Майкъл Еберхарт
Задължен да мълчи (28)

Глава двайсет и седма

Всички бяха вперили поглед в Дани Бъртън, докато момчето вървеше след пристава надолу към заграденото островче, за да заеме мястото си на свидетелската банка. Макар че бе облякло вероятно най-доброто от оказиона на майка си, ръкавите на избелелия му син блейзър бяха толкова дълги, че почти скриваха пръстите му. Маншетите на панталоните му метяха пода с всяка негова стъпка. Широка вратовръзка в крещящи цветове покриваше по-голямата част от гърдите му.

Браг и Макбийн разглеждаха снимки на колата на Джаред.

— Поне да бяха купили на момчето по-сносно облекло — прошепнах в ухото на Сара.

Когато наближи свидетелската банка, Дани се обърна към служителя, зает с ровене в някакви документи по бюрото си. Вдигнало дясната си ръка, момчето застана с лице към залата, докато търпеливо чакаше да положи клетва. Щом очите му попаднаха върху Джаред, в тях се прокрадна сянка на колебание. Вълна от любопитство прекоси младото му лице.

Не знаех какъв извод да си направя от всичко това. Досега Дани не бе успял да разпознае категорично Джаред. Нито на снимка, нито по време на двете очни ставки, специално организирани ден след арестуването на Джаред.

Така че на какво се дължеше този зашеметен поглед?

Най-сетне служителят намери каквото търсеше и наруши напрегнатия миг.

— Заклевате ли се тържествено… — започна да нарежда той и момчето, сякаш някакъв хипнотизатор бе щракнал с пръсти, премига и се обърна към стареца, вдигнал ръка над главата си.

Аз въздъхнах с облекчение и погледнах към Сара, която бе озадачена не по-малко от мен.

— Какво, по дяволите, беше това? — измърморих, слушайки как Дани, заел мястото си, наглася микрофона на своята височина.

— Може да започвате — каза Прайст, като кимна към прокурора.

Дани начаса погледна към Браг. Момчето знаеше какво ще последва. Бях сигурен, че са репетирали началото десетки пъти.

Браг първо зададе няколко опознавателни въпроса, за да помогне на момчето да се отпусне. Веднага пролича, че прокурорът не пести кой знае колко времето си; изпънато като струна, десетгодишното момче замлъкваше за миг, за да изглежда, че обмисля въпроса; а след това изстрелваше отговора като грамофон. Лицето на съдията се разведри. Съдебните заседатели до един изглеждаха очаровани. Разпитът на Дани Бъртън течеше по ноти.

Накрая Браг попита за нощта, когато момчето бе нападнато.

— Защо беше излязъл навън толкова късно?

— Не беше много късно — заяви Дани с такова възмущение, каквото рядко може да се срещне на неговата възраст. — А и аз съм достатъчно голям.

Браг извърна за миг лице от свидетелската банка и се усмихна на съдебните заседатели.

— В това няма съмнение.

— Освен това, целия ден работих — добави момчето. Стана ясно, че то добре съзнава, че Браг го поднася.

Дани погледна към майка си, сякаш бе направил беля. Тя седеше на първата редица зад масата на обвинението, смалена съвсем от ръста на съседа си вдясно Ото Косгроув. Тя му кимна и момчето пак се обърна към Браг.

— Майка ми имаше на другия ден рожден ден. Трябваше да й купя подарък.

— Това е прекрасно — проточи Браг, сякаш говореше на бебе. — На какво се беше спрял?

— Тя имаше нужда от парфюм.

— Ти парфюм ли й взе?

— Не — тъжно отвърна момчето. — Нямах толкова пари.

— Колко пари имаше?

Момчето вдигна глава и се усмихна на майка си.

— Бях изкарал пет долара през деня — каза то гордо. — Мислех си, че ще ми стигнат за един парфюм.

Прокурорът отиде до момчето и приятелски го потупа по рамото.

— Днес всичко е толкова скъпо.

Момчето сви устни и въздъхна шумно.

— Така си е.

— С една дума, какво й купи накрая?

Дани изведнъж замълча. Имаше нещо във въпроса на Браг, което го притесняваше. Увереността му се бе изпарила.

— Какво й купи? — пак попита Браг.

Дани бавно сведе глава и се загледа в пода.

— Нищо.

Браг скочи към Дани и постави ръка на рамото му, за да го утеши. Дани се дръпна и погледна прокурора с поглед, който казваше „престани“.

Аз прихнах наум, когато Браг се отдалечи, озадачен от реакцията на момчето. На всички стана ясно, че малчуганът се беше засрамил от постъпката му.

— Значи всичко беше твърде скъпо?

— Не всичко. Но аз исках да й купя точно парфюм.

Браг направи кратка пауза, за да подчертае значението на следващия въпрос.

— И така, ти излезе от магазина, без да си купил нищо? — попита той, макар чудесно да знаеше, че не беше така.

Върху лицето на Дани отново се появи усмивка.

— Купих едни гумени мечета.

— Вярно? — изквича Браг, сякаш чуваше за пръв път за мечетата. — Какво представляват гумените мечета?

— Дъвчащи бонбони.

Браг хвана брадичката си, обмисляйки отговора.

— В каква опаковка бяха дъвчащите бонбони?

— В нещо прозрачно — каза колебливо момчето. — Забравих как точно го наричахте.

— Целофан — помогна му Браг.

— А, да — погледна към Макбийн Дани. — Казаха ми, че вие също сте бил забравил думата.

Сред публиката избухна смях. Съдебните заседатели също се подсмихваха. Ако досега си бяха въобразявали, че отговорите на Дани са спонтанни, време беше да скъсат с това свое убеждение.

Браг изчака съдебната зала да се успокои. Гумените мечета бяха находката на обвинението. Той не искаше никой да пропусне това, което предстоеше.

— Дани — заговори накрая, — кажи ни какво се случи, когато напусна магазина с гумените мечета в ръка?

Цял час Дани обяснява какво се бе случило след излизането му от магазина. Съдебните заседатели се бяха изправили на нокти. Беше пропусната обаче една малка подробност. Браг просто замаза факта, че освен споменаването на брадата и бейзболната шапка, Дани не можа да даде всъщност точно описание на нападателя си.

— Какво се случи с гумените мечета?

— Държах ги в ръка, когато ме нападна.

— Още ли бяха в теб, когато избяга?

— Нямаше ги. Сигурно ги бях изтървал някъде.

— Например вътре в колата на нападателя? — попита Браг и аз скочих толкова бързо, че щях да съборя стола си.

— Протестирам. Подвеждащ въпрос.

Прайст кимна.

— Приема се — каза тя и махна с ръка на Браг да продължава.

Браг застана с лице към съдебните заседатели и бавно се запъти към тях със заинтригуван вид.

— Тази кола, с която беше отвлечен — заговори той, като постави ръце на парапета, обграждащ съдебните заседатели, — можеш ли да ни я опишеш?

Дани наклони глава.

— Ами беше доста голяма.

— А на цвят каква беше?

— Черна.

Макбийн подаде на прокурора няколко снимки.

— Дани — Браг постави снимките на катедрата пред момчето, — ето тук няколко снимки, отбелязани с цифри от едно до четири. Разгледай ги и ни кажи дали някога си виждал тази кола на снимките?

Аз почти се изправих на стола си, докато Дани нетърпеливо вдигаше една по една снимките, разглеждаше ги и сетне ги поставяше обратно на катедрата.

— Да — каза той.

Сара ме погледна озадачено. И двамата знаехме, че досега момчето не бе в състояние да разпознае със сигурност колата на Джаред.

Браг отстъпи встрани, за да могат съдебните заседатели не само да чуят отговора на следващия му въпрос, но и да гледат през това време към момчето.

— Кога си виждал тази кола преди?

В залата се възцари абсолютна тишина. Дани се поколеба и на лицето му наместо досегашната момчешка усмивка се изписа загриженост. Май за пръв път безгрижието му отстъпи място на нещо друго. Той осъзна от каква голяма важност е това, което щеше да каже. Очите му скачаха от Браг към Джаред и обратно. После момчето се взря в Браг.

— Тази кола е колата, която караше мъжът, който ме нападна.

В залата настъпи раздвижване, което Прайст укроти с един удар на чукчето си. Прокурорът бавно се разхождаше пред главния си свидетел, докато шумът не утихна напълно. След това той се извъртя като балерина на един крак към Прайст.

— Ваша светлост — ухили се до уши. — Народът на щата Калифорния няма други въпроси към този свидетел.

— Господин Добс? — погледна ме Прайст.

Бях на кръстопът. Момчето нито веднъж не спомена за ръкавиците си. Ловкият прокурор знаеше, че майката на Дани му бе заръчала да не ги сваля навън. Той добре съзнаваше, че основното ми възражение ще се гради върху това, че на опаковката от бонбоните не може да има отпечатъци от пръстите на Дани, просто защото момчето през цялото време е било с ръкавици. До какво се бе добрал Браг?

Изведнъж ми просветна. Бяха ме изпързаляли. Браг искаше да задам въпроса си. Така щеше да изглежда, че отговорът на Дани не е бил поставен предварително в устата му. Което пък означаваше, че Браг знае какво ще отговори момчето — че не ги е носило на ръцете си през цялото време. Колкото и да не ми се щеше, трябваше да стоя по-надалеч от този въпрос. А след като не бях в състояние да питам момчето за ръкавиците, аз бях почти повален.

— Господин Добс — извади ме от унеса Прайст, — готов ли сте?

Бавно пристъпих към свидетелската банка и се опитах да изхвърля от съзнанието си проклетите ръкавици.

— Здравей, Дани — казах сърдечно.

Беше очевидно за всеки присъстващ, че Дани е интелигентно, открито и симпатично момче. Трябваше да внимавам. Ако започнех да го нападам, щях да отблъсна съдебните заседатели. Но нямах друг избор, поне по въпроса за колата на Джаред. Само така можех да докажа, че досега не бе успял категорично да я разпознае.

— Здрасти — отвърна момчето с бърза усмивка. Бях убеден, че Браг го е предупредил да се пази от мен. За щастие, то си спомняше нашия приятелски разговор до къщата им.

— Като гледаш тази кола — посочих към снимките, — можеш ли да кажеш какъв модел е?

— Разбира се — откликна разпалено момчето. — Това е шевролет — лимузина, модел хиляда деветстотин петдесет и шеста.

По бързия му отговор веднага разбрах, че Макбийн или Браг добре го бяха подковали. Трябваше да изкопча какво още бяха посадили в тази паметлива малка главица.

— Това е доста стар модел.

— За мен наистина е така — пошегува се момчето, но остана сериозно, чак докато не чу смеха на публиката.

— Значи и преди си виждал такива?

На лицето му се появи топла усмивка.

— Много пъти.

— Къде?

С мека усмивка майка му му разреши да отговори на въпроса.

— Няколко пъти татко ме е водил на нощните обиколки, организирани от производителите на бира — каза Дани с тъга в гласа.

— Наистина ли? — опитах се да прикрия разочарованието си. — И там сигурно имаше десетки стари коли? — отбелязах, докато обмислях по какъв начин да атакувам идентификацията на колата, която бе направил преди малко. Сега обаче прокурорът нямаше как да му помогне.

— Вярно — кимна момчето и цялото се разтресе от възбуда. — Любимият ми модел е корвет, хиляда деветстотин петдесет и осма.

— И на мен също — казах.

Браг се намръщи и драсна нещо в жълтата си папка. Вероятно си отбеляза, че цялото време, което бе посветил на това да накара момчето да се бои от мен, можеше да се смята за изгубено. Но аз забелязах нещо, което бе убягнало на Браг. Че не бе в природата на Дани Бъртън да мрази някого прекалено дълго.

Реших да извлека максимална полза от тази му отличителна черта и да натикам и него, и Браг в ъгъла, откъдето нямаше да могат да избягат.

— Беше споменал по-рано, че през онази нощ в гората е било тъмно.

Момчето за миг изпадна в колебание. Смяната на посоката го извади от равновесие.

— Ужасно тъмно. Нищо не се виждаше.

— Толкова тъмно, че не си виждал добре мъжа?

— Точно така.

— Толкова тъмно, че едва ли си виждал добре и колата му?

— Прав сте — каза момчето и кимна с глава, за да потвърди думите си.

Аз се отдалечих и въздъхнах с облекчение. Бях сигурен, че всеки в съдебната зала вижда усмивката ми, която безуспешно се опитвах да прикрия.

— Но, господин Добс — извика Дани, — в началото, на онова място, където ме сграбчи първия път, още не беше толкова тъмно.

Отново се приближих към свидетелската банка, като правех всичко възможно да прикрия пораженията, които ми бе нанесло момчето с ненадейния си изстрел право в корема ми.

— Не каза ли, че и тогава вече е било тъмно?

— Донякъде да — призна то. — Но не колкото сред онези дървета.

— А сега, Дани… — започнах стегнато и млъкнах, за да превърна сърцето си в буца лед. Трябваше да съм сигурен, че нямаше да изгубя търпение.

Джаред и Сара ме изгледаха с любопитство. Точно зад тях Айвъри леко ми се усмихна и бавно кимна с глава. По този начин искаше да ми съобщи, че се справям добре.

— Кажи ми, Дани — попитах, като се приближих към него, — имаше ли някакво осветление на онова място?

— Не си спомням да съм видял светлини.

— Така или иначе, ти твърдиш, че е било достатъчно светло, за да разгледаш колата?

— Казах — отвърна нетърпеливо момчето, — че просто беше по-светло, отколкото в гората.

Като че ли Дани се бе поизморил вече и бе изгубил интерес. Грешката беше моя. Твърде много се бях притеснявал от отговорите му и твърде дълго бях тъпкал на едно място. Трябваше да се насоча право към целта.

— Когато се бутна в мъжа, той не беше ли застанал пред колата?

Дани за миг се замисли.

— Да, на няколко стъпки от нея.

— Ти вече сподели, че с изключение на брадата и на бейзболната шапка не си могъл да различиш добре лицето му, било преди, било след като те е сграбчил, защото е било тъмно. Така ли беше?

— Точно така.

Най-сетне бях на финалната права, а момчето нямаше и най-малка представа накъде съм се устремил. Браг обаче бе схванал; той продължаваше да драска в папката, но изражението му сега приличаше на настъпена смокиня. Почти чувах скърцането на зъбите му.

— Ако не е било достатъчно светло, за да видиш лицето на мъжа и при положение че той е стоял точно пред теб, как така си успял да разгледаш добре колата?

Дани започна да се върти нервно на стола. Сбърчил чело, той се огледа към Браг за помощ. Прокурорът започна да се надига, но после се отказа. Знаеше, че сега всяко прекъсване може да се приеме като опит за укриване на нещо от съдебните заседатели.

— Вижте сега — замънка Дани, — не съм казвал, че е нямало достатъчно светлина, за да видя лицето му.

— Така ли? — попитах подигравателно.

— Просто не можах добре да го разгледам — поясни момчето и сниши глас, сякаш не искаше цялата съдебна зала да чуе какво се готви да признае. — Бях изплашен, когато ме сграбчи.

Дани бе на път да се разреве. Не знаех къде беше причината — дали защото си бе припомнил нападението, или защото бе принуден да признае, че е бил изплашен.

— Когато се блъсна в мъжа, ти се стресна много, нали?

— Така беше.

— Защото не беше наясно какво иска той?

— А и защото изскочи пред мен сякаш от земята.

— Когато те сграбчи, ти повече се безпокоеше какво ще иска този човек, отколкото от вида на колата му, нали?

— Даже не знаех, че има и кола. Научих го чак когато ме метна към нея.

— Всичко се случи много бързо, нали, Дани? И не успя да разгледаш добре колата. Така ли е?

Момчето пое дълбоко въздух.

— Вероятно сте прав — кимна и силно издиша. — Просто помня, че беше там.

Застанах така, че да гледам в посоката, към която бе обърнато лицето на момчето. Исках да виждам муцуната на Макбийн, докато то отговаряше на следващите ми въпроси.

— Ти изобщо споменавал ли си на лейтенант Макбийн, че човекът, който те отвлече, е карал шевролет модел хиляда деветстотин петдесет и шеста?

— Не точно.

— Всъщност не се е налагало да му казваш, защото той ти каза това, нали?

Дани погледна към Макбийн и след това към Браг, който най-сетне бе престанал да драска в папката и беше вдигнал глава. Той гледаше право в момчето и хапеше края на химикалката си.

— Дани? — подканих го аз.

— Ами-и, той не каза точно това.

— А не спомена ли нещо подобно?

— По-скоро каза… — започна момчето и спря да се върти в стола, когато очите му се срещнаха с тези на Макбийн.

— Разбираш ли въпроса ми?

Дани кимна с глава.

— Видях, че това е шевролет модел хиляда деветстотин петдесет и шеста, когато ми показа снимките.

Аз взех една от снимките и я размахах във въздуха.

— Никога не си му казвал, че мъжът, който те отвлече, е карал кола като тази на снимката?

— Не, господине.

— А също така не си казвал и какъв модел е колата?

— Помислих си, че колата е била такъв модел, защото лейтенант Макбийн ми обясни, че колата от снимката принадлежи на човека, който ме нападна.

— Сега разбирам — кимнах, след като не остана човек в залата — включително и съдебните заседатели — който да не гледа към масата на обвинението. Браг и Макбийн се опитваха да пазят присъствие на духа. — За да не остане и най-малкото недоразумение — добавих, — прав ли съм, когато твърдя, че ти никога не си правил описание на онази кола било пред лейтенанта, било пред господин Браг?

— С изключение на това, че бе голяма и черна, не бих могъл да кажа нищо повече за нея.

Запазих за секунда тишина, за да дам възможност на съдебните заседатели да осъзнаят важността на казаното от Дани. Всичко бе минало по-добре, отколкото очаквах.

Когато се запътих към мястото си, готов да кажа на Прайст, че съм приключил, видях успокоеното лице на Джаред. Хрумна ми една идея. Наистина, беше рисковано, но до този момент бях имал късмет, а освен това ми се прииска да завърша кръстосания си разпит с драматичен финал. Такъв, който съдебните заседатели нямаше да забравят по никакъв начин и който щеше да свети като червена лампичка по време на разискванията в съзнанието им.

— Дани — обърнах се отново към момчето, — това, което си спомняш най-добре за нападателя, е, че е бил с брада и е носел бейзболна шапка на главата си. Така ли е?

— Както казах, беше доста тъмно.

А също така каза, че си бил изплашен до смърт, прищя ми се да му напомня. Но на съдебните заседатели щеше да им дойде множко отново да слушат това.

— Как мислиш, ако видиш пак този човек, дали ще го познаеш?

Устните на момчето се стегнаха, а лицето му се опъна.

— Може би.

Аз бавно отидох до Джаред, който се намираше на по-малко от пет метра от свидетелската банка.

— Нали виждаш този човек, седнал до тази красива жена? — попитах аз и небрежно посочих към Джаред.

— Имате предвид мъжа, седнал до госпожица Харис? — попита Дани и се усмихна на Сара.

Бях изненадан, че си спомня името й.

— Да, Дани — отвърнах и дълбоко си поех въздух. — Кажи ни, виждал ли си преди изобщо този човек?

Дани се взря за дълго в Джаред. А после, точно както и преди, сякаш изгуби нишката. Помислих да оттегля въпроса си, но вече бе късно.

— Имате предвид дали смятам, че мъжът, седнал до госпожица Харис, прилича на мъжа, който ме нападна?

— Точно така — потвърдих бързо аз.

— Не — отвърна Дани. — Наистина не.

В съдебната зала се надигна вой. Няколко репортери излетяха навън, за да съобщят новината, стиснали клетъчните си телефони в ръка. Аз заех мястото си и въздъхнах с облекчение. Прайст се беше изправила и удряше с чукчето си по твърдото дърво на катедрата. Бях на път да обявя, че нямам повече въпроси, когато забелязах, че Дани не отлепя поглед от Джаред.

Залата утихна, когато момчето бавно се изправи и посочи към Джаред.

— Господин Добс? — рече Дани. — Той със сигурност прилича на онзи човек.

Извърнах се трескаво.

— Нали току-що каза… — изтърсих и Дани ме погледна с онзи типичен за десетгодишните момчета поглед, означаващ „как може да си такъв идиот“.

— Не говоря за вашия клиент — поясни момчето. — Казвам, че този, който седи зад него, прилича на нападателя.

Цялата зала като един човек насочи поглед към бащата на Сара, съдия Айвъри Харис.