Майкъл Еберхарт
Задължен да мълчи (4)

Глава трета

Келог се отпусна в огромното си като трон, керемиденочервено кресло и тежко изпъшка. Подобно на съдебната зала и кабинетът му бе обзаведен старомодно. Дъх на гниеща дървесина изпълваше въздуха. Махагоновите рафтове зад гърба му бяха претъпкани от край до край с прашни томове юридическа литература. Поради изумителните си размери бюрото, зад което се бе разположил Келог, напомняше крепостна стена, издигаща се между нас. Аз седях на крайчеца на стола си. Липтън се бе настанил вляво от мен.

— Надявам се, нямахте предвид, господин Добс, че не знам какво върша.

Келог не заваляше вече думите. Какви чудеса само може да стори изтърсеният в кръвта адреналин.

— Това, което аз знам, е — казах, преди да мога да се спра, — че не откъснахте очи от онази мадама Харис още от мига, в който тя влезе в съдебната зала. С това отклоняване на вниманието вие нанесохте вреда на моя клиент.

— Как смеете! — изръмжа Келог със стиснати зъби.

За миг ми мина през главата да взема да му се извиня. Наистина му дължах известно уважение; ако не друго, поне разговаряше с мен. Да бях на неговото място, лично щях да помагам на Партридж да ме рита по задника оттук до централния затвор.

— Ваша светлост, съжалявам, ако съм казал нещо излишно. Но не само свободата на моята клиентка бе поставена под въпрос. Прокурорът настояваше да й се отнеме възможността да изкарва прехраната си. Не мисля, че това може да се понесе лесно.

— Поправете ме, ако греша, защитник — започна Келог и аз изтръпнах: съдиите се обръщат така към вас само когато започвате да губите битката. — Вие казахте, че аз съм негоден да изпълнявам задълженията си и то пред препълнена зала — така ли беше?

Истината винаги боли, прииска ми се да кажа. Но за момента стъпването на пръсти беше по-добрият подход.

— Съжалявам. Исках само да се уверя, че сте вникнал в същността на обвиненията към моята клиентка.

Още преди да свърша знаех, че току-що си подписах смъртната присъда. Просто не бях подбрал най-подходящите думи. Гледах как лицето на Келог добива неестествено червен цвят.

— Това, което имах предвид, е…

— Господин Добс — изрева Келог. — Не за първи път пледирате в моя съд, доколкото знам. Кажете ми поне за един случай, на който аз да не съм обърнал достатъчно внимание!

Не знаех какво да кажа.

— Е? — наведе се още по-напред Келог. Лицето му се намираше само на педя от моето. Отдаваше ми се рядката възможност да усетя аромата на това, което бе обядвал. Бе нещо течно. Джин.

С крайчеца на окото си мярнах, че по устните на Липтън играе усмивка. Това ме довърши. Кръвта нахлу в лицето ми, а сърцето ми така задумка в гърдите, сякаш само след миг щеше да пръсне ризата ми.

— Ако не ми отговорите — каза Келог, — аз имам готовност да взема решение точно в духа на това, което изложих преди малко.

— Не мисля, че ще стане точно така — отвърнах и сам се удивих от спокойствието в гласа си.

— Какво?

— Добре ли се чувствате?

— Какво общо има, по дяволите, това как аз се чувствам с всичко останало?

— Ами, хрумна ми да ви попитам, защото преди малко усетих в дъха ви следа от сироп за кашлица. Също така забелязах по време на предварителното изслушване, че ви е доста трудно да стоите буден. Може би вземате някакви лекарства против настинка и те ви правят сънлив?

Челюстта на Келог увисна почти до яката му. След това той погледна към пристава, който стоеше пред затворената врата.

— Напълно разбирам какво неблагоприятно въздействие може да окаже всичко това върху вашата способност за вникване в материята — продължих аз.

Липтън се изсмя.

— Хубаво го нацвъка — изкриви уста той, като внимаваше да не го чуе съдията. Но Келог така или иначе нищо не можеше да забележи. Почти се виждаше как скърцат и се трият от напрежение чарковете в спиртосания му мозък. Аз лично не исках да го закопавам така, но ми беше писнало този пияница ден след ден да върши щуротии и сетне все да се измъква по терлици.

— Аз няма да продължавам този разговор — заяви накрая съдията.

— Правилно — отвърнах с поверителна интонация. Бях съзрял пролука и не мислех да падам по гръб. — Вярвам, че ще е най-добре да се върнем обратно в залата и аз да изложа позицията си на открито заседание на съда.

— За какво говорите?

— Просто за това, че вие не сте в състояние да вземате правилни решения. Като гледам сегашното ви състояние, най-доброто нещо, което можете да направите, е да се лишите доброволно от права и да ни оставите да работим с друг човек.

Наистина, блъфирането не беше най-силната ми страна. Но знаех, че ако евентуално реши да стори това, той трябваше да го направи пред шепата журналисти в залата, които, горещо се надявах, още не си бяха взели шапките.

Келог въздъхна шумно и се облегна назад. После леко се завъртя и се втренчи в прозореца с невиждащ поглед. Беше или много разстроен, или твърде засрамен, за да ни погледне в очите.

— Нека да ви попитам нещо, господин Липтън — проговори накрая той, като разтриваше с пръсти челото си. — Имате ли някакви основания да твърдите, че тази Капел някога се е държала непристойно с някой от своите ученици?

— Всъщност не — заекна Липтън.

Келог в отговор кимна.

— Това, което Добс върши сега, намирисва на изнудване — възкликна Липтън.

— Възмутен съм — казах. — Ако усетя, че съдията страда от здравословен проблем, като например прекаляване с лекарствени средства и това е свързано с отслабване на неговата проницателност, мой дълг е да доведа до съзнанието му този факт.

Липтън знаеше, че няма да имам никакъв проблем да установя степента на трезвеност на Келог, или, по-скоро, степента на нейната липса в рамките на едно официално изслушване.

За миг всички млъкнахме. Аз се взрях в Липтън, който невярващо клатеше глава.

— Помисли, Ричард — продължих. — Става дума за млада жена, която е имала полов контакт със седемнайсетгодишен младеж при пълно съгласие от негова страна и този младеж навярно в същата тази минута се фука с победата пред приятелите си.

Келог продължаваше да рее погледа си през прозореца.

— Какво ще кажеш за гаранция от десет хиляди без други ограничаващи разпоредби? — попитах аз Липтън.

Келог ненадейно беше изпаднал от играта. Оставаше да се спазарим двамата с Липтън. Десет хиляди долара не беше лоша сделка. Не исках да натискам за освобождаване без никаква гаранция. Намалената сума щеше да е достатъчна победа. Майката на моята клиентка вече стърчеше пред тъмницата, готова да внесе гаранция от петдесет хиляди долара.

— Май така ще стане — примири се неохотно Липтън. — Но аз няма да забравя тази работа, Добс.

— Ваша светлост — казах, — двамата стигнахме до съгласие, че десет хиляди са приемлива сума.

Келог изглеждаше като човек, претърпял току-що страшно поражение.

— Добре — кимна той и закопча тогата си. — Да вървим тогава, за да задвижим нещата.

— Преди това обаче има още едно нещо, с което искам да занимая съда.

— Какво е то? — въздъхна Келог.

— Там има един млад арестант. Седи точно до моята клиентка в ъгъла.

— Какво за него? — попита Келог.

— Казва се Боби Майлс.

— Клиент е на Шелби — намеси се Липтън, споменавайки името на един друг служебен защитник.

— Не споря — казах. — И очаквам господин Шелби да се появи всяка минута, но междувременно бих помолил съда да обсъди пускането на момчето на свобода без гаранция.

— Какви ги дрънкаш? — възкликна Липтън. — Той е обвинен в продажба на наркотици. Освен това, ако надзърнеш в контролния му талон, ще видиш, че има три висящи предупреждения за пътнотранспортни произшествия. Не става. Твърде е опасен, за да бъде пуснат по този начин.

— Три предупреждения за пътни произшествия? — Знаех, че всяко висящо предупреждение е истинска гилотина, когато става дума за пускането на някого без гаранция. Особено при съдията Келог.

— Господин Добс — натърти Келог, — няма да разисквам повече този въпрос. За ваше добро е и вие да се откажете.

— Но, Ваша светлост…

— Няма да ви позволя да обсъждате пускането на чужд клиент.

— Добре — кимнах и погледнах към Липтън. Очите му бяха станали тесни като бръсначи. Знаех, че и без това съм стъпил на много тънък лед. Като че ли нищо друго не можех да направя за онова хлапе.

— А сега, бихте ли заели пак местата си — каза Келог, сочейки към вратата.

Докато вървях към съдебната зала, продължавах да си мисля за Боби Майлс. Исках да му помогна. Но ако продължавах да притискам Келог, нищо чудно да си тръгнех оттук с белезници на ръцете. Все пак, в едно бях сигурен. Когато видех отново Мартинес, щях да се опитам да му набия в дебелата глава, че ще е най-добре той и апапите му да оставят бедното момче на мира.