Майкъл Еберхарт
Задължен да мълчи (3)

Глава втора

Сградата на областния съд в Сан Франциско представлява каменна грамада, строена при възстановяването на града след земетресението от 1906 година. Скъпата махагонова ламперия от двете страни на коридорите и тежките полирани врати на съдебните зали не успяват да прикрият особения дъх, който се долавя навсякъде. Понякога този дъх отслабва, но никога не изчезва напълно. Отдавна се мъчех да установя произхода му. Подушвах го в съдилищата и в арестите, но особено отчетливо — в затворите. Това беше миризмата на страха. Миризмата на преследвани като животни човешки същества.

Пейките по коридора бяха претъпкани със задържани. Те чакаха реда си с широко отворени очи. Същите очи, които често се отправяха към мен с гореща молба — да ги спася от техния преследвач, Наказателната правораздавателна система.

Внушителен портал с десет стъпала водеше към светая светих на Трети съдебен състав. За публиката в съдебната зала имаше дълги редици от столове, наредени като в църква. Сега те преливаха от скучаещи репортери, които не знаеха с какво друго да си убият времето, както и от разтревожени членове на семействата на подсъдимите, чиито дела бяха насрочени за днес.

Артистичните подвиквания и сподавените разговори, които бучаха в залата, напомняха вечерна молитва в манастир. Аз се плъзнах през вратичката на преградата, кимнах на съдебния пристав и погледнах към трибуната, за да видя какво става. Обикновено сядах на един от няколкото дървени стола, разположени от вътрешната страна на парапета, разделящ участниците в процесите от публиката. Така си осигурявах идеална видимост към съдията Шърман Келог, който се взря сега в мен над телените рамки на очилата си, кацнали едва-едва върху крайчеца на внушителния му червен нос. Въпреки че предварителното изслушване на страните вече течеше, той не пропусна да се намръщи при появата ми. Знаеше, че трябваше да съм тук в един и половина, а вече минаваше два. Но доколкото познавах Келог и той не беше наместил туловището си в креслото зад катедрата точно навреме. Без съмнение, преди това беше ударил няколко чашки в своята любима бърлога и както винаги, съдебният пристав едва го бе измъкнал оттам.

— Приличаш на призрак — подсвирна Ранди Роджърс, като се наклони към мен отляво. Двамата с Ранди бяхме работили заедно по няколко случая през последните години. Той беше един от най-преуспяващите адвокати в областта, които се занимаваха с наказателно право.

Исках да му отвърна, че видът ми изобщо не дава пълна представа за опустошенията вътре в душата ми. А той носеше костюм на Армани за две хиляди долара, като на ревера му грееше червен карамфил.

— С този карамфил направо ми събра очите, Роджърс — прошепнах. — И аз сутринта бях с една жълта роза, но май я загубих някъде при разпитите в ареста. Ама така стана по-добре. И без това хич не отиваше на сакото ми. — После добавих заговорнически: — Какво да се прави, пак свърнах от правия път.

— Симпатягата Добс — ухили се като пача Ранди. — Исках само да кажа, че изглеждаш така, сякаш не си мигнал няколко денонощия.

— Нека просто да приемем, че щях да спя по-добре, ако леглото ми не се люлееше като сал.

— Значи ще си паснеш идеално с Келог — успокои ме той, като кимна към съдията. — Този път Негова светлост съвсем плете език.

Тълпата в залата постоянно нарастваше. В сектора за публиката всички места вече бяха заети. В дъното се забелязваха правостоящи, включително и репортери.

— Какво става? — попитах аз Ранди. — Защо са тук всички тия журналисти? Да не са арестували пак О Джей Симпсън?

— Всичко е заради предварителното изслушване на Джеймс Чандлър — отвърна той, сякаш бях длъжен да съм чувал това име.

— Чандлър? — попитах механично, като се мъчех да изхвърля от главата си Боби Майлс и неговите пълни с ужас очи.

— Даваха го по телевизията, а и всички вестници писаха за него — процеди със стиснати устни Ранди. — Собственик е на „Чандлър Индъстрис“. Не може да не ги знаеш. Поне половината от шибаните търговски центрове наоколо са техни.

— Ясно — подсвирнах, без да чаткам изобщо за какво ми говори. — И в какво го обвиняват?

— В убийство. На собственото му дете.

— Колко голямо е било детенцето?

— На шест месеца. Можеш ли да повярваш?

— Ако си бачкал достатъчно дълго в това черво адово, нищо не може да те изненада — заявих аз.

Пред нас Джери Липтън, заместникът на областния прокурор в Трети съдебен състав, разпитваше едно ченге. След градушката от въпроси беше станало ясно, че в креватчето на бебето полицаят открил прясна кръв.

— Да се надяваме, че ще сварят живо това копеле — изсъска Ранди.

Изкисках се наум. Винаги се впечатлявах от факта колко безпощадни могат да бъдат повечето адвокати, включително и аз, по отношение на чуждите случаи, но как веднага се изправяхме на нокти, ако някой стореше същото със собствените ни дела.

— По всичко личи — казах, — че на господин Чандлър няма да му стигне целия живот да пише обясненията си…

Изведнъж и двамата млъкнахме. Чифт красиви женски крака приковаха вниманието ни. Те минаха на педя от очите ни и се отправиха към секретаря на съда.

— Ей, Добс, ще ти изтекат зъркелите.

— Няма майтап.

Главата ми на часа се проясни. И то, при положение че бях успял да зърна мадамата единствено в гръб. Макар и с невисока фигура, тя изобщо не приличаше на порцеланова статуетка, даже напротив — всичко си й бе на мястото. Беше като неземно видение с тази коса, паднала от едната страна на лицето й. Светлината в съдебната зала сякаш осветяваше единствено нея, като потапяше всички останали в сянка и хвърляше златисти отблясъци върху дългите й до раменете коси. На възраст изглеждаше малко над двайсет и пет, но в крайна сметка, кой бях аз, че да се занимавам с възрастта на хората. Един ветеран, гниещ от години на адвокатската скамейка, пред която възрастта никога не е играла особено значение. Освен в случаите, когато изпълняваше ролята на косвена улика.

Когато тя се обърна с лице към залата, за да се огледа за място, аз се вкамених. Та това беше Сара Харис, дъщерята на подалия оставка съдия от Върховния съд Айвъри Харис. Не я бях виждал от години и се надявах никога да не я срещна отново.

През онова лято, след завършването на Станфорд и малко преди да запише право в Хейстингс, Сара се хвана като стажант в съда при баща си. Стажант е малко силна дума, защото Сара просто седеше и наблюдаваше. Нещо повече, подобно на баща си тя също изпитваше абсолютно презрение към адвокатите и особено към служебните защитници.

Сетне, по време на следването, Сара започна работа в щатския съд като следовател на половин заплата. Занимаваше се главно с изцепките на адвокатите, които подлежаха на дисциплинарно преследване. Скоро получи заръка от баща си да се порови в личния живот на един адвокат на име Майкъл Фаръл. Този Фаръл получи работа в отдела за служебни защитници веднага след завършване на юридическия факултет. По същото време и аз постъпих там. Скоро се разбра, че момчето здравата е закъсало с наркотиците. От време на време пристигаше неподготвено и доста често закъсняваше за уречения час в съда.

Още преди началото на разследването Майк се подложи на лечение и беше на път да се справи с проблема си. Но това не прозвуча убедително на Сара и на главорезите от щатския съд и те отнеха лиценза му за три години. Така Майк скъса с професията. Последното, което чух за него, бе, че живеел в Южна Калифорния и работел в данъчната служба на Сиърс.

Докато се кършеше към свободния стол през няколко места вдясно от мен, Сара ми изпрати една двайсет и четири каратова усмивка. Преди да седне, тя отново ме погледна. Вероятно очакваше и аз на свой ред да си покажа пломбите. Направих се на тапа.

Ранди ме ръгна с лакът.

— Коя е тази мацка, по дяволите?

— Сара Харис — отвърнах му с траурен глас.

— Значи това е дъщерята на съдията Харис. Чувах, че е страхотно парче.

— Само внимавай да не загубиш ума и дума заради готиния й задник.

— Знам — каза той. — Казвали са ми, че се преобразява в истински тигър, когато представя случаите на ония нещастници, дръзнали да препикаят по някакъв начин разпоредбите на щатския съд.

По-скоро в улична котка, помислих си.

Погледнах си часовника. Времето напредваше, а аз още не бях съобщил на Мартинес неприятната новина, че няма да взема под внимание свидетелските показания на хлапето. Знаех, че няма да остане очарован от тази вест и ми се искаше бързо да приключа с това.

— Май си под пара, а? — попита Ранди.

— Писна ми, да ти кажа, от цялото това напъване, което върши работа единствено в клозета — казах гневно. — Разполагам всичко на всичко с едно въшливо обвинение.

— За какво става дума?

— Прелъстяване на малолетен.

— Мислех, че в отдела отговаряш предимно за случаите, криещи опасност от смъртно наказание.

— Така е — отвърнах. — Но този случай ми беше поверен специално. Нещо като смяна на гарда.

— Защо? Сексуалните посегателства над малолетни с лопата да ги ринеш.

— Не и когато извършителят е жена, учителка в основно училище, обвинена в осъществяване на полов акт със седемнайсетгодишния си съсед.

— Жена, обвинена в изнасилване на малолетен… Не бях го чувал досега.

— По някакъв начин бащата на момчето е научил за случилото се и е уведомил ченгетата. Прокурорът настоява за внасяне на петдесет хиляди долара парична гаранция срещу промяна на мярката за неотклонение.

— Правилно — ухили се Ранди. — Такива стръвници не трябва да се разхождат на свобода по улиците.

Междувременно предварителното изслушване по случая „Чандлър“ най-сетне приключи.

— Няма категорични доказателства за невинност — каза защитникът, след което Келог се облегна назад и тръсна един-два пъти глава, сякаш току-що се бе събудил. Сега топката беше в неговите ръце; както се очакваше, съдията изпрати делото „Чандлър“ за разглеждане във Върховния съд.

В този момент поведоха под конвой обвиняемите към местата на съдебните заседатели за тяхната двеминутка в съда. Не се изненадах, когато видях на опашката Боби Майлс. Той улови погледа ми и плахо се усмихна. На стола до него се настани моята клиентка Джанис Капел.

— Това ли е твоята гадна изнасилвачка? — попита Ранди, като я посочи с глава. Капел беше висока млада жена, с черна, късо подстригана коса и синя джинсова рокля, купена от магазин за конфекция.

— Именно — потвърдих.

Келог удари с чукчето и изчака залата да утихне. Повечето от репортерите се изнизаха навън.

— Ако искаш да свършиш бързо — казах на Ранди, кимайки към Харис, — просто се откажи от тези мераци. Тя те води с петдесет бона.

— Свършихте ли с бръщолевенето? — изръмжа Келог, като отново ми се намръщи. — Ако сте свършили, може би ще успеем да си тръгнем навреме.

Ранди скочи като пружина.

— Готов съм, Ваша светлост.

— Една секунда, господин Роджърс. — Келог се обърна към Сара. — А вие, защитник?

Сара се изправи и огледа залата зад гърба си. Сетне отново се обърна към Келог.

— Благодаря — каза любезно тя. — Казвам се Сара Харис и се явявам от името на Питър Джесъп. Бих помолила уважаемия съд да разгледа случая му след малко. Господин Джесъп не е под стража и аз очаквам той да се появи всеки момент.

— Това не е ли адвокатът, който присвои капитала на клиента си? — попита Келог.

Тя не пропусна да се защити.

— Вярвам, че уважаемият съд зачита само доказаните обвинения. Моят клиент е невинен до доказване на противното.

Това беше онази Сара Харис, която си спомнях. Никога не отстъпваше и сантиметър назад. Всеотдайността й вършеше добра работа в съдебната зала: всяка нейна поява доказваше за сетен път колко добър адвокат е.

— Разбира се — смотолеви Келог. — Съобщете ни, когато вашият клиент се появи.

Аз се изправих, но като ме пренебрегна съвсем умишлено, Келог отново се извърна към Ранди.

— Какво ви води в моята скромна съдебна зала? — попита той.

Старите лисичи номера на Келог. Известното име на адвоката и костюмът за две хиляди долара си казваха тежката дума.

— Обвинението срещу Томлинсън и промяна на мярката за неотклонение в парична гаранция — отговори Ранди.

— Никакви парични гаранции — изгрухтя Келог. — Господин Липтън, имате ли готовност за предложението на господин Роджърс?

— Ваша светлост — отвърна прокурорът, като повдигна панталоните си върху преливащото навън шкембенце, — случаят Томлинсън е прехвърлен на друг колега от нашата кантора, господин Крофт. Ако вашият секретар си направи труда да го извика, ще стане ясно, че той е категорично против пускане под гаранция.

Липтън ме прониза с поглед.

— За сметка на това, мога да взема отношение върху случая на господин Добс. — Каза го така, сякаш бях потънал в размисъл. — Вярвам, че и той иска да повдигне същия въпрос.

— Един момент — спря го Келог и се обърна към Ранди. — Извинявам се за това, че се налага да изчакате, господин Роджърс. Уверявам ви, че господин Крофт ще бъде тук след минутка. А ние междувременно ще се занимаем със случая на господин Добс.

Направих крачка напред и напрегнах всички сили да не се разхиля. Ранди не беше толкова високо в списъка на Келог, колкото си мислеше. Виж, ако случайно на негово място беше Ф. Ли Бейли, съдебната зала щеше да изпадне в абсолютна парализа. А Келог щеше да призове на минутата помощник областния прокурор.

— Преди да насрочим датата за предварителното изслушване, господин Добс — заговори Келог, докато измерваше с поглед моята клиентка от глава до пети, — кажете, имате ли и вие някакви претенции за парична гаранция?

Обикновено Келог се заплесваше във всяко парче, не притежаващо и наполовина прелестите на моята клиентка. Но този път с нейното безсъние, измачкана рокля и неизмита коса тя се оказа недостойна за нещо повече от предварителния проучващ поглед.

— Имам — казах.

Келог ми даде знак да продължа.

— Ваша светлост, госпожица Капел е жител на Сан Франциско от петнайсет години. През последните шест години е работила като учител в основно училище. Досега не е имала никакви търкания със закона. Затова тя е идеалният кандидат за освобождаване без парична гаранция.

— Вие какво ще кажете за всичко това? — обърна се Келог към Липтън, като не пропусна да прати нова усмивка на Сара.

— Ние категорично се противопоставяме на пускането на обвиняемата по този начин — отсече Липтън и хвърли поглед през рамо, за да види на кого така се усмихва Келог. — Тя живее в съседство с жертвата и се боим, че може да продължи с противоестественото си поведение.

— Противоестествено поведение! — почти извиках. — Моята клиентка е обвинена в прелъстяване на непълнолетен. Според здравия разум, едва ли подобно поведение може да се определи — дори ако беше виновна — като противоестествено.

— Ваша светлост — продължи Липтън, — нашите разследвания продължават. Имаме информация, че списъкът с нейните жертви едва ли е пълен.

Това вече беше пълен абсурд. Липтън намекваше, че моята основна учителка ще се окаже ни повече, ни по-малко нещо като сериен изнасилвач на непълнолетни. Главата ми не го побираше. А и кискането на Ранди зад гърба ми със сигурност не беше най-добрата помощ. Опитах да си събера мислите.

— Ако господин Липтън знае за още жертви — казах, обърнат към набития прокурор, — нека да бъде така добър да повдигне допълнително обвинение. В противен случай трябва да му бъде напомнено да ограничи аргументите си в рамките на предявеното обвинение, а не да ни занимава с неоснователни клюки.

— Ваша светлост, всичко, за което настояваме, е гаранция от петдесет хиляди, което е точно според таблицата. Ако прибавим нова точка в обвинителния акт, господин Добс може да бъде сигурен, че ще подадем молба за съответно увеличаване на сумата.

Погледнах Келог с надеждата, че той споделя моето схващане. За беда, както и очаквах, той все така се захласваше по Сара. Бях убеден, че не е чул нищо от казаното дотук. Като стиснах зъби, направих няколко крачки вдясно, за да попадна в полезрението му.

Без да обръща внимание на нищо около себе си, Липтън продължи:

— В допълнение мога да кажа, че тъй като госпожица Капел е учителка и в резултат на това във всекидневната си практика е заобиколена от подрастващи, ще подам молба да се включи като условие към паричната гаранция забрана от страна на съда към обвиняемата да практикува професията си, докато случаят не приключи.

Аз ударих с юмрук по катедрата.

— Това е нелепо. Съдът не може да отнеме на моята клиентка правото й да изкарва прехраната си.

Келог се надвеси напред и се подпря с лакти. Очите му шареха между мен и Липтън. Ако не друго, ударът по масата поне го изтръгна от унеса и привлече вниманието му.

Поех дълбоко въздух и продължих с известна доза патос:

— Ваша светлост, моята клиентка работи като учителка повече от шест години. Това е нейният начин да си вади хляба. Ще бъде истинска катастрофа тя да бъде лишена от средствата си за препитание. Според мен тя е най-подходящият кандидат за освобождаване без парична гаранция, който някога съм виждал.

— Но изнасилването е сериозно обвинение, господин Добс. Ако няма какво повече да добавите, ще удовлетворя молбата на господин Липтън.

— Изнасилване! — изкрещях. — Как ли пък не! Обвинението не е изнасилване. Прочетете жалбата и ще разберете, че се касае за прелъстяване на непълнолетен. Ако отделите време да се запознаете с наказателния кодекс, ще разберете, че това означава, че всичко е станало със съгласието на непълнолетния.

Долната челюст на Келог увисна и за момент той се вкамени на стола си, гледайки ме като извънземно. След това насочи вниманието си към шепата репортери, останали на първия ред. За негово щастие бележниците им стояха затворени. Аз погледнах към съдебния пристав, който чакаше само една дума от съдията, за да тръгне към мен. Лицето на Келог стана аленочервено. В съдебната зала цареше пълна тишина. Чуваше се единствено поскърцването на кожения кобур на пристава. Сетне Келог изрева:

— Чакам ви двамата с господин Липтън в кабинета си.

Нямах никаква представа какво ми гласеше. Докато се измъквах след Липтън от съдебната зала, хвърлих бърз поглед към моята клиентка. Тя имаше вид на изпаднала в пълно отчаяние. Сигурно проклинаше съдбата как пък точно на нея можа да й се падне за адвокат такъв дървеняк.