Майкъл Еберхарт
Задължен да мълчи (32)

Глава трийсет и първа

За изненада на всички първият свидетел, който призова Браг през втория ден на свидетелските показания, беше Ричард Стампс, експерт по пръстовите отпечатъци в полицейското управление. По средата на разпита му стана очевидно защо прокурорът бе оставил Макбийн за десерт.

Стампс се бе дипломирал само преди година и имаше нищожен професионален опит. Случаят „Джаред“ бе едва вторият процес, на който се явяваше да свидетелства. Преди да отговори на всеки въпрос, той дълбоко се замисляше и поглеждаше към началника си, който седеше на първата редица зад масата на обвинението. Когато Стампс каза, че върху опаковката от бонбоните има отпечатъци от пръстите на Дани, гласът му така глъхнеше, че Прайст го помоли да говори по-високо. Той направи опит, но сега пък гласът му премина от една октава в друга, сякаш младокът току-що бе влязъл в пубертета. Браг свърши с разпита и предаде експерта в моите ръце. Ала преди да седне на стола си, хвърли изпълнен с отвращение поглед към началника на Стампс.

По всички правила на играта, разпитът на свидетел като Стампс би трябвало да бъде блян за един адвокат. Такъв поплювко, призован да дава експертна оценка в процес, на който биха се разтреперили краката и на кален ветеран, би бил лесна жертва. Но аз изпитвах съжаление към новобранеца. Не беше негова грешката, че шефът му бе постъпил като идиот, нагърбвайки го с подобна важна задача. А щом го съжалявах аз, знаех, че и съдебните заседатели ще изпитат подобни чувства.

Беше ми добре известно, че ако искаш да спечелиш, най-добрата тактика при кръстосания разпит е да няма никакъв кръстосан разпит. По такъв начин съдебните заседатели разбираха, че когато задаваш въпрос, ти го задаваш, защото наистина е важен. Без съмнение щяха да одобрят подобен подход и да удвоят вниманието си. На всичкото отгоре, бях дал за експертиза същата опаковка от бонбони на излезлия в оставка експерт по почерците Робърт Фолц, един от най-изтъкнатите специалисти в щата. Неговото заключение напълно съвпадаше с това на Стампс. Спорният момент беше дали опаковката е намерена в колата на Джаред, а не дали върху нея има отпечатъци от пръстите на момчето. Не Стампс, а Макбийн беше на мушката ми.

— Нямам въпроси.

Стампс погледна към съдията с мълчаливия въпрос „и сега какво“. В очите на Прайст се появиха весели искрици.

— Ами, можете да напуснете свидетелската банка — каза тя. — Но по-бързичко, ако обичате, докато господин Добс не е размислил.

— Добре, госпожо — закима Стампс и унесено слезе от мястото. Съдебните заседатели мъже се сръчкаха, а жените ми теглиха по една усмивка. Едно на нула за мен.

В своите интервюта пред медиите Браг неведнъж бе изтъкнал, че ще спечели това дело с „трикратна комбинация“. И макар първите му два хода, с Дани и Стампс, да нанесоха повече вреда, отколкото полза, Макбийн наистина можеше да се окаже неговият печеливш удар, ако не успеех да измисля нещо, с което да сразя лейтенанта.

— Вашият следващ свидетел — каза Прайст на прокурора.

Браг погледна Макбийн, който седеше до него.

— Народът призовава за свидетел лейтенант Уилям Макбийн.

През първия половин час Макбийн щедро раздаваше усмивки наляво-надясно. Благодарение на богатия си опит копелето знаеше какво да прави. Непременно да стане толкова симпатичен на съдебните заседатели, че и през ум да не им мине да си помислят, че е могъл да извърши нещо неуставно. След всеки въпрос той правеше кратка пауза и непременно се обръщаше към съдебните заседатели, преди да отговори. Нямаше никакво съмнение, че разпитът му е репетиран като пиеса на Шекспир, но аз и не бях очаквал нещо по-различно.

— Напуснах Сан Франциско, за да спася невръстните си синове от порока, наркотиците и престъпленията, които изобилстваха в тяхното училище — каза Макбийн и поне двама от съдебните заседатели кимнаха разбиращо. Аз, разбира се, знаех истинската причина, заради която той напусна Сан Франциско и тя нямаше нищо общо със синовете му.

Браг изгледа изпитателно съдебните заседатели. Те го наблюдаваха съсредоточено. Той отново се обърна към Макбийн, който беше готов да нанесе смъртоносния си удар.

— Какво беше намерено в колата на господин Рейнър, шевролет модел хиляда деветстотин петдесет и шеста, след претърсването й?

Макбийн живо тръсна глава.

— Мръсни дрехи, книги, лични вещи — започна той, издишвайки шумно, — с една дума, всякакъв боклук.

— Боклук? — удиви се Браг. — Може ли да бъдете по-точен?

Знаех накъде бие Браг. Той искаше да подготви почвата не само за откритата от Макбийн опаковка с бонбони. Освен това искаше да създаде впечатление, че в колата е царяла такава неразбория, че Джаред просто е нямало как да я забележи, след като Дани я е изтървал вътре.

— Плочи с военни маршове, снимки, различни рецепти, всевъзможна документация, свързана със службата за ветерани, празна тубичка от крем за бръснене, започнати рола тоалетна хартия и — с хитра усмивчица изтърси накрая Макбийн, — дори дамска козметика.

— Дамска козметика? — уточни Браг подигравателно.

Браг би имал интерес съдебните заседатели да си мислят, че Джаред има необичайна сексуална ориентация. По този начин по-лесно щяха да приемат неговата слабост към малки момченца. Но наличието на дамска козметика вече бе отклонение, стигащо твърде далеч.

— Протестирам — скочих от стола си аз. — Каква връзка имат всички споменати вещи със случая? Докъде ще стигнете така, господин Браг?

— По този начин съдебните заседатели ще могат да добият по-вярна представа за обстановката вътре в купето на колата.

— Но защо е необходимо да се навлиза в такива подробности?

— За да се покаже защо уликата, за която лейтенант Макбийн още не е споменал, не е могла да бъде забелязана от обвиняемия. Защото…

— Ваша светлост, ако господин Браг възнамерява да продължи този спор, вярвам, че ще е редно да се видим тримата.

Всички съдии мразят срещите на четири очи заради загубата на време, до която водят те. Прайст не правеше изключение.

— Седнете, господин Добс — нареди Прайст. После се обърна към Браг: — Моля, продължавайте.

Прокурорът се завъртя към своя свидетел с израз на задоволство.

— Ако не се лъжа, лейтенант — каза той, — бяхме стигнали до дамската козметика.

— Достатъчно, господин Браг — изръмжа Прайст. — Протестът на господин Добс се приема.

— Тогава може би трябва да приема предложението на господин Добс — заяви Браг и се запъти към съдийската трибуна, клатейки глава — и да направим среща между нас тримата.

— Спрете където сте — повиши тон съдийката и му направи недвусмислен знак с ръка да спре. След това придърпа стола си по-близо до свидетелската банка и се наклони към Макбийн. — Доколкото чух, споменахте, че сте намерили в колата най-различни неща?

Макбийн се поколеба за отговора си и аз се засмях. Съдията не фигурираше в сценария, който бяха разиграли с Браг.

— Да — отвърна накрая Макбийн.

— Неща, които преди малко нарекохте с общата дума боклук, нали така?

— Както и смет — допълни Макбийн.

— Тоест, би било приемливо да обобщим, че вътрешността на колата е представлявала, поради липса на по-добра дума — усмихна се Прайст, — едно голямо сметище?

Сред репортерите се надигна кикот. Прайст се обърна към тях и се намръщи. Съдебната зала утихна отново.

— Лейтенант, чухте ли въпроса ми?

— Разбира се — отвърна той с готовност. — Вътрешността на колата представляваше едно голямо сметище.

— Благодаря ви — отвърна Прайст и се обърна към Браг. — А сега дайте по същество, господин обвинител.

Браг се доближи до Макбийн и застана само на две-три стъпки разстояние от него.

— Присъствахте ли по време на свидетелските показания на Дани Бъртън, когато той съобщи, че е носел със себе си опаковка с дъвчащи гумени мечета в нощта на нападението?

— Да, присъствах.

— Тогава кажете, лейтенант — Браг млъкна за миг, за да привлече вниманието на съдебните заседатели, — докато претърсвахте колата на обвиняемия, шевролет модел хиляда деветстотин петдесет и шеста година, намерихте ли вътре нещо подобно на опаковката с дъвчащите гумени мечета, описана от Дани Бъртън?

— Не само подобно — ухили се самодоволно Макбийн, — ние намерихме точно същата опаковка, която описа бедното момче. Неотворена опаковка с дъвчащи гумени мечета на предната дясна седалка на колата.

— Ясно — кимна Браг, наслаждавайки се докрай на ефекта от думите на Макбийн. — Вие сте намерили идентична опаковка с дъвчащи гумени мечета на предната седалка на колата на обвиняемия, така ли?

— Точно така.

— И какво направихте с тази опаковка?

— Предадохме я в научната лаборатория за изследване на отпечатъците.

— Става дума за същата опаковка, за която господин Стампс съобщи, че върху нея са открити отпечатъци от пръстите на Дани Бъртън, нали така?

— За същата.

— Свидетелят е ваш, защитник — завърши Браг. — Аз нямам повече въпроси.

Застанах пред свидетелската банка и бръкнах дълбоко в джоба на панталона си. След като поровичках вътре, за да направя нужното впечатление, извадих шепа монети. Избрах няколко от тях и ги подхвърлих на плота пред Макбийн.

— Ето — изстрелях във въздуха с палец последната монета и той трябваше да я улови, за да не го удари по лицето. — Това тук са точно долар и шейсет и пет цента.

Макбийн сви рамене.

— И какво от това?

Аз плъзнах монетите към него.

— Точно такава сума ми дължите.

— За какво говорите? — намръщи се Макбийн.

Съдебните заседатели се бяха надигнали от столовете си, чудейки се докъде ли ще стигне диващината на адвоката.

— Не струва ли точно долар и шейсет и пет цента една опаковка с дъвчащи гумени мечета?

Макбийн започна нервно да се върти на стола си. В ъгъла на окото му се появи някакъв тик.

— Вие сте взел същата опаковка с дъвчащи гумени мечета от касиерката в магазина на следващия ден след нападението над Дани Бъртън, нали така?

— Не съм много сигурен дали беше на следващия ден — каза Макбийн с тих глас.

— Но взехте такава опаковка, нали?

Макбийн помълча, изучавайки ме съсредоточено. Разбра, че нямаше да го питам, ако не бях проверил.

— Да — потвърди накрая.

— И вие се сдобихте с нея, преди да изпратите опаковка с дъвчещи гумени мечета в лабораторията за изследване?

— Не съм напълно сигурен за времето.

— Ако искате, мога да опресня паметта ви, като се позова на доклада — предложих и размахах листовете във въздуха.

В погледа на Макбийн се забеляза напрежение.

— Не е необходимо — заяви той. — Сега си спомням, че я взех от касиерката, преди да изпратя другата в лабораторията.

С крайчеца на очите си Макбийн сигурно беше забелязал, че съдебните заседатели внимателно го изучават. Той повдигна веждата си.

— Ако искате да създадете впечатлението, че опаковката, която изпратих за изследване в лабораторията, е същата, която съм взел от касиерката, тогава как ще обясните отпечатъците от пръстите на момчето върху нея?

— Ами защо вие не ни обясните това?

Лицето на Макбийн почервеня от гняв. Той стискаше толкова силно дръжките на стола, че кокалчетата на пръстите му побеляха.

— Мисля, че не е редно да правите каквито и да е намеци за това, че опаковките са подменени, без да представите доказателства.

Прайст удари с чукчето по масата.

— Вие най-добре разбирате от тези неща, лейтенант.

Макбийн силно поклати глава.

— Ваша светлост, става дума за това, че той не може да докаже твърдението си. Защо трябва да ме обвинява?

— Никой не ви обвинява — възрази Прайст.

Трябваше да попреча на съдията да развали всичко. Бях вкарал Макбийн в кошарата. Бях го принудил да загуби самообладание. Кой знае какво щеше да направи или каква глупост щеше да изтърси след малко?

— Не е точно така. Аз наистина го обвинявам.

— Отново питам — изригна Макбийн. — Обяснете какво правят отпечатъците на момчето върху опаковката, ако наистина съм я подменил?

— Стига толкова! — удари отново с чукчето Прайст. Този път ударът върху масата беше в доста по-голяма близост до свидетелската банка, отколкото предишния. Макбийн подскочи, сякаш малко оставаше чукчето да се стовари върху главата му. — Очаквам да видя защитата и обвинението, както и лейтенанта, в кабинета си.