Майкъл Еберхарт
Задължен да мълчи (36)

Глава трийсет и пета

По челото ми се стичаха капки пот. Беше адска жега: тилът ми беше целият мокър. Вероятно отоплението бе нещо повредено и можеше да работи единствено на пълна мощност. Или май причината чисто и просто си беше в мен. След като излязох от кабинета на Прайст, нервата жестоко ме друсна. Изглежда вътрешният ми термостат също беше повреден.

Не предложението на Браг ме притесняваше. Причината беше другаде. Исках този процес най-сетне да свърши. Макар да бях убеден, че Джаред е невинен, не бях толкова сигурен за Айвъри. Къде беше той сега? Защо изчезна така внезапно, след като Дани го посочи с пръст? И коя беше причината, която го бе накарала преждевременно да се раздели със съдийската тога?

Ако Джаред не се навиеше на сделката, боях се, че Макбийн ще се опита да приказва с Браг, за да свържат Джаред с изчезването на Гари Косгроув. А станеше ли това, рано или късно вниманието можеше да се насочи към Айвъри. Ето кое беше истинската причина цяла сутрин да се потя като в сауна.

Джаред метна доклада от разговора ми с Мери Бъртън отгоре на масата.

— Сега ще се върнеш обратно и ще съобщиш на Браг да престане да ми губи времето. Процесът е към края си. Колкото по-рано свърши, толкова по-рано и аз ще бъда на свобода.

— Помисли внимателно — казах. — При добро държане и ако полагаш труд, ще можеш да излезеш само след три-четири месеца.

— Когато ме признаят за невинен, ще бъда на свобода само след часове.

— Играеш си на рулетка. Ако бъдеш признат за виновен в престъпление над личността и отвличане обаче, можеш да получиш от осем години до доживотен.

— Какво от това? Още няколко месеца вътре в пандиза за мен са равни на смъртна присъда.

Не разбирах за какво говори.

— Можеш ли да ми обясниш какво имаш предвид?

— Просто не искам да прекарам и една секунда повече вътре — заяви той. — А ако майката на момчето разкаже всичко, убеден съм, че съдебните заседатели няма да позволят това да се случи.

— Излиза, че им възлагаш много по-големи надежди, отколкото аз.

— Ами да — засмя се той. — Надеждата е всичко, което притежавам.

Исках да бъда по-настойчив, но неговото уверено държане за сетен път ме убеди в невинността му.

Той се облегна на стола, гледайки ме внимателно.

— Мислиш, че съм виновен, нали?

— Защо винаги се получава така, че когато пристигна при клиентите си с някакво предложение за споразумение и им обясня подробно рисковете от отхвърлянето му, те веднага започват да си мислят, че не вярвам в тяхната невинност?

— Не знам как е при другите, но не мога да повярвам, че в моя случай съществува някакъв риск, при положение че майката на така наречената жертва е на наша страна.

— Тя не е на наша страна. И доколкото съдебните заседатели също имат поглед върху нещата, тя си остава майка на жертвата, без значение доколко осъзнаваме това или не. Съдебните заседатели при всички случаи ще искат да стоварят вината върху някого. В подобни емоционални дела като нашето половината от решението им дали обвиненият е виновен или невинен се гради върху чистата емоция. Много често истинските основания отиват в кошчето за боклук.

— Е, ако хлапето беше брутално изнасилено или нещо подобно, можеше и така да стане.

— Това остава на заден план. При отсъждането съдебните заседатели искат да са сигурни, че това повече няма да се случи на никого. Наречи го съвест или както щеш другояче, но ти казвам, че те не искат да оставят и най-малката възможност някой, за когото съществува даже капка съмнение, че той е бил извършителят, да излезе на свобода.

Джаред се ухили, сякаш му казвах неща, които отдавна му бяха известни. Знаех, че дъската му хлопа — но не беше глупак. Беше по-интелигентен от всеки друг, когото бях защитавал. Ето защо исках да потърся мнението му за това, което ме притесняваше.

— Как мислиш, може ли Айвъри да има нещо общо с нападението?

Джаред се приведе целият напред.

— Хайде, давай — подкани ме той, сякаш ми четеше мислите. — Само не ми казвай, че отново те занимава червеният блейзър и онова момче от Бонвил.

Нищо не му отговорих.

— Защо изобщо намекваш за такива работи? — попита той. — Не стига че имаш доказателство като слънце, че Макбийн е подхвърлил проклетата опаковка, ами на всичкото отгоре искаш да натопиш приятел.

Те двамата навярно бяха доста по-близки, отколкото предполагах. Станах да си вървя, като съжалявах, че изобщо отворих дума за това.

— Значи искаш да кажа на Браг да си завре предложението в ухото?

— Или където другаде му е удобно.

Аз почуках на металната врата.

— Чух, че вътре в затвора лежи момче, което те е обвинило в подтикване към лъжесвидетелстване — обади се Джаред, докато чаках да го отведат.

— Да, името му е Боби Майлс.

— На младоците като него им е малко трудно тук вътре — каза Джаред. — Но щом имаш нужда от него, ще гледам да му хвърлям по едно око.

— В интерес на истината, притеснявам се за него — признах аз и в този момент вратата на килията се отвори. — Пази го, става ли? Едни хора го преследват и искам да съм сигурен, че няма да му сторят нищо лошо.

— Ще се погрижа за това — чух го да казва, преди вратата да се затръшне след него.