Майкъл Еберхарт
Задължен да мълчи (40)

Глава трийсет и девета

Затворът на Сейнт Луис Обиспо е разположен в зелените поля край шосе 227 между Сейнт Луис Обиспо и Моро Бей. От пътя прилича повече на почивна станция, отколкото на място, където лежат някои от най-опасните престъпници на Калифорния, изтърпяващи доживотни присъди.

Двамата с Айвъри влязохме в стая десет на десет, чиито три страни представляваха решетки. Беше късен следобед. През покритото с мрежа прозорче, намиращо се на единствената бетонна стена, едва се промъкваха последните слънчеви лъчи, които разграфяваха цялата стая на квадратчета. Във въздуха се носеше миризмата на говежда тор.

„Колонията“, както е известно това място, е разделена на сектори, съобразени със сигурността на всеки затворник. Ние се намирахме в сектор Г. Той се обитаваше от избрана група затворници, отделени не защото заплашваха другите, а заради собствената им безопасност. Тук лежаха повечето от осъдените държавни, съдебни и полицейски служители, наред със серийните убийци, които веднага щяха да намерят смъртта си сред общата маса затворници.

Вече от двайсет минути чакахме за разрешеното ни половинчасово интервю с един затворник на име Роджър Раби, който в продължение на десет години бе шеф на отдел „Серийни убийства“ към ФБР за Западния бряг. От пет години той ядеше, спеше и се къпеше буквално на няколко метра от хората, за чието залавяне бе посветил цялата си кариера.

Според разказа на Айвъри, Раби и неговият отдел бе влязъл в дирите на серия от изнасилвания на студентки, последвани от жестоко умъртвяване и разчленяване на телата из крайбрежните градове на Северна Калифорния. За три години жертвите бяха стигнали числото двайсет и осем. Раби бе започнал да се побърква от факта, че не може да открие извършителя. След всяко ново убийство на студентка той изпитвал все по-голяма лична вина.

През 1989 година била убита Синтия Елингтън — номер двайсет и девет в дългия списък. Този път убиецът — бял мъж, среден на ръст, наближаващ трийсетте — бил забелязан от минувачи, преди да може да разчлени тялото на Елингтън, но успял да избяга. На погребението на момичето, мигове преди да затворят капака на ковчега, погребалният чиновник установил, че липсва медальонът, който скърбящата майка била поставила на шията на мъртвата си дъщеря. Той изгледал видеозаписа на охранителните камери и забелязал кой отмъкнал медальона — някакъв млад мъж, отговарящ на описанието на убиеца. Отделът на Раби веднага бил уведомен и за по-малко от час те идентифицирали убиеца като Уилям Конърс. Хората от ФБР извадили заповед не само за неговия арест, но и за обиск на жилището му. В един фризер в гаража му открили повече от петдесет парчета от човешки тела — ръце, крака, женски гърди и една глава. В спалнята на Конърс Раби намерил кутия за обувки, пълна със сувенири, взети от жертвите. Тук бил и липсващият медальон на Елингтън. Когато Раби арестувал Конърс, онзи през цялото време не спрял да се хили и Раби превъртял. Извадил пистолета си и стрелял. Изстрелът се оказал смъртоносен.

Въпреки усилията на ФБР, чийто личен състав застанал като един зад Раби, той бил обвинен в убийство. Съдия на триседмичния процес, завършил с присъда за непредумишлено убийство, бил Айвъри Харис.

Двамата с Айвъри стояхме пред прозореца, когато тежката метална врата се отвори и в стаята влезе мъж около петдесетте.

— Разполагате с трийсет минути — каза надзирателят и затръшна вратата.

Мъжът стоеше и гледаше ту мен, ту Айвъри.

Айвъри се запъти към него.

— Здравей, Роджър.

Мъжът се изпъна, взрян в протегнатата ръка на съдията. След това на лицето му се появи усмивка и двамата се разцелуваха като първи приятели.

— Колко, от една година не си идвал — заговори Раби, след като се разделиха. — Защо така?

— Извинявай — отвърна Айвъри. — Нали знаеш, стопанството…

— Аз също бях доста зает — каза мъжът и двамата се разсмяха.

Раби се обърна към мен.

— А този кой е?

— Хънтър Добс — представих се аз, но човекът мина край мен, сякаш бях невидим.

— Той е адвокат — обясни Айвъри.

Раби измърмори нещо нецензурно, докато зяпаше през прозореца.

— Искам да обсъдя с вас едно дело, което водя.

Ново изсумтяване.

— Хънтър наистина има нужда от помощта ти — добави Айвъри.

Раби разтърси глава и продължи да зяпа през прозореца.

— Я вижте онзи човек там.

Ние се залепихме за прозореца до Раби и се втренчихме в кокетните зелени постройки, заградени с триметрова мрежа. На върха на оградите имаше бодлива тел. Зад оградата на най-близката постройка се разхождаше брадат мъж на средна възраст, на ръст почти колкото Раби. Но за разлика от късата подстрижка на Раби, косата на мъжа беше дълга и къдрава. Някакво бивше хипи, най-вероятно.

— Не е ли смешно? — попита Раби, докато наблюдавахме как мъжът нервно се разхожда насам-натам. — Кой си е мислил, че ще живея до подобни хора?

— Кой е той? — поинтересувах се аз, тъй като нямах и най-малка представа.

Айвъри ме погледна укорително.

— Чарлз Менсън — отвърна с равен тон Раби.

— Това е Менсън? — извиках подобно на тийнейджър по време на рокконцерт.

Менсън обърна глава, за да види кой вика. Като не видя никого, той се запъти към другата страна на постройката и се скри от погледите ни.

— Чарли до мен — ухили се Раби и намигна на Айвъри. — След всичко, сега вече сме и съседи. — Сетне той постави ръка на рамото на Айвъри. — Значи имаш нужда от помощта ми?

Айвъри се ухили глуповато.

— И аз имах нужда от твоята по едно време — каза Раби със сериозен глас. — Ако случайно си забравил.

— Нищо не можех да направя.

— Не се коркай — намигна той. — Ти направи всичко възможно. Просто го казах на майтап. Не ми се случва често да има с кой да се пошегувам.

— Ще ни помогнете ли? — разбързах се аз, сетил се, че разполагаме само с още няколко минути.

— Винаги, щом е за съдията — запъти се Раби към масата в центъра на помещението. — Вземете по един стол и казвайте за какво става дума.

Двамата седнахме срещу Раби и Айвъри му разказа всичко, което знаехме за Джаред и за умъртвените или изчезнали деца.

— Първото нещо, което искам да разбера, е следното — започна Раби, щом Айвъри приключи с разказа си. — Защо адвокатът се притеснява от цялата работа?

Аз не отговорих веднага. Не бях още съвсем сигурен за собствените си основания.

— Искам да знам какъв човек защитавам — казах. — А иначе, и аз не знам съвсем защо.

Раби ме погледна озадачено.

— Навярно — продължих аз, — ако знам, че е извършил нещата, за които го подозираме, ще успея да го навия да приеме някакво споразумение. Така не след дълго ще може да излезе на свобода. Или пък, за да му окажа някаква помощ.

— Ако той е истински сериен убиец, няма да се навие на никакво споразумение. А колкото до помощта — засмя се Раби само при мисълта за това, — та това не ти е някакъв хъшлак, превишил скоростта, който се нуждае от лека подкрепа, за да престане с лошия си навик да натиска газта. Виж какво — наведе се той към мен през масата. — Не ти вярвам нито на една дума.

Погледнах за помощ към Айвъри.

— Просто му отговори на няколко въпроса, Роджър — кимна към мен Айвъри. — Той няма да използва информацията, за да помогне на клиента си да излезе на свобода.

Раби потъна в стола си и се загледа в тавана. Явно се бореше с мисълта, че думите му могат да помогнат на някакъв адвокат да оневини още един маниак.

— Добре — каза накрая и пак седна с изправен гръб. — Но не знам доколко думите ми ще ви бъдат от полза.

— Оставете ние да преценим това.

Той ми се усмихна за пръв път.

— Да побързаме тогава. — Изражението му стана сериозно. — Единственото нещо, което със сигурност знаете за този човек, е, че издебва предварително набелязаната жертва.

— А след това по някакъв начин ги принуждава да се качат на колата му.

— И ти си бил с него във Виетнам? — обърна се Раби към Айвъри.

— Изкарахме заедно шест месеца. Бях му взводен командир.

— Знаеш ли нещо за семейството му?

— Единствено дете в семейството. Баща му е бил или убит, или е изчезнал, когато е бил съвсем малък. Не съм сигурен дали Рейнър изобщо си го спомня.

— Това дали означава нещо? — попитах аз. — Защото и за Дани Бъртън полага грижи само единият родител. А и при момчето от Бонвил е било така… Доскоро.

Раби се замисли.

— Не — каза той. — В днешно време половината деца живеят при единия родител. Това е само съвпадение. Но ми кажи нещо повече за детството на Джаред — училището, приятелите, роднините.

Айвъри потърка брадата си, докато се мъчеше да си спомни нещо.

— Имал е много проблеми с майка си. Тя е била прекалено покровителстваща — контролирала е всичко, което е вършел. Спомням си, че я мразеше, но нещо повече от това…

— Обзалагам се, че е мъртва, а? — рече Раби.

Айвъри се поколеба.

— Казвал ми е, че не я е виждал повече от десет години. Била изчезнала една нощ и оттогава не знаел нищо за нея.

— Още един липсващ човек — отбелязах аз. — Мисля си колко ли ще бъдат накрая?

— Вероятно тя е била първата му жертва — допълни Айвъри.

— Едва ли. Първо е убил други, преди да събере куража да се заеме с нея. Но не бих се изненадал, ако тя е била причината да започне изобщо черната серия.

— Значи мислиш, че той е сериен убиец? — минах на ти аз.

Раби изгледа замръзналите ни в очакване лица.

— Трябва да разберете, че аз обикновено не знам кой е заподозреният. Трябва да го открия по уликите, с които разполагам. Почти винаги има труп, сцена на местопрестъплението и доста неща, говорещи за навиците на жертвата. След като внимателно и задълбочено се запозная с всичко, вече мога да направя сравнително точен портрет на убиеца. Но този процес отнема понякога седмици, месеци и даже години.

— Не разполагаме с толкова време — въздъхнах и се облегнах на стола. — Процесът ще свърши след няколко дена.

— Наистина искам да ви помогна. Но засега ми съобщавате само за някакво неуспешно нападение в гората и как едно момче след игра на топчета се е качило в някакъв червен блейзър. Нито по какъв начин е станало убийството, нито описание на трупа, нито оръдието, с което е извършено убийството, нито евентуални сувенири, взети от жертвата. Нищо.

Даже да разполагахме с допълнително време за разговор, надали можех да му кажа нещо повече. Нямаше трупове; нито оръдия на убийството. Изведнъж нещо ми просветна.

— Какво каза за сувенирите?

Раби ме погледна неразбиращо.

— Каза, че ако има някакви сувенири, това може да е от полза. Какво имаш предвид?

— Единствено това, че за серийните убийци е обичайно да вземат по нещо от своите жертви.

— Но защо?

— За да имат с какво да си припомнят за вълнението, което са изпитали по време на убийството. Сувенирите им помагат да възстановят събитието безброй пъти и ги зареждат с енергия и сила да убият наново.

Айвъри изглеждаше толкова ужасен, колкото навярно бях и аз.

— Струва ми се, че пропуснахме да споменем нещо важно — казах. — Рейнър има гердан с нанизани на него неща, за които си мислех, че са просто негови лични дреболии. Разни боклучета, събирани от детинство.

Интересът на Раби се възобнови.

— Има голяма вероятност всяка дреболия от наниза да принадлежи на една от жертвите му.

— Но те наброяват поне една дузина. Това може ли да означава, че е убил толкова много хора?

— Обзалагам се, че е точно така.

Зави ми се свят и едва продължих да говоря.

— Но защо ще рискува да носи около врата си неща, които могат лесно да го свържат с която и да е от жертвите му? — попита Айвъри.

Раби се засмя.

— Аз зададох и този, и други подобни въпроси на един от най-зловещите убийци. — Той поклати глава. — Мога да кажа в отговор само това, че даже без един от сувенирите си тези хора биха умрели много бързо.

— Даже без един?

— Това за тях е като брънките на верига. Ако се махне едната, и другите не вършат работа.

— Няма никакъв смисъл в това — отбелязах.

Раби ме погледна с такъв поглед, сякаш искаше да ми каже, че тези работи той ги разбира повече.

— Едно нещо добре трябва да проумеете — натърти той. — Всички те имат различни причини за поведението си и досега не съм открил причина, в която да има някакъв смисъл. Те са луди. И вие също ще полудеете, ако се опитате да търсите смисъл в постъпките им.