Майкъл Еберхарт
Задължен да мълчи (31)

Глава трийсета

— Вие двамата сте големи късметлии — каза Сара.

От близо час се намирахме в чакалнята на Общинската болница на Мендосино. Чакахме Боби всеки момент да излезе от спешния кабинет. Дежурната сестра вече ни бе уведомила, че куршумът само е одраскал горната част на ръката му и след като го промият и превържат, той ще може да си тръгне.

Щом се почувствахме в безопасност в колата на Сара, тя се обади по подвижния си телефон на полицията. После дръпна колата на банкета и зачакахме. Не след дълго видяхме пристигането на четири черно-бели полицейски коли с пуснати сирени. Те се насочиха по следата, оставена от колата на извергите сред елхичките. Но това, на което се натъкнаха в крайна сметка, беше само зарязаната им в калта кола. Бях убеден, че щом са чули пристигането на полицията, бандитите бяха избягали към хълмовете, оставяйки намиращия се в безсъзнание техен главатар Майкъл Виктория на произвола на съдбата.

Не стига че бях скапан, мръсен, мокър и на предела на силите си, но на всичкото отгоре се наложи да отговарям на въпросите на Макбийн. Най-сетне, когато сестрата го уведоми, че Виктория е дошъл в съзнание, той ни остави на мира и отиде да върти него на шиш.

Въздъхнах дълбоко.

— Ако имах някакъв късмет, изобщо нямаше да съм чувал нито за Боби Майлс, нито за проклетите му бакии.

Сара се опита да се усмихне, после се загледа в пода и взе да описва осморки с крака си върху блестящия линолеум.

Беше напуснала съдебната зала да търси баща си, но и той, и блейзърът му бяха изчезнали. Целият следобед чак до вечерта тя бе продължила да го търси.

Беше много притеснена. Това, което се бе случило в съда, повдигаше хиляди въпроси. Бях сигурен, че Сара се вълнува дали и аз не го подозирам. Но, което бе по-важно, тя се питаше дали изобщо някога е познавала баща си и дали наистина знае на какво е способен той.

— Хубавото на това, което се случи — опитах се да пусна една шега аз, — е, че баща ти сега ще има за обработка няколко стотици дръвчета по-малко.

— Изобщо не искам да мисля как ще реагира… Стига да се появи, разбира се.

— Обясни му, че ще платя за щетите.

За пръв път тази нощ тя се усмихна.

— А с какво, ако смея да попитам? Не забравяй, че си безработен.

— Това няма да продължи още дълго. Боби Майлс ще има грижата.

Знаех, че щом Патерсън се види с момчето, той ще бъде принуден да свали всички обвинения. Най-сетне облаците, скупчили се над главата ми през последния месец, щяха да се разсеят.

— Двамата с теб ще завлечем Боби в прокуратурата и ще поискаме да ми се извинят.

— Нямам търпение да го направим.

— Ти се справяше блестящо. Но чак сваляне на обвиненията? — бутнах я с лакът аз. — Направо си велика.

Ухилих се, но тя остана мрачна и отново погледна часовника си, може би за двайсети път, откакто бяхме тук.

— Дано да побързат с Боби.

— И аз се надявам на същото — завъртях се в стола си. Исках да се махаме оттук час по-скоро. Имах нужда да се измия и да сменя дрехите си. Бельото ми беше мокро и изпитвах усещането, че доста борови иглички се бяха заврели под гащетата ми. Отново плъзнах поглед по калта, покрила дрехите ми.

— Ако това върху мен изсъхне, ще ме скове целия.

— А аз какво да кажа? — отвърна тя и погледна предницата на костюмчето си, напръскана с кал и с кръвта на Боби, докато му беше помагала да се качи в колата.

След това Сара пак си погледна часовника.

— Дали да не звънна отново вкъщи?

— Сигурен съм, че баща ти е добре — казах. — Навярно е отпрашил при някое гадже, за което даже не подозираш.

— Дай боже така да е.

Облегнах се назад и затворих очи, чудейки се къде ли наистина може да е.

— И ти го подозираш, нали? — попита тя.

Очите ми се облещиха и погледите ни се срещнаха.

— Кого да подозирам? — запелтечих аз в опит да се измъкна от този разговор. И аз, и тя бяхме сдали багажа. А освен това първо ми се щеше да разговарям с него.

— Не се прави на дръж ми шапката — каза нетърпеливо Сара. — Рано или късно ще трябва да проведем този разговор.

Нежно докоснах ръката й.

— Навярно се притесняваш след всичко това, което се случи днес в съда, но мисля, че нямаш никакви основания.

Сара отмести ръката ми от своята.

— По-добре не превръщай баща ми в изкупителна жертва.

— Какво, дявол да го вземе, искаш да кажеш с това?

— Хич и не си мисли да убеждаваш съдебните заседатели, че баща ми би могъл да бъде толкова нападател на Дани, колкото и Джаред — само и само, за да ги накараш да изпитат неудобство и да го освободят.

Аз се втренчих в нея.

— Наистина ли мислиш, че бих могъл да извърша подобно нещо?

— Повечето адвокати са способни на всичко, само и само да освободят клиентите си.

— Е, добре, аз пък не съм като всички — избухнах най-сетне.

Сара наведе глава. Долната й устна трепереше, а в очите й се показаха сълзи. Тя нежно докосна ръката ми.

— Мисля, че става дума просто за някакво съвпадение.

Като видях колко се тормози, гневът ми започна да се изпарява.

— И аз мисля така.

— Толкова ме е страх — затресе се тя.

Обърнах се към нея и хванах ръцете й. Лицата ни почти се допряха, когато от дъното на коридора чухме глас:

— Влюбените гълъбчета още ли са тук? — Беше Макбийн, който крачеше широко към нас с хитра физиономия, означаваща „ама как ви гепих“.

Сара бързо се отдръпна и изтри бузите си с ръце.

Аз се изправих и застанах между тях.

— Защо се забави толкова?

Макбийн изкриви врат, опитвайки се пак да зърне Сара, която привеждаше в ред тоалета си.

— Този Виктория мълчи като камък — заяви той. — Нищо не казва, само това, че иска да се срещне с гадния си адвокат. Наистина, с тези телове не му е много до приказки.

— Какви телове?

— Ами да, телове — изхили се Макбийн. — Аз май повечко трябва да внимавам, като говоря с теб. — Сетне се обърна към Сара, която се бе изправила до мен. — Ще гледам да не ядосвам приятелчето ти. Явно единият му удар е счупил челюстта на онзи бандит. Можеш ли да повярваш?

Свих рамене, но останах силно изненадан от думите му. Вероятно този път говореше истината.

— А какво става с момчето?

— Ако говориш за Боби Майлс, той си е добре. Разпитът му свърши още преди половин час.

Хем знаеше, кучето, че киснехме тук само заради Боби. Но явно Макбийн беше решил, че щом той ще окъснее толкова в нощта преди явяването ни в съдебната зала, защо да не окъснея и аз.

— Преди половин час? — изръмжах аз. — А сега къде е?

— Тръгна си. Придружен от един полицай.

— Но ние се бяхме разбрали да остане с нас — каза Сара и ме погледна за подкрепа.

Макбийн се подсмихна.

— В никакъв случай. За общината в Мендосино е въпрос на чест да се погрижи за настаняването му. Поне седмица ще е така, преди да отпътува за Сан Франциско.

— Но защо? — попита Сара.

— Защото при явяването му в съда не всичко излезе наяве.

— Да не би да има висящо дело?

— За наркотици. Нещо, което не бе споменато по време на предварителното изслушване.

Предполагах какво може да се е случило. Боби здравата се бе уплашил и не искаше да се явява в съда. По-изгодно му бе онези приказки между нас двамата да си останат там, в пристройката.

— Той се нуждае от охрана — казах. — Виктория и главорезите му са по петите му.

— Виктория за известно време няма да има възможност да стори никому нищо. Успокой топката и ме остави аз да имам грижата.

— Ами бандата му?

— Не се притеснявай. Знам колко е важен той за теб. Можеш да се обзаложиш, че ще направя всичко, което зависи от мен, Боби да пристигне цял в големия град.

Сара и аз знаехме какво означава това. Докато Боби не се срещнеше с Патерсън, гилотината продължаваше да виси над главата ми.

Макбийн пъхна ръце в джобовете си и си тръгна. По средата на коридора той се обърна.

— И да не забравиш, Добс — извика. — Утре ни чака явяване в съда.

— Точно така — измърморих в ухото на Сара. — Крайно време е всички да разберат какво лъжливо ченге си ти.