Майкъл Еберхарт
Задължен да мълчи (34)

Глава трийсет и трета

Докато хората напускаха съдебната зала, аз си събирах документацията. Щом свърших с разпита на Макбийн, Браг, ухилен като прани гащи и обърнат с лека чупка в кръста към съдебните заседатели, предаде делото си на председателстващия заседанието. Прайст благодари на прокурора и уведоми съдебните заседатели, че за днес всичко е приключило само за час и заседанието на съда ще се поднови утре в десет часа.

Джаред се наведе към мен.

— Защо изтърси това последното, по дяволите?

Вбесен от загубата на битката с Макбийн и изненадан от тона на гласа му, аз го погледнах в лицето.

— Какво каза?

Джаред се намести в стола, без да променя изпълнения си с отвращение израз на лицето.

— Как можа да дадеш такова обещание?

— Какво обещание?

— Никога няма да можеш да докажеш, че уликата е подхвърлена от Макбийн. Как можа, да те вземат мътните, да изтърсиш такова нещо?

Тази черта от характера на Джаред се появяваше все по-често и аз хич не я харесвах.

— Защо просто не ме оставиш да довърша започнатото?

Джаред шумно пое въздух и бавно издиша.

— Тъкмо беше настигнал Макбийн и го изтърва — каза той, сочейки към бокса на съдебните заседатели, откъдето в момента си тръгваше последният от тях. — А накрая се оплете още повече, като спомена, че ще представиш доказателство за лъжите му.

Аз също издишах шумно. Нямаше да търпя някой, който изобщо не беше стъпвал в съдебната зала преди, да ми трие сол на главата. Бързо събрах документацията си и кимнах на Сара да излизаме.

— Все още ни остава касиерката.

Джаред погледна към тавана и поклати глава.

— Която ще каже само, че момчето е било с ръкавици вътре в магазина. — Той наведе глава и ме погледна в лицето. — Това изобщо не доказва, че момчето не ги е свалило от ръцете си, като е излязло навън, нали?

— Така или иначе — троснах се аз, — това е всичко, с което разполагаме. Ако не ти е достатъчно, започвай да се готвиш за живота в килия шест на десет.

Когато дадох знак на пристава да го изведе, Джаред изведнъж се натъжи. Трябваше да знам по-добре от всеки друг какво изпитваше в момента. Надявал се бе да издухам Макбийн като Пери Мейсън. Подобно на повечето обвиняеми, и той не знаеше, че това може да се случи само по телевизията. Ние обаче живеехме в реалността; на карта беше заложен собственият му живот и той изпитваше страх.

— Джаред — повиках го аз, докато вървеше, съпроводен от пристава, към служебния изход на съдебната зала. Той се обърна с празен поглед. — Всичко ще бъде наред, ще видиш — обещах му, без да съм много сигурен в думите си.

Когато двамата със Сара се доближихме към изхода на съдебната зала, чухме шума, който вдигаха от другата страна на вратата готвещите се за атака журналисти от вестниците и телевизията. Откакто техният събрат едва не ме беше пребил с микрофона, гледах да им обръщам необходимото внимание. Наистина един или два пъти се бях изхлузил по терлици, но през другото време всячески им съдействах.

Ала днес нямах нерви за това. Бях твърде объркан и изцеден емоционално. След гоненицата из коледните елхички предишната нощ, сега имах нужда от няколко часа здрав сън. Докато не се наспях, не можех да погледна нито съдия, нито прокурор, нито свидетел, нито най-лошия измежду всички тях, моя клиент. Сега възнамерявах да се запътя направо към имението, където двамата със Сара на спокойствие да обсъдим поведението на баща й.

— Приготви се за спринт — казах на Сара и отворих едното крило на вратата. Точно на пътя ми беше застанал Ото Косгроув. Зад него се чуваха виковете на репортерите, които правеха напразни опити да заемат по-изгодна позиция. Косгроув скръсти ръце на гърдите си. По този начин искаше да каже на всички, че няма да се мръдне, докато не каже това, което имаше да ми казва.

— Дано съдебните заседатели не се хванат на въдицата ти.

Ако не беше два пъти по-голям от мен, щях да се изсмея в лицето му. Какво ставаше тук? Първо отгоре ми се нахвърли моят клиент, недоволен от работата ми, а след това този мъжага се държеше така, сякаш бях повалил самия Пери Мейсън. Трябваше по-бързо да се махам.

— Сигурен съм, че съдебните заседатели ще вземат такова решение, което да отговаря на изнесеното в съдебната зала.

Косгроув се приближи още по-плътно към мен.

— Те не чуха обаче едно — че твоят клиент уби момчето ми.

— Казвате, че Рейнър е убил изчезналия ви син? — извика високо един репортер и снежната топка започна да расте. Настъпвайки се един друг, журналистите се струпаха около Косгроув и го принудиха да отстъпи назад.

Сара се появи зад гърба ми.

— Хайде да изчезваме.

Репортерите се изправяха на пръсти, за да стигнат с микрофоните си лицето на огромния мъж. Той ни изгледа, когато претичахме край него.

Едва стигнахме до паркинга и Сара спря. Пред нейния лексус с наведена глава стърчеше Мери Бъртън.

— Добре ли сте? — попита Сара.

Очите на жената бяха зачервени и подути.

Аз не знаех какво да кажа. Боях се, че подобно на Косгроув и тя ще ме нарече отрепка.

Дадох с глава знак на Сара да си тръгваме.

— Трябва да вървим — каза тя.

Госпожа Бъртън хвана Сара за ръката и закима с глава по посока на съдебната зала.

— Бях вътре.

— Аз просто изпълнявах моите… — казах отбранително, но тя ме прекъсна по средата на думата.

— Кажете честно, наистина ли предполагате, че лейтенант Макбийн сам е поставил опаковката с бонбоните в колата на клиента ви?

Не можех да я виня, че е разтревожена, но аз наистина бях на прага на силите си. Преди да мога да кажа каквото и да е, Сара ме изпревари:

— Наистина смятаме, че вероятността за това е много голяма.

— Отпечатъците от пръстите на моя син доста бъркат работата на клиента ви, нали?

— Наистина е така — отвърна Сара.

— Искам виновникът да си получи заслуженото за това, което причини на момчето ми.

Аз отстъпих назад и кимнах на Сара да направи същото. Имах лошото чувство, че тази дама е скрит вулкан, готов да избухне всеки момент.

— И ние желаем същото — кимна Сара, учудена от постъпката ми. — Но не смятаме, че нашият клиент е виновникът.

— И аз не смятам така — заяви жената и зарови глава в гърдите на Сара, като се тресеше цялата.

Останах смаян. Явно не бях доразбрал нещо.

Сара нежно я отстрани на такова разстояние, че да може да вижда лицето й.

— Какво точно имате предвид?

Жената повдигна глава и започна да бърше с кърпичка очите си.

— Няма да мога да понеса той да влезе в затвора без причина.

— Госпожо Бъртън — казах, — да не би да знаете нещо, което ние не знаем?

Тя се огледа, сякаш искаше да си тръгне. Боях се, че въпросът ми я беше притеснил.

— Може би не е толкова важно.

— Очевидно мислите точно обратното, щом ни потърсихте — поклатих глава. — Защо не оставите ние да преценим?

— Но какво ще стане, ако вашият клиент е виновен, а с думите си аз ви помогна да го освободите?

— Надявам се, че знаете отговора на този въпрос — меко й отговори Сара.

Жената наклони глава и закова поглед в очите на Сара.

— Знам го — въздъхна тя. — Но ще бъде много лошо, ако той е невинен, а аз не ви съобщя нищо.

— Права сте.

Майката на Дани си пое дъх.

— Ох — изпъшка тя, — толкова е трудно.

— Може би няма да е зле да седнете — кимнах към колата на Сара.

Жената докосна ръката ми.

— Веднъж като ви кажа всичко и ще ми олекне.

— Какво е то?

— Ако наистина Макбийн е подхвърлил опаковката… — каза тя и млъкна, за да си поеме дъх, — знам защо отпечатъците на сина ми се намират върху нея.

Настъпи неловка тишина. Двамата със Сара се спогледахме, надявайки се горещо тя да разполага с някакви доказателства за твърдението си.

Сара я прегърна през рамо.

— Знам, че не ви е лесно, но моля ви, помогнете ни.

След кратко колебание Мери Бъртън най-после ни съобщи, че е присъствала при разпита на Дани от Макбийн в полицейското управление в деня след нападението. Разпитът се състоял в малка стаичка, отделена от останалото помещение със стъкло. Макбийн й наредил да ги изчака на един стол на разстояние около три метра от стъклената преграда. Въпреки че не чувала за какво си говорят, тя добре виждала всичко.

— През цялото време на разпита отпред на масата пред Дани имаше опаковка с дъвчащи гумени мечета. Сетне… — погледна тя с болезнено изражение Сара, сякаш сама не искаше да повярва на това, което се канеше да каже.

— Защо не седнем някъде? — предложи Сара, но аз се намръщих. Жената тъкмо беше на косъм от това да ни каже тайната си, а Сара ми се правеше на майка Тереза.

— Не… така е добре — отклони поканата госпожа Бъртън. — Ако сега не ви го кажа…

— Добре, продължавайте — настоях аз.

— Дани взе по едно време опаковката и я задържа в ръцете си, а Макбийн се беше изправил до него.

Докато осъзнавахме казаното, настъпи тишина. Това наистина обясняваше откъде са се появили върху опаковката отпечатъците на Дани, но защо в такъв случай върху нея нямаше отпечатъци от пръстите и на Макбийн?

— Забелязахте ли дали лейтенант Макбийн на свой ред не хвана опаковката в ръце? — попита Сара, сякаш ми бе прочела мислите.

Госпожа Бъртън мълчеше и гледаше надолу. Тя бавно повдигна глава и очите ни се срещнаха за пръв път.

— Това е нещото, което ме измъчва — призна тя. — След като Дани постави опаковката обратно на масата, Макбийн я пое внимателно с пинсети и я пъхна в един пластмасов плик.

— Без да я докосва с ръце? — попитах, още преди да е свършила.

— Да — кимна тя и наклони глава, без да отмества погледа си от моя. — Защо не е искал да има и негови отпечатъци върху опаковката?

Но изражението й показваше, че знае отговора. Ние също го знаехме.