Майкъл Еберхарт
Задължен да мълчи (33)

Глава трийсет и втора

И тримата бяхме принудени да изтърпим цяла лекция от страна на съдията по време на обедната почивка. По някакъв начин тя бе разбрала, че аз и Макбийн бяхме имали конфликт в миналото. Прайст даде ясно да се разбере, че няма да позволи да превръщаме съдебната й зала в арена за разчистване на сметки. Напуснах кабинета й с твърдото убеждение, че изобщо не би се поколебала да ни потърси сметка за неуважение на съда — като Браг също влизаше в сметката, без значение дали беше или не беше областен прокурор.

Когато се върнах в съдебната зала, забелязах, че столовете на Сара и Айвъри още са празни. Огледах се наоколо, за да видя дали няма някакъв нишан от тях и ненадейно погледът ми се натъкна на Ото Косгроув. Той седеше на старото си място, което заемаше още при избора на съдебните заседатели. Точно зад Браг и до майката на Дани.

Косгроув винаги ми хвърляше убийствен поглед, когато очите ни се срещнеха. Но аз изпитвах не толкова притеснение, колкото съжаление към клетия човек. Той наистина вярваше, че Джаред носи отговорност за изчезването на сина му и този процес представляваше единствената му надежда виновникът да си получи заслуженото. Само можех да се надявам, че след края на делото Косгроув — подобно на всички останали — най-сетне ще проумее, че и Джаред също е бил жертва. Жертва на незаконно деяние от страна на едно мръсно ченге.

Прайст зае мястото си и аз бързо скочих, за да подновя кръстосания си разпит. Щом отместих поглед от свидетелската банка, забелязах, че надолу по стълбите право към мен слиза Сара. В никой случай не изглеждаше щастлива.

— Може ли за момент? — попитах и съдията кимна.

— Нищо ли няма?

Сара завъртя глава.

— Наистина съм ужасно притеснена. Звъних на кого ли не.

— Сигурен съм, че е добре.

Прайст почука по стъклото на часовника си. Даваше ми сигнал да започвам.

Нежно стиснах рамото на Сара и после се запътих право към Макбийн. Той изглеждаше абсолютно хладнокръвен, докато издърпваше стола си напред и нагласяше микрофона в очакване да започна разпита.

— Последния път, лейтенант, обсъждахме опаковката с дъвчащи гумени мечета, която бяхте взел от служителката в дрогерията в деня след нападението над Дани.

— Точно така — отвърна ясно лейтенантът.

— Спомняте ли си името на продавачката?

— Мисля, че не — отвърна той и посочи към папката пред него. — Бих могъл да проверя.

Макбийн прелисти няколко страници. Изглежда, намери каквото търсеше, защото спря да прелиства и се зачете. Сетне отново затвори папката.

— Името й е Каръл Сийли — каза той. — Разпитвах я, за да разбера дали си спомня за момчето.

Опрях ръцете си на плота пред него.

— Къде е сега опаковката с бонбоните, която тя ви даде?

— Не бих могъл да ви отговоря.

— Не можете или не искате?

Макбийн ме изгледа с отвращение, а сетне замахна с ръка, сякаш искаше да пропъди досадна муха.

— Нищо подобно — каза той. — Просто не си спомням какво направих с опаковката.

Самоувереното му и вежливо държане оказа въздействие и върху мен. Опитах да се успокоя.

— Тези гладници, детективите, винаги гледат да пъхнат нещо в устата си — допълни той след кратък размисъл и се подсмихна към съдебните заседатели. — Ченгетата не ядат само фъстъци, в края на краищата.

От залата се чу приглушен смях. Това ме извади от релси.

— Както виждам, много ви е смешно, лейтенант.

— Другото не, ама вашите глупави въпроси — със сигурност.

Прайст даже не се опита да грабне чукчето, а удари по масата направо с юмрук и то така, че всички в залата подскочиха.

— Вас двамата вече ви предупредих веднъж.

На съдията й бе дошло до гуша от овнешкото ни поведение и сигурно вече щеше да вземе мерки. Беше глупаво, че изгубих самообладание. Трябваше на всяка цена да остана спокоен и вежлив, пък макар и само външно.

— Извинявам се — погледнах към Прайст.

Със свиреп вид тя дълбоко изпъшка и се облегна назад.

— Продължавайте, защитник.

— Лейтенант, опитахте ли се да намерите тази опаковка с бонбони?

— До днес не мислех, че това е толкова важно.

Отидох до съдебния чиновник и взех пластмасовия плик, съдържащ опаковката с бонбоните, за която се твърдеше, че е намерена в колата на Джаред. След това вдигнах плика пред Макбийн.

— Сигурен ли сте, че опаковката с бонбони тук вътре не е онази, която ви даде Каръл Сийли, когато я разпитвахте в магазина?

Макбийн се намръщи и погледна към съдията, която внимателно го наблюдаваше.

— Сигурен съм — отвърна той и по лицето му се изписа отвращение.

— Искам да си изясня нещо — казах, като продължавах да размахвам плика пред очите му. — Ако върху тази опаковка с бонбони има отпечатъци от пръстите на Дани, защо няма негови отпечатъци и навсякъде другаде из вътрешността на колата на клиента ми?

Върху лицето на Макбийн се изписа усмивка.

— Много просто. Вашият клиент е почистил всичко отвътре.

— Нека да уточним това, лейтенант — намръщих се аз и се отдръпнах малко, за да съм сигурен, че всеки го вижда. — Казвате, че моят клиент е проявил предвидливост и е почистил вътрешността на колата?

— Точно така.

— И все пак — почесах се по главата, — той е оставил опаковката с гумените мечета, нещо, което всеки идиот знае, директно би го свързало с Дани Бъртън, не само вътре в колата, но на всичкото отгоре и по средата на предната седалка. Това на вас как ви звучи?

— Стига бе — изхили се той. — Ако бандитите разполагаха с толкова мозък, как щяхме да ги залавяме?

— Но вие току-що ни казахте, че умът му е стигнал да почисти вътрешността на колата, така ли беше?

— Така казах, да.

— И то добре е почистил всичко, нали?

— С изключение на опаковката.

— А, вярно, опаковката — погледнах нагоре към небесата, търсейки някакво обяснение. — Защо ли изведнъж се е показал като такъв тъпак?

Макбийн сви рамене.

— Както вече казах, вътре в колата цареше истинска неразбория. Навярно изобщо не я е видял.

— А не може ли истинската причина, поради която моят клиент не е видял опаковката, да е просто тази, че тя никога не е била вътре в колата?

Макбийн се ухили до уши.

— Глупости — изтърси той, сякаш аз бях пълен глупак.

Започнах да изпитвам притеснение. Макбийн се беше съвзел и напълно владееше себе си. Не знаех какво се върти в главите на съдебните заседатели, но не можех да си представя, че ще се хванат на въдицата му. Колкото и да се боях от гнева на Прайст, трябваше да направя всичко възможно отново да го изкарам от кожата му.

Пак се запътих към свидетелската банка и застанах право пред него.

— Моят клиент никога не е виждал тази опаковка, лейтенант — заявих, като доближих лицето си толкова близо до неговото, че можах да усетя дъха му, — защото вие сте бил този, който е поставил опаковката с бонбоните на предната седалка.

Макбийн рязко дръпна главата си.

— Това е просто нелепо!

— Вие сте я поставил там след арестуването му.

Макбийн млъкна и хвърли поглед към Браг, който внимателно изучаваше подчинения си следовател.

— Какво, да не би да не сте? — извиках.

Макбийн задиша тежко. Лицето му стана тъмномораво. Още малко оставаше да се пръсне, когато един от съдебните заседатели, този, който седеше най-близо до свидетелската банка, пълен плешив мъж, взе, че кихна. Макбийн се обърна стреснато към него и започна да мига. Сякаш за миг беше забравил изобщо за присъствието на съдебните заседатели. Той ги огледа до един и изражението му се проясни. Май разбра, че за една бройка щеше да се провали вдън земя.

— Всичко това, господин Добс — каза той с овладян глас, — не е нищо повече от плод на вашето развинтено въображение. Ама то всички адвокати сте такива. Когато не можете да отхвърлите уликите по обоснован начин, веднага казвате, че са ги подхвърлили ченгетата.

С крайчеца на окото си погледнах към съдебните заседатели. Очите им бяха вперени в мен. Макбийн бе успял да се овладее навреме и да обърне играта в своя полза. Нямах къде повече да отстъпвам и той чудесно го знаеше. Последната ми надежда сега беше в Каръл Сийли, която чрез показанията си да посее съмнението, че не е възможно върху опаковката да има отпечатъци от пръстите на Дани, защото той е бил с ръкавици. Наистина това беше изстрел от твърде далеч, но беше последното нещо, с което разполагах.

— Изобщо вицът, който ни разказахте, е твърде стар — продължи Макбийн с подхилване. Беше спечелил битката и сега не можеше да пропусне да обере лаврите. — Просто не разполагате с никакво доказателство.

Но моят кръстосан разпит не можеше да завърши по такъв безличен начин. Ако това станеше, никога нямаше да мога да обърна резултата в моя полза. Поне трябваше да изглежда, че изобщо не съм останал изненадан от развитието на нещата.

— Мислите, че нямам доказателство? — издървих се аз. — Почакайте малко, лейтенант, и ще видите за какво става дума!