Майкъл Еберхарт
Задължен да мълчи (29)

Глава двайсет и осма

Страшната буря, тръгнала от залива Аляска, достигна Северното крайбрежие. Юка беше залят от поройни дъждове, придружени от силен вятър. Дръжката на тежката метална врата буквално се изскубна от ръката ми при един силен тласък на вятъра. Почти ослепял от влизащата в очите ми коса, аз се огледах навън, за да съм сигурен, че съм се отървал от пълчищата репортери, дебнещи излизането ми от съдебната зала. Не видях никого и хукнах към колата.

След като Дани го посочи, Айвъри излетя от съдебната зала, гонен по петите от репортерите. Сара отдели няколко минути да наблюдава как Браг успокоява момчето, а после се извини, че трябва да види какво става с баща й, и също излезе.

Насочвайки Дани с въпросите си, Браг най-сетне изкопчи от него какво го беше принудило да признае, че Айвъри Харис му прилича на нападателя. Щастието отново кацна на рамото му, когато чу от Дани, че причината се криела в брадата на Айвъри. Упоритият като булдог прокурор в този момент показа на Дани замазаната снимка на Джаред, направена в деня на ареста му. След като я разгледа внимателно, момчето беше принудено да признае, че с брада Джаред също му напомня нападателя.

Изпълнен с илюзията, че отново е успял да насочи подозренията към Джаред, Браг цъфтеше като хризантема след разпита. Но непоправимото беше станало. За всички вече бе ясно, че Дани не може да различи със сигурност колата на Джаред. Нещо повече, и най-благоразположеният към тезата на обвинението състав от съдебни заседатели нямаше как да не признае, че ако се разчита на подобно описание на нападателя, в кюпа автоматично попада поне половината от мъжкото население на окръга.

Колкото до Джаред, показанията на момчето се оказаха изключително благоприятни за него. Би трябвало да скачам от радост, но аз не се чувствах радостен. Докато Браг и Макбийн все още бяха заслепени, аз не бях. Не можех да отхвърля с лека ръка възможността наистина Айвъри да е бил нападателят. Той не само отговаряше на общото описание, но също така бе разполагал с лесен достъп до колата на Джаред. Освен това продължаваше да ме яде мисълта, че момчето от Бонвил беше отвлечено с кола като тази на Айвъри. Молех се заради Сара подозренията ми да се окажат един голям балон. Но повече не можех да си заравям главата като щраус в пясъка. Крайно време беше да застана очи в очи с Айвъри.

Когато стигнах до имението, дъждът плющеше с такава сила по предното стъкло, че едва не пропуснах отбивката. Обикновено от пътя се виждаха светлините в голямата къща. Но сега единствено в прозореца на пристройката проблясваше някаква бледа светлинка, навсякъде другаде цареше мрак. Сара и баща й май ги нямаше, доколкото съдех по липсата на лексуса и блейзъра.

Паркирах колата отстрани на пристройката, слязох от нея и в лицето ме блъсна силен вятър, огъващ върховете на боровите насаждения. Като се опитвах поне малко да се запазя от дъжда, аз се втурнах тичешком към входната врата. Исках да хвърля мокрите дрехи и веднага да взема една гореща вана. През това време можеше Сара и Айвъри да се приберат и вече да дадем старта на схватката.

Щом отворих вратата, видях, че настолната лампа е запалена. Добре помнех, че я бях угасил и затова изведнъж станах предпазлив. Стаята изглеждаше празна, само червените мехурчета в лампата бавно плуваха нагоре-надолу. Като тръгнах към леглото, от сянката зад вътрешната му страна изскочи някаква фигура, която се спусна към мен.

— Господин Добс! — извика съществото и спря на сантиметри от мен. Гласът беше на млад човек.

Той хвана ръцете ми, но аз инстинктивно ги вдигнах, за да се предпазя. Усетих, че неговите ръце треперят.

— Аз съм, Боби Майлс.

— Какво търсиш тук, по дяволите? — попитах и щракнах ключа на осветлението.

— Не! Не! Веднага го загасете! — изпищя момчето и отново се втурна да се крие в скривалището си. Аз се спуснах след него. Боби Майлс се беше сгушил от вътрешната страна на леглото с глава между коленете и трепереше като приклещено животно.

— Ще ми кажеш ли какво става?

— Те ще ме убият! — извика той.

— Кой ще те убие?

Бързо като дива котка Боби прескочи леглото, изтича до отворената врата, затръшна я и изгаси лампата.

— Не трябва да знаят, че съм тук.

— За кого говориш, Боби?

— Бандата на Майкъл Виктория. — Гласът му се скъса. — Трябва да ми помогнете.

— Да ти помогна на теб? — изсмях се аз и направих крачка към него. — Ти си последният човек, на когото ще седна да помагам.

Боби се строполи на пода и измънка нещо, което не разбрах. Нямаше съмнение, че момчето е страшно изплашено. Май се досещах защо. Този Майкъл Виктория, от когото се криеше, се явяваше нещо като ортак на Салвадор Мартинес.

Но в крайна сметка, какво ми пукаше? Нали последния път, когато Боби беше уплашен и имаше нужда от помощ, аз изгубих работата си.

— Не само че няма да ти помогна, но искам и да се измиташ оттук. Ако случайно си забравил, ти беше причината да попадна в затвора.

Раменете на момчето започнаха да се тресат.

— Хайде престани с тоя рев — раздрусах го аз. — Не разбираш ли, че ти беше тоя, който ме обвини в много сериозно престъпление? Под въпрос са не само свободата ми, но и кариерата ми. Заради твоите лъжи.

Боби приседна и избърса с ръкав очите си.

— Съжалявам. Вие бяхте единственият, който прояви някаква загриженост към мен.

— Да, така беше, но вече си научих добре урока.

— Защо не разбирате Те ме принудиха да го направя.

— Казваш ми нещо, което вече знам — изскърцах със зъби. — Хайде, изчезвай.

— Не мога. Той иска да ме убие. — Светлината от настолната лампа осветяваше младото му лице. Започвах да разбирам защо плаче; в очите му се четеше истински ужас.

— Добре, Боби — въздъхнах, като знаех, че рано или късно пак ще съжалявам за това. — Кой всъщност е Майкъл Виктория?

— Главатарят на тия от Уест Сайд.

— Бандата, към която принадлежи и Мартинес ли? — попитах, докато се опитвах да си припомня някакви подробности.

Боби мълчаливо обърса носа си с опакото на ръката си.

— Да — каза той. — Или поне беше неин член преди време.

— Май се сблъсках с няколко човека от тази банда, когато беше предварителното ми изслушване.

— Значи те следят и вас.

— Съмнявам се — поклатих глава. — Какво те кара да смяташ, че те преследват?

— Знам го — заяви той. — Едва избягах от тях.

— Избяга?

— От къщата на баба… Боже, дано да не са й сторили нищо.

— Кога?

— Миналата нощ — заекна той. — Всичко стана много бързо. Чух, че баба извика на някого. Бяха влезли вкъщи. Виктория също беше сред тях. Познах гласа му. Успях да избягам през задния вход.

— А какво стана с баба ти?

— Не съм много сигурен — изпъшка Боби. После си даде сметка, че беше изчезнал, без да провери дали баба му не е пострадала. — Когато побягнах надолу по улицата, чух, че колата им потегли, а тя продължаваше да крещи подир тях. Това означава, че с баба всичко е било наред, нали?

— Вероятно — казах, без да разбирам защо се напъвах да облекча съвестта му. Това момче май носеше само неприятности; не само на мен, но и на всеки, до когото се доближеше.

— Но защо искат да те убият? — попитах пак и си спомних думите на двамата мародери в кенефа, които казаха, че ще направят всичко възможно Боби да се изпари за процеса ми. Все пак не мислех, че се канеха да го убиват. Поне не и за да облекчат моето положение.

Боби рухна на леглото и покри очи с десния си лакът, сякаш искаше да се скрие.

— Той знае, че мога да го вкарам в затвора завинаги.

— За какво говориш? На Мартинес и без това му висят две убийства на главата. Хич не му е до теб и до евентуалното обвинение в лъжесвидетелстване.

— Не става дума за Мартинес — повиши глас Боби. — Говоря за Майкъл Виктория.

— Какво общо има той с всичко това?

— Той е един от двамата, които ме принудиха да излъжа за вас.

Стоях над леглото и го гледах.

— Значи така. Процесът на Мартинес наближаваше и те знаеха, че ще изгори, ако не измислят бързо нещо. И това нещо се оказа ти. Проблемът е, че аз не се вързах на тъпата ти история и му казах да я забрави.

— Това трябва да го е побъркало.

— Точно така е станало.

— И сега той жадува за отмъщение, нали?

— Помислих си и за това — кимнах и веднага отхвърлих тази мисъл. — Но вече виждам, че отмъщението не е било истинският му мотив. Мартинес и приятелчетата му са твърде умни за такова нещо. Той е знаел, че лошо му се пише без твоите измислени показания, ако процесът започне на определената дата. Затова е измислил начин как да ме отстрани от процеса, с пълното съзнание, че ще му назначат нов адвокат.

— Но каква му е ползата от това?

— Всеки нов адвокат има нужда поне от няколко месеца, за да се запознае със случая и да се подготви за процеса. През това време Мартинес ще измисли някаква нова лъжа. Нещо, което да хване повече дикиш пред съдебните заседатели. Или — допълних, знаейки, че навярно това е истинската причина, — си е помислил, че новият адвокат ще е по-сговорчив от мен в покриването на уликите.

Боби беше спрял да плаче. Не мислех, че казаното го е успокоило кой знае колко, но моето присъствие поне му даваше някакъв кураж. Даже и да съзнаваше, че няма да му бъда от голяма полза, ако онези копелета наистина нахлуеха тук.

— В това май има смисъл — продължих да използвам момчето като спаринг-слушател. — Мартинес не се бои от теб. Дори да го изтропаш на ченгетата, нищо не могат да му направят. Защото не той е човекът, който те е принудил да излъжеш. Заплашен е единствено онзи, с когото си имал личен контакт.

— А този човек е Майкъл Виктория.

Но имаше още едно нещо, което не можех да смеля.

— Да нападне в онази тоалетна мен и сега да се опитва да убие теб… нещо не се връзва — поклатих глава. — Залогът е твърде голям за него. Необходимо ли е да прави всичко това, само защото някакво хлапе, на което и без това никой не вярва, може да се изпусне, че е извършил престъпление? Даже и да бъде обвинен, най-голямото наказание, което го чака в този случай, са няколко месеца зад решетките и някакъв условен срок.

— Не и ако вече има две висящи присъди.

— Виктория има две висящи присъди?

Боби кимна с глава.

— Сега нали разбирате защо толкова се страхува от мен?

— Да, вече разбирам — казах. В Калифорния всяко ново осъждане за углавно престъпление, даже и най-дребното, води незабавно до присъда от двайсет и пет години до доживотен.

Боби се беше изправил и кръстосваше напред-назад като лъв в клетка. Знаех, че най-вероятно е прав. Виктория наистина имаше какво да губи. Той не можеше да разчита, че Боби няма да се изтърве до края на процеса. Ако момчето го издънеше, не му мърдаше цял живот зад решетките. Ето защо те поискаха да накарам Сара да прекрати кръстосания разпит на Боби по време на предварителното ми изслушване. Беше ги шубе, че Боби ще клекне.

— Господин Добс! — Боби стоеше до прозореца, леко открехнал завесата и с поглед към шосето. — Мисля, че той идва!

Бурята беше намаляла. Чух хрущенето на чакъла под гумите на лексуса на Сара. Бях горд, че за по-малко от месец се научих да правя разлика между звуците, които издаваха по чакъла нейните гуми и гумите на колата на Айвъри.

— Успокой се. Това е Сара Харис.

— Глупости!

Отидох сам до прозореца.

И двамата се смразихме, като видяхме как край сградата бавно се плъзга един шевролет, модел 1960 година. Вътре имаше двама човека отпред и двама отзад. Колата спря пред голямата къща и четиримата се втренчиха пред себе си, осветявайки я с фаровете на колата.

— Познаваш ли някого? — прошепнах аз, макар да виждах, че прозорците на колата са вдигнати, а и тя се намираше на такова разстояние, че онези не биха чули даже пистолетен изстрел.

— Единият със сигурност е Виктория.

Колата даде на заден, обърна и пак излезе на алеята. Беше тихо. Чувах как двамата с Боби дишаме на кратки тласъци. В пълен синхрон, като току-що родени близнаци.

— Не мърдай — казах, когато единият от седящите отпред хвърли поглед към нашия прозорец.

— Това е Виктория! Той ще ни убие! — изпищя Боби и се зави с килима.

Чух как колата рязко спря пред пристройката. По чакъла се чуха стъпки. Те неумолимо приближаваха към входната врата.