Майкъл Еберхарт
Задължен да мълчи (41)

Глава четиридесета

От двайсет минути чаках Рейнър. Намирах се в една малка стаичка за разпити, която използваха адвокатите. Двете й части бяха разделени с бетон и стъкло. Не бях сигурен как ще реагираме и двамата, след като му разкриех онова, което знаех.

Стомахът ми не бе престанал да се бунтува, откак двамата с Айвъри излязохме от сградата на затвора. Цялата нощ в събота и по-голямата част от днешната сутрин аз и Сара слепвахме парче по парче картата на ужасите, която бе начертал Рейнър по цялото Западно крайбрежие на Съединените щати. През последните осем години той бе живял последователно в четири града, в това число и Юка. През това време бяха изчезнали общо девет момчета от седем до единайсетгодишна възраст при обстоятелства, близки до случилото се с Дани и с момчето от Бонвил.

Вратата се отвори и Рейнър влезе, влачейки крака.

— Кой, по дяволите, те накара да избереш тази дупка? — попита той.

И през ум не му минаваше какво бях научил за времето от последната ни среща. Знаех също така, че ми трябваше съвсем малко, за да му го съобщя.

— Обмисли ли още веднъж предложението на Браг?

Рейнър завъртя очите си.

— Майтап ли си правиш? Заради това ли ме измъкна от топлото легло?

— Ако бях на твое място, щях да се навия на такава сделка.

— Чакай, нали се съгласи с решението ми?

— Само защото си мислех, че си невинен.

Рейнър мълчаливо впери поглед в мен. Имах чувството, че бе очаквал подобно развитие на нещата.

Станах от мястото си и се наведох към стъклото. То веднага се изпоти от горещия ми дъх.

— Губиш, Рейнър.

Очите му станаха тесни като бръсначи и по гърба ми пробягаха студени тръпки. Безмилостният им блясък ме разтърси.

— Хънтър — тихо каза той. — Седни.

Аз заех отново мястото си.

— Може да се намери съвсем невинно обяснение защо върху кутията с парфюма има мои отпечатъци.

— Откъде знаеш това?

— Бях сигурен, че сте направили анализ — вдигна рамене той. — Никога не съм очаквал друго от теб.

Гледахме се право в очите. Исках да си отместя погледа, но не можех.

— Значи признаваш, че си нападнал Дани Бъртън?

Той се огледа, за да се увери, че никой не може да го чуе.

— Изпитах истинска наслада.

Навярно бях мръднал. Като влязох тук, бях готов да му откъсна главата, само защото го подозирах твърде силно. А сега, когато най-сетне си призна, изведнъж се почувствах много по-спокоен, отколкото в началото.

— Няма да можеш да се измъкнеш след всичко това.

— Айде бе — самодоволно се ухили той. — И двамата добре знаем, че момчето никога няма да спомене за кутийката с парфюма; ченгетата няма как да разберат за нея.

— Те — да, но нали аз знам.

— Не ти ли е известно, че и ти, и другите сте само пионки? Не можете с пръст да ме пипнете. Даже и онова мръсно ченге, дето подхвърля улики, и то не може да направи нищо. — Джаред се замисли за миг и после се засмя. — Приветствам твоите високи идеали, но те не чинят пукната пара в случая.

— За мен означават много.

— И така да е — вдигна рамене той. — Ти не си ми свещеник. Ти си ми адвокат. И няма да е зле да започнеш да се държиш като адвокат.

— Като твой адвокат трябва да знам и за останалите жертви.

— Какви останали?

Бръкнах в плика от амбалажна хартия, който бях взел със себе си. Вътре бяха някои от вещите му, иззети в деня на ареста.

— Спомняш ли си това? — казах, като измъкнах гердана и го завъртях около показалеца си.

Рейнър остана безмълвен, с очи, впити в гердана.

— Опищя орталъка за него, само защото не ти го даваха.

Поставих гердана на плота и отделих някои от висулките, закачени на стария кожен ремък.

— Това на кого е? — попитах, въртейки между пръстите си едно ахатово топче. — На коя от жертвите ти принадлежеше?

Подобно на куче, което гледа в ръцете на господаря си, Рейнър не откъсваше поглед от топчето.

— На кого е то? — изкрещях.

На лицето му отново се появи смислено изражение.

— На момчето от Бонвил — каза.

Догади ми се. Копнеех да се махна, но от друга страна, не исках да му се размине така лесно.

— А за това какво ще кажеш? — продължих да настъпвам, показвайки му едно заешко краче. — На кое бедно момче принадлежеше, преди да го убиеш?

Без да отмества поглед от гердана, Рейнър попита:

— Какво искаш?

Аз бавно опипвах с пръсти висулките една по една.

— Чудя се коя от тях е най-старата? Коя е първата?

В очите на Рейнър се появи влага. Сякаш държах ръката си върху шалтера на електрическия стол. Изведнъж забелязах една сива къдрица, навита на кръгче.

— Значи така — погладих косата, — само това остана от бедната ти майчица.

Рейнър се разяри. Лицето му почервеня, очите му станаха огромни и той се залепи за стъклото.

— Няма ли да престанеш да си играеш с мен?

От този негов глас тилът ми настръхна. Пуснах гердана обратно в плика.

— Добре, свърших.

Рейнър постави ръката си на плота.

— Изобщо не се и опитвай да кажеш това, което си мислиш, че знаеш, на някого.

— Да си мисля?… Аз съм сигурен.

— А аз пък съм сигурен, че си наясно с някои етични норми, които ти забраняват да приказваш.

— Наясно съм със своите етични задължения.

— И особено петият канон — каза той.

— Петият канон? — подигравателно повторих аз. — Ти не си толкова умен, за колкото се мислиш. Ако беше, щеше да знаеш, че адвокатите вече не се подчиняват на каноните по етика.

— А ако ти знаеше половината от това, което си мислиш, че знаеш, щеше да си наясно, че петият канон е в основата на всички федерални и щатски правила, определящи начина, по който адвокатът трябва да защитава клиента си. — Той млъкна и на лицето му се появи подобие на усмивка. — Даже и ако клиентът е виновен.

Знаех, че е прав и това ме измъчваше. Но не възнамерявах да му го кажа.

— Цялата информация, която имаш за мен, включително и за гердана, е строго лична. И една думичка не можеш да кажеш от нея в съда. Ако направиш това, присъдата много лесно може да бъде отхвърлена при обжалването.

— Още не съм сигурен какво точно ще направя — казах. — Но съм убеден, че сега цяла нощ ще се въртиш в кревата и ще се чудиш.

Рейнър се засмя.

— Хайде, кажи им — рече той. — На всички кажи. Много искам да го направиш. След като веднъж присъдата бъде обжалвана и отхвърлена, те никога повече няма да могат да ме осъдят.

За миг се замислих колко ли време Рейнър е прекарал в затворническата библиотека, за да изучи тази материя.

— Така нареченият двоен риск — продължи той. — Те никога повече няма да могат да ме съдят, даже да призная пред целия свят, че аз съм убиецът.

— Едно нещо обаче не вземаш предвид — казах и вдигнах плика. — Ако си отворя устата и започнат процесите за всички тези убийства, нанизани на гердана… — за момент замълчах. — По дяволите, всички тези процеси и обжалвания ще те разделят за години от гердана ти.

Очите на Джаред се впиха в моите. Той наистина не бе предвидил тази възможност.

— Колко дълго можеш да изкараш без него? — размахах плика пред него. — Та ти вече изглеждаш като смъртник. Отслабнал си, очите ти са пълни с мъка и всичко това за по-малко от шест седмици. Ако разкажа всичко, което знам, ти няма да доживееш и до първия процес, камо ли да издържиш всичките.

Рейнър мълчеше. Бях докоснал най-болезнената му струна и изпитвах огромна радост от това, по дяволите.

— Ще пукнеш, ако не вземеш отново в ръце своите малки сувенирчета, нали? За колко време ще пукнеш? За месеци, за седмици или само след няколко дена?

Отново извадих гердана и хванах заешкото краче.

— Винаги съм искал да имам нещо такова — казах. — Нали няма да се разсърдиш, ако го задържа? Това носи щастие, нали?

Джаред разтърси глава и ме погледна сатанински. По средата на челото му пулсираше дебела вена.

— А, забравих — засмях се, сякаш говорех на някое дете. — Ти ги искаш всичките, нали?

Хванах крачето и направих такова движение, сякаш се канех да го откъсна от наниза.

— Не! — изпищя той.

Продължавах да стискам здраво крачето.

Очите на Рейнър се свиха.

— Знаеш на какво съм способен.

— Само не ме плаши, тъпако. Не съм на осем години.

— Не ме предизвиквай.

— Виж какво — казах. — Стига си ме заплашвал. Няма да сбъркаш.

Известно време седяхме и се гледахме мълчаливо. После, без видима причина, в очите на Рейнър нещо проблесна.

— Помниш ли онова момче, което ми поръча да пазя?

— Да, Боби Майлс.

— Аха — кимна Рейнър и се ухили така, че се видяха предните му зъби. На два от тях беше нанизана златна жичка. Това бе обицата на Боби.

— Побъркано долно лайно — понечих да разбия стъклото аз. Но се сетих как Сал Мартинес се бе опитал да стори същото. И печалбата му се състоеше единствено в няколкото шева.

— Защо?… Защо? Какво, по дяволите, ти беше направил?

— Убих го за кеф — заяви той, сякаш изпитваше гордост от стореното. — Той те бе обвинил в престъпление, което не си извършил, нали? Как можех да допусна да се случи такова нещо на моя адвокат?

— Не мога да повярвам колко си побъркан.

Рейнър пак се засмя. Знаеше, че ме е потресъл.

Самочувствието му се възвърна.

— Сега, след като се увери за сетен път на какво съм способен, даже тук, зад решетките… най-добре ще е да си държиш устата затворена.

Станах да си вървя. Не исках да разбере, че наистина ме бе изплашил. Опитах се да пазя присъствие на духа, поне външно.

— Това заплаха ли е?

— Абсолютно — каза той заплашително. — Никога не експериментирай повече с мен.

Когато отворих вратата, погледите ни се срещнаха за последен път. Сякаш някаква мъгла се бе разнесла пред очите ми и аз за пръв път го видях в истинската му светлина. Нямаше никакво чувство в тези тъмнозелени очи. Нито страх, нито гняв, нищо. Само смразяваща студенина. Бях надничал в очите на всякакви изчадия, но такива очи досега още не бях виждал. Това бяха очите на човек без душа.