахлу сноп светлина. Всички глави се обърнаха към Сара, която застана на входа, облечена в бяла рокля и тялото й апетитно се очерта на фона на залеза.

— По дяволите — измърморих, като разбрах, че ме търси. Не можех да се скрия. Вече сигурно бе видяла отпред колата ми. — Сара — извиках аз и тя тръгна по посока на гласа ми.

Нанси се нацупи.

— Коя е тази?

— Моята адвокатка.

— И аз така си помислих — тръсна момичето и изхвърча от сепарето, докато Сара се настаняваше срещу мен.

След малко Нанси се върна, обърса масата и изтръска салфетката в скута на Сара.

— Какво да бъде? — попита я тя.

Сара се подразни не само от изтръскването на салфетката, но и от тона на гласа й.

— Кола — поръча с каменно изражение и се взря в празната ми чаша. — Той също ще пие една кола.

— Остави тази работа, газираното ми прави газове. — Подадох на Нанси чашата си. — Още едно от същото.

Когато Нанси се отдалечи, съобразих, че може би лошото й настроение се дължеше колкото на запоя ми, толкова и на факта, че ме бе заварила с някакво момиче на коленете. А аз просто се бях изкефил, че едно бъбрече бе проявило интерес към стария козел. Но преди съвсем да ми пораснат ушите, видях как Нанси присяда в коленете на старото кърканде, което тъкмо крещеше, че иска още една бира. И така, балонът на самочувствието ми пак се спука.

— Да не прекъснах нещо?

— А, не — излъгах аз, наблюдавайки как Нанси шепне нещо в ухото на дъртака.

— Мислех, че единствено пиенето те прави на парцал на другия ден.

— Станах на парцал, откакто баща ти ми съобщи, че клиентът ми е сериен убиец. Пиенето няма нищо общо с това. И — допълних аз, — защо се държиш с мен като с отрепка?

— Няма такова нещо — каза тя и нежно пъхна ръката си в моята. — Но ако продължиш по същия начин, утре няма да си във форма за процеса.

Аз се засмях.

— Мислиш ли, че мога да изложа на риск шансовете на този негодник да бъде признат за невинен?

Сара въздъхна, но аз вече бях набрал инерция.

— Няма ли да е срамно? — Ударих с ръка по масата. — Благодарение на махмурлука ми един сериен убиец да бъде признат за виновен в нападение и отвличане на дете. Не ти ли се пръска сърцето?

Нанси донесе питиетата и за миг млъкнахме. Аз бързо гаврътнах моето.

Сара вдигна поглед.

— Разбирам как се чувстваш. Но не мислиш ли, че достатъчно си пил?

— Не.

— Аз пък мисля, че ти стига — каза тя твърдо и аз избухнах в смях.

Сара търпеливо ме изчака да спра. Когато установих, че на нея не й е толкова смешно, аз също се опитах да се стегна, но ръката ми вече издайнически трепереше върху облегалката.

— Навярно трябва да хапнеш нещо — предложи тя и посочи с глава зад нас, където двама самотника мятаха стрелички. Малко по-нататък имаше скара на самообслужване, където в момента цвъртеше нечия пържола.

— Добре, ще хапна — обявих високо, тъй че всеки да чуе. Сетне вдигнах празната си чаша към Нанси. — Щом пийна още едно.

— Ти се напи — констатира Сара. — Най-добре е да спреш.

— Хич не съм се напил — казах, но ми се зави свят. — Не разбираш ли, Сара? Ей сега идвам от Рейнър. Той не само призна всичко, но и на това отгоре ме заплаши. Как може да ми правиш забележка, дето съм пийнал малко, за да укротя нервите си?

— И друго май ти се въртеше в главата, освен укротяване на нервите. — Сара кимна към Нанси, която чакаше барманът да ми налее третото двойно уиски. — За какво говорехте с това младо момиче? Да ти направи масаж?

Засмях се. Сара ревнуваше, но това ми харесваше. Преди всичко обаче трябваше да пристигне уискито ми. Едва тогава щях да бъда в състояние да се произнеса по въпроса.

— Друго ще има ли?

Вдигнах чашата си в едната ръка, а с другата посочих средата й.

— Като стигне дотук течността — казах, усещайки, че езикът ми бая е набъбнал, — ще ми донесеш още едно.

— Повтарям, това няма да ти помогне — каза Сара, докато гледахме как Нанси се отдалечава.

— За какво говорим, за къркането или за младата дама?

Сара кимна към Нанси, която сега бе седнала в скута на един от пияндурите на бара.

— Тя определено не е никаква дама.

По начина, по който трепнаха очите й разбрах, че чашата на търпението й е преляла. Колкото по-дълго я гледах, толкова по-добре разбирах защо всички в съдебната зала на Келог замръзнаха, когато тя влезе през онзи първи ден, ефектна като момичето на „Плейбой“ за месеца.

Тримата пияндури на бара, барабар с Нанси, започнаха да цвилят. „Четиридесет и деветките“ бяха вкарали топката.

— Изглеждаш много красива, когато си ядосана — чух някой да казва. Но кой знае защо, моите устни също се движеха. Седмици наред правех всичко възможно да не се увлека по Сара. А сега, пльоснал се в сепарето, изведнъж установих колко би било хубаво да я вкарам в леглото си. Едва сега разбрах, че съм се нафиркал яко; бях се превърнал в суперсваляч.

— Не съм ядосана.

— Както и да е — рекох и като се подпрях с лакти на масата, започнах да изучавам лицето й. — Казвал ли съм ти някога, че си много красива?

— Два пъти — кимна Сара и се зае да прокарва пръста си по ръба на чашата. — Но в пияно състояние.

— Не е заради това — натъртих.

— Никога няма да кажеш такова нещо, ако си трезвен. Явно — каза тя, кимайки в посока на Нанси, — щом си пийнеш, всяка започва да ти се струва красива.

Аз се наведох към Сара и посочих към Нанси.

— Е, не можеш да отречеш, че тя също е хубавичка.

— За това, което си намислил, става.

— Брей — въздъхнах шумно. — За миг си помислих, че съм се напил.

Това накара Сара да се засмее.

— Невъзможен си.

Опитах се да спра погледа си върху очите й, но главата ми се люлееше като глава на парцалена кукла. Полегнах на седалката. След това вниманието ми отново бе привлечено от Нанси. Тя отваряше дървените капаци на прозорците и поличката й отново се бе вдигнала. Две момченца на възрастта на Дани профучаха на скейтбордовете си отвън край предния прозорец.

— Защо не ме оставиш да те закарам вкъщи?

— Какво ще правя утре, по дяволите — казах, докато наблюдавах как момченцата изчезват на зигзаг по алеята. — На проклетия гердан има дванайсет висулки. Знаеш ли какво означава всяка от тях?

— Татко ми каза за твоите подозрения.

— Това вече не са подозрения. Той си призна.

— Навярно можех да ти бъда полезна с нещо.

— Не можех, а мога — отсякох и се опитах пак да се изправя. — Можеш да ми помогнеш да направя така, че той да бъде осъден.

Сара нежно ме докосна по рамото.

— С татко дълго говорихме за това…

— … и не мога да направя нищо друго, освен да осигуря пълната защита, която законът разрешава, без да се съобразявам с личното си мнение за това дали е виновен, или невинен — завърших наместо нея.

— Трябва да се придържаш към този принцип — потвърди тя.

— Но ако излезе навън, той ще продължи да убива. Трябва да има някакъв начин, с помощта на който да направим така, че той да не бъде освободен. — Понижих глас. — Може би да подметна нещо на ченгетата… Например, да им кажа, че върху опаковката на парфюма има негови отпечатъци.

Сара стисна ръката ми.

— От етична гледна точка това е изключено.

— Майната й на етиката. Ние трябва да го спрем да убива.

— Нито ти, нито аз, нито баща ми — каза тя, като увереността й нарастваше с всяка дума, — или който и да е друг, който ни помага, може да направи нещо подобно на това, което ти предлагаш. Единственото, което можем да правим, е да се молим — че някога по някакъв начин той ще бъде заловен.

— Кажи това на бъдещите му жертви — казах, но гласът заседна в гърлото ми.

Сара мълчаливо наведе глава. Права беше. Аз просто хранех безумната надежда, че тя може да има някаква идея. Но и на двамата ни беше съвсем ясно, че няма начин да използвам това, което ми е известно за Дани или за другите жертви на Рейнър в негов ущърб. Ръцете ми бяха вързани. И никой друг не знаеше това по-добре от самия Рейнър.