Майкъл Еберхарт
Задължен да мълчи (39)

Глава трийсет и осма

Сара излезе от къщата на госпожа Бъртън, без да каже и дума. Мислех, че ще отиде направо в имението да провери дали баща й не се е прибрал, но когато пристигнах там, и от двамата нямаше никаква следа. През остатъка от нощта, а и на следващата сутрин, периодично звънях до апартамента й — ала дори и телефонният секретар не беше включен. Вече не можеше да се заобиколи факта, че баща й се бе превърнал в един от основните заподозрени. След като бях свидетел на поведението й в спалнята на Дани, можех да предположа, че и тя е стигнала до същото заключение. На всичкото отгоре Сара знаеше нещо, което аз не знаех — защо баща й е бил принуден преждевременно да се оттегли от съдийството.

Целия следобед кръстосвах с колата между апартамента и офиса на Сара, надявайки се да я зърна. Наближаваше четири, когато най-сетне се отказах и се прибрах в имението. Спрях с колата пред пристройката и изведнъж се вцепених. Така се зарадвах на лексуса на Сара, че трябваше да минат минути, преди да забележа паркирания до него пред голямата къща блейзър на Айвъри.

Известно време чуках ту на предната, ту на задната врата, а после си помислих, че Айвъри вероятно е сред боровите насаждения и разглежда пораженията от онази нощ. Не знаех как да постъпя, като го видя. Например, можех ли да му кажа: „Ей, знаеш ли, господин съдия, мога да освободя още на мига Джаред, като докажа, че ти си отмъкнал детето. Ще ми помогнеш ли?“.

Преди да пресека алеята, вратата на пристройката се отвори. Оттам излезе Айвъри с голям найлонов чувал, преметнат през рамо, и се насочи към голямата къща.

— Айвъри — извиках аз и той спря — като елен, заслепен от фаровете на кола. — Трябва да поговорим.

Съдията се устреми към голямата къща.

Хукнах след него. Той се опитваше неуспешно да отключи вратата, като крепеше неудобния чувал на рамото си.

— Айвъри, чуваш ли?

— Ей сега ще изляза — каза той и затвори след себе си вратата.

Съмнителното му поведение само задълбочи подозренията ми. Трябваше да проверя какво носеше в чувала. Отворих вратата и изведнъж се спрях. Айвъри идваше към мен с празни ръце.

— Нали ти казах, че ей сега ще дойда — изръмжа той и мина край мен, за да затвори вратата.

— Помислих, че ми каза да вляза — излъгах аз.

Айвъри се поколеба, сякаш търсеше вярната дума.

— Изнесох част от багажа на Джаред да не ти се пречка в краката.

— Какъв багаж?

— Личните му вещи — каза той и се запъти към кухнята. Там спря пред хладилника и започна да рови вътре. — Искаш ли нещо студено?

— Не сега.

— Бира? Кола? Какво да бъде?

Имах да му казвам такива неща, че не исках да създавам в него впечатлението, че просто ще си бъбрим.

— Не, благодаря.

— Къде е Сара?

— Сигурно те търси. Доста й изкара ангелите.

— Точно както и очаквах — каза той и млъкна. — … Наистина смятах, че няма да имаш нищо против.

— За какво?

Айвъри си отвори кутийка бира.

— Че влязох в стаята ти без разрешение. — Той ми посочи бирата. — Сигурен ли си, че не искаш една?

Махнах с ръка.

— Така съм си добре.

Съдията отиде до прозореца на кухнята.

— Какво е ставало там, по дяволите? — измърмори, гледайки към боровите насаждения.

Подобно на мен и той май си мислеше за нещо съвсем различно.

— Ами това е дълга история — казах. — Искам да поговорим за нещо друго, преди да ти обясня.

Той седна на кухненската маса и отпи една глътка.

— Давай.

Още не знаех как да започна.

— Хънтър, знам какво си мислиш. Какво всеки би си помислил. — Айвъри отпи здраво от бирата си. — Просто се случиха твърде много съвпадения.

— В началото се правех, че не забелязвам нищо. Но когато момчето те посочи, вече не можех да си затварям очите.

Съдията допи остатъка от бирата и тресна тенекиената кутийка на масата.

— Разбирам.

— Съмненията падаха върху един от двамата — или върху Джаред, или върху теб.

Той скръсти ръце на гърдите си.

— Давай нататък… Слушам те.

Като се разхождах напред-назад из кухнята, аз му разказах за откраднатата опаковка с парфюм, която момчето е дало на нападателя.

С каменно лице, Айвъри се замисли върху казаното.

— И Сара чу всичко?

— Всъщност точно тя заподозря, че момчето крие нещо. Ако не беше Сара, аз нямаше да разбера нищо.

— Къде е кутийката с парфюма?

— При останалия багаж на Джаред, който Макбийн бе иззел от колата и после върна на Сара — обясних му. — Вероятно е в чувала, който току-що пренесе.

Айвъри повдигна веждата си.

— Няма я вътре.

— Значи трябва да си я изхвърлил.

Той поклати глава.

— Защо напусна съдийството преждевременно? — попитах настъпателно.

— Я по-добре кажи какво точно ти се върти в главата?

— Просто ми разкажи какво се случи — настоях. — Защото има и други начини да разбера.

Съдията помълча малко, рошейки брадата си.

— Как може толкова да съм се заблуждавал в Джаред?

— Джаред! — извиках. — Сега говорим за теб, не за Джаред.

— Ти да, ама аз — не. — Столът под него изскърца, той го бутна назад и стана. — Ей сега се връщам.

— Няма да ходиш никъде — казах и посегнах да го задържа. В този миг влезе Сара. Изобщо не бяхме чули стъпките й.

— Ей, какво става тук? — Тя се вкопчи в мен, хвана ме за ръката и ме завъртя. — Какво искаш да направиш с баща ми? — Обърна се към него, но той вече беше излязъл.

Изтръгнах ръката си от нея и Сара отиде до другия край на масата. Хвана облегалката на един стол и ме загледа с такъв израз, сякаш искаше да го тресне в главата ми.

Лицето й стана безизразно.

— Джаред е виновен.

— Стига бе — казах и пристъпих към нея дотам, докъдето посмях. — Как може да кажеш подобно нещо. Не виждаш ли, че пропускаш напълно…

Сара ме прекъсна.

— Навсякъде върху кутийката с парфюма има отпечатъци от пръстите на Джаред.

— Откъде знаеш?

Тя се усмихна едва-едва.

— Парфюмът беше в багажа, който ми върна Макбийн. — Сара посегна да ме хване за ръката. — Цял ден бях с Робърт Фолц.

— Експертът по почерците?

— Имаше и други отпечатъци, но успяхме да идентифицираме единствено тези на Джаред.

— Както и тези на баща ти?

Сара се засмя.

— Негови изобщо нямаше… На Дани също нямаше.

Главата ми се замая от мисълта какво можеше да означава всичко това. Ако думите й бяха верни, аз в крайна сметка защитавах един престъпник.

Сара обви ръцете си около кръста ми и ме прегърна. Опитах се да я отблъсна, но тя се вкопчи още по-здраво в мен.

— Толкова се притеснявах за баща си — каза тя. Сетне устните ни се докоснаха и аз потънах в бездънните й сини очи.

Айвъри се върна изведнъж. В ръката си държеше плик от амбалажна хартия.

— Време е да си кажем някои работи.

Без повече приказки, той ни заведе в гостната, седна на дивана до мен, а Сара се настани по турски на пода пред нас двамата.

— Май ще излезе, че Джаред през цялото време ни е заблуждавал — каза Айвъри.

Навярно беше прав. Но преди да се настроя на такава вълна, исках да си изясня някои неща.

— Има и друго обяснение откъде са дошли отпечатъците от пръстите на Джаред върху парфюма.

Очите на Сара се превърнаха в две цепки.

— Защо държиш толкова много да накиснеш баща ми?

— Просто искам да кажа, че има вероятност Джаред да е пипал кутийката по-късно — когато вече е била оставена от някого в колата.

Айвъри ни даде знак с ръка да млъкнем.

— Искаш да ни кажеш нещо друго, нали, Хънтър?

— Искам да кажа това, че досието на Джаред е чисто. Той няма никакви деяния, доближаващи се малко или много до това, в което е обвинен.

— А баща ми има, така ли?

— Господин съдия — казах, без да обръщам внимание на Сара. — Все още не си ми обяснил защо се оттегли?

Гласът на Сара се изпълни с жлъч.

— Какво общо има това с предмета на разговора?

Аз не отмествах очи от лицето му.

— Трябва да знам.

Айвъри въздъхна.

— Всичко беше едно голямо недоразумение.

— Не беше така — каза Сара. — Ти просто нямаше друг избор.

— Но защо? — попитах.

— Защото тя беше курва! — извика Сара, но той я прекъсна.

Със сълзи в очите, Айвъри започна да разказва. Преди близо осем години той преживял тежък развод. Донякъде разбирах за какво говори. Това, което не знаех, бе, че първата му жена — майката на Сара — бе умряла от рак на гърдата, когато Сара била едва седемгодишна; Айвъри сам бе отгледал щерката си. Тя тъкмо била постъпила в колежа, когато той се влюбил в някаква следователка. Следователката била два пъти по-млада от него. След броени седмици двамата се оженили.

Месец след първата годишнина от брака им тя родила момченце, което се превърнало в център на света за Айвъри. Но след по-малко от година на всички станало известно, включително и на Айвъри, че жена му върти любов с един колега следовател. Айвъри подал молба за развод и за отнемане на родителските й права; тя на свой ред подхванала борба за детето.

Две седмици преди бракоразводното им дело се обадили на Айвъри, за да му съобщят, че синът му се намира в спешното отделение на болницата с няколко счупени ребра. Айвъри хукнал натам. Посрещнали го двама полицаи, които го уведомили, че предполагат, че момчето не е пострадало само. След още няколко дена се обадила жена му; тя го заплашила, че ще съобщи на полицията как заварила Айвъри на няколко пъти да бие жестоко детето, а то чак се задушавало от плач. Ако престанел да се бори за родителските права обаче, тя нямало да се обажда на полицията.

Когато се разбрало, че Айвъри няма да се поддаде на шантажа й, тя наистина постъпила точно така, както го била заплашила. Било започнато мащабно разследване, в което взели участие не само прокуратурата, но и Съдебният съвет.

— Ти напусна по това време — каза Сара.

— Какво друго можех да направя? Когато полицията ме оставеше за малко на мира, веднага насреща се появяваха онези от Съдебния съвет. Не издържах на това напрежение. А имаше и друго — добави той и гневът, изписан на лицето му, се замени от тъга. — След като ме изхвърлиха, съдебната процедура се изпълни с ново съдържание за мен. Видях в съвсем нова светлина какво означават всъщност думите „невинен до доказване на противното“. Разбрах, че всичко, в което вярвах и за което се бях борил през живота си, е само въздух под налягане. Загубих вярата си в този свят, от който се чувствах неотменима част. Един съдия трябва да вярва в системата. А аз вече не вярвах.

— Смяташ ли, че тя нарочно е наранила момчето? — попитах аз.

— Не, надали. Сигурно е паднал от пързалката или по стълбите, или от стола… кой знае… — Айвъри направи опит да се успокои. — Това, което знам, е, че тя веднага е съзряла новата възможност и успя да я използва до дъно. Без да се притеснява какво може да ми причини с това.

— Повдигнаха ли изобщо обвинение срещу теб?

— Нямаха нищо насреща, освен нейните мъгляви твърдения, които даже и на полицията не вършеха работа — каза той. — Не откриха никакви доказателства в подкрепа на версията й.

— След като се оттегли, Съдебният съвет веднага загуби интерес към него — допълни Сара, хванала ръката на баща си между своите ръце.

Аз се наместих на дивана. Изпитвах истинско съжаление към Айвъри. Даже и да спестяваше нещо от истината, това нямаше значение. Между побоя над деца и гаврата с деца съществуваше цяла пропаст. Случилото се с Дани нямаше нищо общо с повдигнатите към Айвъри обвинения.

— Та това е — каза той и изтри очите си с ръка. — А сега нека да обсъдим какво открих аз.

Чувствах вина, че изобщо го бях подозирал.

— Ако са ти останали някакви сили след моя разпит.

— Имам неоспоримо доказателство, че Джаред е шофирал блейзъра в деня, когато е било отвлечено момчето от Бонвил.

— Джаред е бил в Бонвил?

— И то само на няколко мили от мястото, където е било нападнато момчето. — Айвъри извади жълт лист хартия от плика, който държеше. Оказа се фактура от някаква компания на име „Най-зеленият разсад“.

— Подписът най-отдолу е на Джаред.

След като я разгледах, подадох я на Сара.

— Изглежда е точно така, както казваш.

— От „Най-зеленият разсад“ купувам всичко, което ми е необходимо, включително елхичките за засаждане — обясни Айвъри. — Както виждате, същия ден Джаред е купил над две хиляди корена.

— Но как разбра, че е използвал блейзъра?

— Цялата тази стока — обясни той, сочейки към фактурата, — изобщо не би се побрала в неговата кола. Затова му разрешавах да използва блейзъра.

— Там ли беше ти през всичкото това време? — попита Сара. — В Бонвил?

— Да не мислите, че не знаех какво си помислиха всички, когато онова момче ме посочи в съда. — Айвъри помълча малко. — Все така ми се случва. Да ме обвиняват в престъпление, което не съм извършил. Вече бях чул, че бедното момче е отвлечено с червен блейзър, подобен на моя. Така че трябваше да направя нещо.

Сара го прегърна.

— Толкова дълго те нямаше. Не знаех вече какво да си мисля.

Прегръдката им продължи много дълго в пълна тишина.

— Кутийката с парфюма доказва, че Дани е бил нападнат от Джаред — започнах да размишлявам на глас. — А фактурата — че е бил в Бонвил същия ден, когато е било отвлечено момчето. Не ща и да мисля какво може да се крие зад това.

Айвъри тръгна да казва нещо, но аз го прекъснах.

— Че момчето навярно е мъртво и виновен за това е Джаред.

— Боя се, че си прав — кимна Айвъри.

Отидох при барчето и си налях пълна чаша с уиски.

— Джаред не е само побъркан преследвач на деца, той е май и убиец. — Отпих и се обърнах към Айвъри, посочвайки наполовина опразнената си чаша.

— Сипи си — махна с ръка той. — Колкото искаш.

Изпих и другата половина.

— Боже Господи. Тръгнал съм да освобождавам един убиец.

— Има още уиски — каза Айвъри и кимна към празната ми чаша. — Налей си… Като гледам, ще имаш нужда.

Аз бързо си налях нова чаша.

— Слушам те. По-лошо от това не може да стане.

— Навярно момчето от Бонвил не е единствената жертва.

Втресе ме. Направо не ми се слушаше това, което се канеше да ми каже.

— Джаред е пребивавал във Фресно преди година. След като фактурата потвърди подозренията ми, заминах за там.

— Само не ми казвай, че има и други жертви.

Айвъри бавно поклати глава.

— Много съжалявам, Хънтър. След по-малко от час ровене в библиотеката във Фресно, открих, че по същото време, когато той е бил там, са изчезнали две дечица.

Олюлях се. Краката ми омекнаха. Изпих чашата и си сипах отново.

Айвъри продължи да клати главата си.

— Двете дечица са били момченца. Боя се, че Джаред е твърде болен човек.

— Но той не може… Не вярвам да е бил той.

Сара дойде до мен и прегърна раменете ми.

— Не може да е бил Джаред — казах, като се обърнах към Айвъри. — Макбийн е подхвърлил уликата. Сигурен съм.

— Вероятно Макбийн наистина го е направил. Но това не означава, че Джаред е невинен — възрази Сара. — Макбийн е попаднал на следа, но е знаел, че няма достатъчно доказателства. Искал е заподозреният да не може да се измъкне ей така.

Не желаех да слушам повече. Изпих уискито си на един дъх. Алкохолът се понесе по жилите ми. Започнах да омеквам целия. Надявах се да припадна. Щеше ми се да вярвам, че утре, като се свестя, всичко ще е само един лош сън.

— Предполагам — измърморих, — че тези момченца са били около десетгодишни?

— Едното е било само на седем — отвърна Айвъри и аз хукнах към тоалетната. Сега, докато излизаше през устата ми, уискито не ми се струваше толкова вкусно, колкото преди.

Почти загубих съзнание и се намерих на студения линолеум. Сара и Айвъри ме завариха така. Протегнах ръка. Когато се опитаха да ме изправят, всичко около мен се завъртя. Бързо се обърнах и отново се надвесих над тоалетната чиния.

Сара постави намокрен с вода пешкир на врата ми и аз пак легнах на студения под със затворени очи.

— Знам кой може да помогне — чух да казва Айвъри. — Ще опитам да се свържа.

— Съжалявам, че те въвлякох във всичко това, Хънтър — погали нежно челото ми Сара. — Не извади късмет с това дело. В сравнение с Джаред, Боби Майлс е ангел.

Заради това, което ни се струпа на главата, съвсем бяхме забравили, че Боби Майлс вече не е между живите.

— Беше ангел — измърморих.