Майкъл Еберхарт
Задължен да мълчи (38)

Глава трийсет и седма

От половин час двамата със Сара се намирахме в спалнята на Дани. Майка му беше долу и приготвяше магазина за големия, според нейните очаквания, прилив на клиенти през уикенда. Бяхме накацали на ръба на леглото му и се опитвахме да отвлечем вниманието му от телевизора. Той гледаше повторението на „Тъпчовците“.

Измъчваше ме мисълта, че трябваше да положа повече усилия за безопасността на Боби. Но какво можех толкова да направя? Чудех се дали не бях сбъркал, като потърсих специално помощта на Макбийн. Той трябваше да е наясно, че променяйки показанията си, Боби щеше да свали от мен всички обвинения. Нямаше да се изненадам, ако Макбийн нарочно бе поставил Боби в уязвима позиция, само и само за да ми направи кал.

На светлинни години далеч от важността на проблема, заради който бяхме дошли тук, Дани зяпаше гонитбата между рисуван жълтурко и друг, къде-къде по-стар и по-дебел. Доколкото разбирах нещо, двамата бяха баща и син.

— Барт е адски смешен — обади се Дани и ни погледна през рамо да види дали споделяме мнението му.

Сара го дари с механична усмивка.

— Наистина.

Дани вече ни бе информирал, че изобщо не бе свалял ръкавиците си през онази нощ и изобщо не знае как може да има негови отпечатъци върху опаковката. Сега разисквахме разпита му в полицейското управление. Ако момчето потвърдеше на свой ред думите на майка си, свободата на Джаред бе вързана в кърпа.

— Макбийн за пръв път ли те разпита тогава?

— За втори — каза Дани. — Първият беше в нощта на нападението. Беше седнал точно там, където седите вие сега. Мама не му позволи да остане много дълго. Каза му, че не съм на себе си.

Дани се обърна и пак впи очи в екрана на телевизора.

— Макар че всъщност тя не беше на себе си. Аз си бях много добре.

— Няма начин да е било иначе — намигна ми Сара. А после ми прошепна в ухото: — Хващам се на бас, че е бил изплашен до смърт.

Бях принуден да задавам въпросите си към русия му тил.

— По време на разпита в полицията лейтенант Макбийн изобщо показа ли ти опаковка с гумени мечета?

— Да. Като онази, дето я загубих.

— Какво ти каза?

— Не беше нищо важно, наистина — вдигна рамене и се изхили, когато дебелият плешивец на екрана започна да души малкия рошльо.

— Какво си говорихте? — попита Сара. Навярно вече разбираше, че съм на косъм от това да прасна тъпия телевизор в стената.

— Ами той постави на масата една опаковка с гумени мечета и ме попита дали прилича на онази, която изгубих.

— После какво стана?

— Казах му, че мисля, че прилича, но това не му беше достатъчно — направи муцуна Боби. — Искаше му се още нещо.

— Защо си помисли така?

— Защото ме помоли да взема опаковката и да я разгледам, за да бъда сигурен. Изобщо нямаше нужда от това. Знаех, че е същата. — Изведнъж извика: — Иха! — На екрана мишката пъхна пръчка динамит в устата на черната котка. Той запляска с ръце, щом главата на котката се разлетя по цялата стена. — Краставия и Драскалото са ми любимците.

Сара и аз със затаен дъх гледахме как кръвта и очните ябълки на котката бавно се стичат по стената.

— Анимационните филмчета бая са се променили от мое време — отбелязах.

— Какво ли е същото? — въздъхна тя и устата й увисна, когато мишката изрита очните ябълки на котката извън вратата.

Сложих ръка върху рамото на Дани.

— Това наистина е много важно. Дали не можеш да спреш за малко телевизора?

— Мога — отвърна той и го изключи. — И без това съм ги гледал пет-шест пъти. — Погледна часовника с емблемата на „Четиридесет и деветките“ над гардероба. — Ама побързайте. Скоро започват „Брадатия и Дупеглавия“.

— „Брадатия и Дупеглавия“ ли? — обърнах се към Сара.

— Направо нямам търпение да ги видя — сви рамене тя.

Дани скочи на леглото до Сара. Чантичката й се обърна и падна на пода до краката ни. Съдържанието й се изсипа почти цялото навън. Дани понечи да се пъхне под леглото, за да ни помогне, но Сара го спря. Най-сетне бяхме приковали вниманието му и тя нямаше да позволи на някаква проклета чантичка да развали цялата работа.

— Не се притеснявай — каза Сара. — Кажи какво стана после.

— Ами взех опаковката с гумените мечета и я разгледах, точно както поиска той.

— И после?

— Казах му, че изглежда съвсем същата и пак я оставих на масата.

— След това какво се случи?

— Станах да си ходя, защото се притеснявах за мама. Тя отдавна ме чакаше.

Следващият ми въпрос беше особено важен.

— Преди да излезеш, видя ли какво направи Макбийн с опаковката?

— Пъхна я в някакъв пластмасов плик. — Дани шепнеше, сякаш ни доверяваше някаква голяма тайна. — Той си помагаше с… как се викаха?

Поех дълбоко въздух. Исках да му помогна, но не можех да слагам свои думи в устата му.

— Помъчи се да се сетиш.

Той се загледа в пода, замислен, и очите му станаха големи като палачинки.

— Ей такова нещо използва той. — Дани скочи на килима и вдигна нещо, което бе изпаднало от чантичката на Сара. — Как му викаха на това? — попита, вдигнал го в ръка.

— Пинсети — отговорих аз.

Исках да се уверя, че няма никакво недоразумение.

— Значи Макбийн сложи опаковката с бонбоните в пластмасовия плик с помощта на пинсети, така ли?

— Напълно съм сигурен — заяви той и ги подаде на Сара, която бе коленичила до него на килима да събира вещите си.

Опитах се да укротя ентусиазма си и започнах да размишлявам дали да призова за свидетели и Дани, и майка му или само единия от тях. Ако трябваше да бъде един, щях да се спра на Дани. Той можеше да даде показания не само за случилото се в полицейското управление, но и дали е бил с ръкавици през цялото време. Не можех да измисля нищо по-добро от това жертвата да свидетелства в полза на защитата. Особено когато жертвата бе такова лъчезарно и симпатично момче.

— Май трябваше да гледаш нещо… — казах, като си погледнах към часовника. — Как ги нарече? „Косматия и Дебелоглавия“?

Дани поклати глава с такъв израз, сякаш не можеше да повярва, че има такива тъпаци като мен.

— Не бе, „Брадатия и Дупеглавия“.

Сара се огледа, за да се увери, че са събрали всичко.

— Мисля, че отдолу има още нещо — каза Дани и набързо се пъхна под леглото. След секунда се измъкна, стиснал жълто флаконче с големината на туба червило.

— Я — възкликна той, докато подаваше флакончето на Сара. — И мама използва същия парфюм.

— Наистина ли? — отвърна тя, взе парфюма и внимателно го пъхна в чантичката си. Протегнах ръка, за да й помогна да стане, но Сара продължи да гледа през ръката ми, сякаш на нейно място имаше въздух. Все още коленичила на пода, тя отново отвори чантичката си и измъкна жълтото флаконче.

— Дани? — повика го Сара, разглеждайки предмета в ръката си. — „Мания“ ли е любимият парфюм на майка ти?

Дани погледна към флакончето и след това очите му се спряха върху безизразното лице на Сара. Той легна по очи и вдигна постелката на леглото.

— Може да има още нещо отдолу — каза и пропълзя под леглото, като скри главата си и раменете.

Сара го хвана за глезените, преди да се скрие съвсем.

— Дани — стискаше го здраво тя, — „Мания“ ли беше парфюмът, който се канеше да купиш на майка си онази вечер?

Момчето не отговори.

Не разбирах какво цели Сара. Но по съмнителното поведение на Дани и по това, че сега мълчеше като пън, установих, че той май добре разбираше за какво става дума.

— Дани — настоя Сара. — Знам всичко. По-добре да излезеш оттам.

Аз я докоснах по рамото.

— Какво става?

Сара не ми отговори. Наместо това тя дръпна краката на Дани.

— По-добре ми кажи — каза тя упорито. — Или и майка ти ще научи за това.

Не бях на себе си. Дани беше на път да спаси кожата на Джаред, а Сара му се караше. Хванах я за ръката.

— Какво правиш? — извиках, но вече бе късно. Тя бе успяла да го изтегли изпод леглото.

Той лежеше по гръб и гледаше нагоре към нея.

— Искаш ли да поприказваме? — попита го Сара.

Момчето тежко въздъхна, докато сядаше на леглото с наведена глава.

Сара постави пръста право в раната.

— Ти излезе от магазина с още нещо в джоба, освен гумените мечета, нали?

Лицето на Дани се сгърчи, сякаш всеки момент щеше да заплаче.

— Съжалявам — разтрепери се той. — Никога друг път не съм правил такова нещо.

— Какво стана с парфюма?

Дани поклати глава и по бузката му се плъзна една сълза.

— В началото мислех, че онзи е ченге, затова му го дадох.

Сара нежно погали челото на момчето.

— Искаше майка ти да има подарък, нали?

Дани кимна.

— И понеже нямаше достатъчно пари, реши да вземеш назаем един парфюм.

— Щях да го платя веднага щом можех… Наистина.

— Знам — каза тя и наклони глава, за да се взре по-добре в лицето му. — Видя ли повече този парфюм?

— Не — поклати глава той и започна да плаче. — Няма да кажете на мама, нали?

Бях се подпрял с коляно на пода, така че добре виждах лицето на Дани.

— Значи си откраднал шишенце с парфюм „Мания“ и си го дал на мъжа, който те е нападнал?

— Не го е откраднал — скастри ме Сара и ме прониза с поглед.

Най-сетне разбрах за какво й говореше Дани. Споменатата дамска козметика, намерена в колата на Джаред, всъщност представляваше кутийка с парфюм „Мания“.

Избутах Сара в ъгъла на стаята.

— Знаеш ли какво означава това?

Сара постави пръст на устните си, за да ми направи знак да мълча.

— Но в колата на Джаред е намерен същият парфюм — изтъкнах, сякаш й казвах нещо ново.

— Ако някой друг разбере, че Дани е взел парфюма… — погледна ме тя. — Не разбираш ли това пък какво значи?

— Разбирам. Може да схващам малко бавно, но не съм тъпак… Ако става дума за един и същ парфюм, значи Дани наистина е бил в колата на Джаред.

В очите на Сара се показаха сълзи.

— Не си струва, ако плачеш за Джаред. Изглежда, че той ни е лъгал през цялото време.

— А може и да не ни е лъгал — каза тя и погали Дани по главичката.

Настъпи неловка тишина. Знаех какво я притеснява. Парфюмчето „Мания“ удостоверяваше единствено това, че Дани е бил в колата на Джаред. Но не и кой е бил шофьорът.

По страните на Сара се стичаха сълзи.

— Къде ли, по дяволите, е баща ми?