Майкъл Еберхарт
Задължен да мълчи (30)

Глава двайсет и девета

— Трябва да стигнем дотам — казах на Боби и посочих коледните елхички от другата страна на алеята.

Бяхме клекнали зад моята кола. Вятърът отново се бе усилил и дъждът обливаше лицата ни. Ако можехме да се доберем до боровите насаждения, щяхме да успеем да се скрием. Тъмнината, свирепата буря и лабиринтът между хилядите дръвчета нямаше да им позволят да ни намерят.

Сведени ниско над земята и клатушкайки се като патици един след друг по мокрия чакъл, ние се насочихме към задната част на колата. Хванах се за калника, за да не залитна и чух вика на Боби. Той се търкаляше с лице, забито в земята, и с колене, опрени в корема, и скимтеше като бебе. Над него с пистолет в ръка стърчеше онзи, когото Боби нарече Майкъл Виктория. Пистолетът му беше насочен право в лицето ми.

Всеки, изпаднал в такава ситуация, би трябвало да напълни гащите от страх. Но колкото бях уплашен, дваж повече бях обзет от гняв. Гняв, продиктуван от пълната ми безпомощност. Гняв, продиктуван от това, че някакъв лумпен с патлак си беше присвоил правото да определя дали да живея или да умра. Така ми беше паднало пердето, че знаех едно — няма да загина мърцина, без борба.

Бавно вдигнах ръце и ги поставих зад тила си.

— Вземи пример от него, тъпако — каза Виктория и посочи с пистолета към Боби. — Ти няма ли също да се разпищиш?

— Изключено! — Грабнах шепа чакъл, хвърлих го в лицето му и забих глава в корема му. Той падна назад и удари главата си в джантата на колата. За миг остана зашеметен. Опитах се да взема пистолета, но копелето продължаваше силно да го стиска.

— Да бягаме! — изкрещя Боби и ме повлече в тъмното.

Опитах се да се дръпна, но чух гласове, ломотещи на испански, а малко след това и няколко изстрела. Озърнах се да видя дали Боби не е пострадал. Него го нямаше никакъв.

Отново проехтяха изстрели.

Отвън, пред вратата на пристройката, стояха трима мъже с насочени оръжия. От дулата им излетяха пламъци и видях, че се целят в Боби, който тичаше по алеята. Куршумите чаткаха по чакъла около краката му. Момчето представляваше твърде лесна мишена.

Изведнъж Боби извика от болка. Той се препъна и залитна, размахал ръце, за да запази равновесие. При първата редица от елхички падна. Нямах представа къде е ударен.

Ако не предприемех нещо, щях да последвам съдбата му. Виктория още лежеше по гръб и правеше напразни опити да дойде на себе си. Опитах се отново да издърпам пистолета, но той сякаш беше заварен за ръката му. Да му се не види и късмета.

Скочих отгоре му, затиснах корема му с крака и започнах да му нанасям удари по лицето. Тялото му се отпусна и пистолетът се изхлузи от ръката му. Тъкмо го грабнах, когато нещо избухна до мен. Скрих главата си с ръце и отгоре ми се посипаха стъкла. По лицето на Виктория също имаше стъкла. Огледах се; задното стъкло на колата беше пръснато.

След това огънят престана. Дъждът и вятърът ми пречеха да разбера какво са намислили. Надникнах иззад багажника и ги видях да разговарят, докато вадеха нещо от джобовете си. Явно презареждаха оръжията си.

Помислих си да ги гръмна един по един. Но кого заблуждавах? Досега даже не бях държал пистолет в ръцете си. Едва различавах цевта от дръжката. Надали щях да уцеля и слон от разстояние два метра.

Но, така или иначе, трябваше да действам бързо.

Коленичил на земята, стиснах пистолета с две ръце и го вдигнах над главата си, като преди това се уверих, че не съм се прицелил в багажника на колата. Започнах да натискам спусъка, стреляйки във въздуха. Нямах намерение да уцелвам никого. Планът ми беше друг.

Изпратих в тъмнината поне десет куршума и онези тримата хукнаха да се крият. В мига, в който отместиха от мен очи, спрях да стрелям и спринтирах през алеята към елхичките, добирайки се доста навътре в масива.

Накрая останах без дъх и се опрях в едно дърво. Реших да се върна и да видя какво мога да направя за Боби. Докато се промъквах крадешком между дърветата, чух захлопването на врати и шум от запалване на кола. Застинах на едно място. Надявах се, че са се отказали от преследването и си тръгват.

Изведнъж дърветата се обляха в светлина. Някой зад мен извика името ми и ме бутна на земята. Инстинктивно вдигнах ръка, за да се предпазя от нападателя.

— Могат да те видят — каза той, триейки лицето си. Едва познах под калта Боби.

— Добре ли си?

Боби се държеше за дясната ръка и я поклащаше.

— Само ме одраскаха.

Кимнах към вътрешността на елховите насаждения.

— Ще можеш ли да вървиш?

Отговорът на Боби потъна в силния шум, идващ от форсиран автомобилен двигател. Колата май беше на алеята само на метри от нас. И двамата изстинахме. Дъждът продължаваше да се изсипва върху главите ни.

— Трябва да бягаме — казах и Боби хукна, като криволичеше между дръвчетата. Аз хукнах след него с цялата бързина, на която бях способен. Имахме преднина и се надявахме да им избягаме на такова разстояние, на което куршумите им нямаше да ни стигат. За беда, дръвчетата бяха твърде малки и онези сигурно виждаха всяко наше движение.

Шумът от двигателя на колата ставаше все по-силен. Тя идваше право към нас, като мачкаше дръвчетата по пътя си. Накъдето и да свърнех, колата също променяше посоката си.

Вляво дръвчетата бяха по-големи. Там вече кола не можеше да премине.

— Боби — извиках и посочих с ръка. — Давай натам.

Разстоянието беше най-малко сто и седемдесет-осемдесет метра. Колата фучеше след нас сред ветрило от кал и овършани дръвчета. Не беше на повече от двайсет метра.

Бързо се изморих. С всяка крачка краката ми отслабваха. Останах без дъх, сърцето ми щеше да се пръсне, всичко ме болеше, натежах като от олово, но нямаше да им позволя да ме хванат. Продължавах да тичам единствено със силата на волята си.

Веднъж вече ме бяха преследвали така. Знаех какво е. Тогава бях десетгодишен. Събудих се от виковете на майка ми. Баща ми пак се беше прибрал пиян-залян и безмилостно я налагаше. Изтичах долу и започнах, както винаги досега, да крещя и да го млатя с юмручета по гърдите, молейки го да престане. До този момент така бях постъпвал. Но сега беше различно. Той беше извън себе си. Нямаше да престане, колкото и да му се молех. Щеше да я убие.

Той ме метна встрани, вдигна мама за косата и удари лицето й в стената. Започна да се хили, когато бездиханното й тяло се свлече на пода. Когато я видях да лежи долу с окървавено лице, нещо в мен се пречупи.

Изтичах горе до спалнята си и грабнах бухалката. Трябваше да го спра по някакъв начин. Когато се върнах долу, той я риташе по корема и й заповядваше да стане. Промъкнах се зад гърба му и вдигнах бухалката над главата си. След това го фраснах с все сила. Краката му се подгънаха и баща ми се строполи на пода.

Но дали защото бях твърде малък, или защото той бе твърде голям, баща ми бързо успя да се окопити. Скоро се изправи на крака и с кървясал поглед посегна към бухалката. Аз се вкамених и тя изтрополи на пода. Двамата се гледахме очи в очи, докато тя бавно се търкаляше към него. Макар и още замаян, той се наведе да я вземе, но залитна и щеше да падне. После се изправи с бухалката в ръце и започна да мести поглед от мен към нея и обратно. Вдигна я над главата си. Аз се свих, покрих глава с ръце и зачаках удара. Майка ми скочи като котка върху гърба му, започна да го дере и да го удря и да ми крещи да бягам.

После си спомням, че се намерих на пътя и побягнах презглава. Не знаех накъде тичам, знаех само, че не трябва да спирам. Ако ме настигнеше, баща ми със сигурност щеше да ме убие.

Изскочих на главното шосе и чух, че той запали колата. После гумите й изсвириха по черния път пред къщи.

Баща ми беше тръгнал да ме гони.

Аз тичах ли тичах, надявайки се на едно — че е твърде пиян, за да стигне далеч. След това някъде отзад чух пак свирене на гуми и колата изскочи на асфалта и започна да ме настига.

Трябваше да напусна пътя. Вляво обаче имаше пропаст, дълбока поне трийсет метра. Вдясно — гладка отвесна скала. Знаех, че ще ме настигне, но нямаше къде да се скрия. Освен ако, помислих си, не миряса и не спре. Застанах на пътя и започнах да махам с ръце, за да го спра. В отговор чух рева на двигателя и фаровете на колата ме заслепиха. Тя летеше към мен със страшна скорост. Останах в средата на пътя, замръзнал от ужас.

След секунди фаровете ме осветиха целия. „Спри! Спри!“ — крещях аз, но вече беше късно. Колата рязко изви и се обърна на лявата си страна. Задницата й се понесе към пропастта и скоро колата изчезна зад ръба.

Отдолу имаше само въздух. Когато автомобилът стигна дъното на пропастта, се чу взрив.

Така и не разбрах дали баща ми го направи нарочно. Но поне бях сигурен в едно — вече никога нямаше да има възможност да нарани мама.

— Хайде — чух вика на Боби. — Насам. — Беше на десет метра от мен. Тичах с все сила, но момчето беше младо и в много по-добра форма.

Докато тичах, погледнах през рамо и видях, че колата ни наближава, кършейки всичко по пътя си. Клонки, стебла и кал хвърчаха навсякъде. Изведнъж лицето ми се удари в земята. Бях се спънал в голям камък. По очите ми полепнаха кал и борови иглички и за момент ослепях. Чувах само, че колата вече е съвсем близо. Изтрих очите си и пак се устремих напред.

— Насам — извика Боби и видях, че тялото му се скри зад първата редица по-високи дървета.

Когато и аз влетях сред тях, не знаех на какво разстояние от нас се намира колата. Но след секунда-две ревът на двигателя престана. Намирах се в средата на близо триметровите борови насаждения. Всяко дръвче беше абсолютен близнак на останалите. Вятърът беше престанал и бе спряло да вали. Обгръщаше ме студена мъгла. Продължих напред. Сред тишината се чуваше само свистенето на клонките, които отмествах по пътя си.

После спрях. Краката вече изобщо не ме слушаха. Клекнах, сложих ръце на коленете си и като си поемах мъчително въздух, започнах да мисля какво да правя по-нататък. Спомних си, че карето с тези по-високи борови насаждения излизаше точно на главното шосе. Ако успеех да се добера до него, преди да ме настигнат, бях сигурен, че ще успея да спра някоя кола. Единственото ми спасение беше да стигна шосето.

Принудих се отново да тръгна, чудейки се къде ли е Боби. Вероятно вече беше в безопасност, щом мен още не ме бяха хванали. След това двигателят пак изрева. Но този път звукът му беше различен. Наместо непрекъснат рев се чуваха измъчени кихания, прекъсвани от паузи. Това продължи към десет минути и аз разбрах, че колата е затънала в калта.

Продължих да залитам напред, знаейки, че докато се опитват да подкарат бракмата си, ние можем да се спасим.

След броени минути чух далечни викове, последвани от стрелба. След това пак викове, които се приближаваха.

Какви бяха тези изстрели? Даже онези да бяха зарязали колата си и да ме преследваха пеш сега, така или иначе бяха твърде далеч от мен. Но къде беше Боби, по дяволите? Какво ставаше с него?

Беше твърде опасно да се връщам назад, за да го търся. Трябваше да вървя към шосето.

Изминах още около стотина метра сред мокрите клони и чух как пред мен изсвириха гумите на кола. Навярно се намирах почти до шосето, затова ускорих ход. След още няколко редици от дръвчета излязох на една просека. Отсреща се виждаше шосето и червените стопове на някаква кола.

Напълно изтощен, се строполих на колене. Изведнъж видях Боби, който се промъкна до дясната врата на златистия лексус на Сара.