Майкъл Еберхарт
Задължен да мълчи (27)

Глава двайсет и шеста

Разбит от свирепата атака на Браг, Джаред шареше с очи от едната до другата стена, без да спира погледа си върху мен. Аз търпеливо го слушах, като идеално разбирах какво му е на душата. Ако пръстът на прокурора беше забоден в моето лице през целия следобед, сигурно накрая щях да му го отхапя.

Намирахме се в стаята за разпит на адвокатите. Джаред тъкмо сменяше парадния костюм със затворническото облекло. Вече почти се бе успокоил и сега просто се опитваше да се отпусне.

— Някой ден Браг ще съжалява за това, което ми стори вътре в залата — подхвърли Джаред, докато балансираше на куц крак, събувайки панталоните си.

Очите ми се разшириха. Ако не го знаех що за човек е — треперещ от собствената си сянка — щях да си помисля, че отправя някаква заплаха.

— Какво каза?

Джаред за миг се замисли.

— Имам предвид, че когато спечелим делото, с неговата политическа кариера ще бъде свършено. Без значение с колко пари разполагат той или баща му.

— Изненадан съм от твоята осведоменост за него.

— Винаги трябва да знаеш колкото се може повече за врага си. — Той погледна ръцете си, докато разкопчаваше бялата си риза. — Добрите адвокати не постъпват ли по същия начин?

— Просто не знаех, че си запознат с личния живот на Браг и семейството му.

— Всичко е проследено много добре във вестниците. Да не мислиш, че не мога да чета?

— Не и след като се натъкнах на всички онези пръснати по пода на пристройката книги — отбелязах аз.

Лицето на Джаред се вкамени.

— Какво искаш да кажеш с това „пръснати по пода“?

В мига, в който думите излязоха от устата ми, се сетих, че не биваше да споменавам нищо, свързано с личната му собственост. Това със сигурност можеше да го извади от равновесие.

— Просто исках да кажа, че когато ченгетата тършуват някъде, обикновено не подреждат след това.

— Но нищо не са опропастили, нали?

— Не са — казах. — След това Сара опакова внимателно всичко и го прибра на сигурно място.

Джаред постави ръце на плота и се наведе към мен. Освен боксерките, върху него нямаше нищо друго.

— Всичко?

Бях капнал. Денят беше дълъг и уморителен, а утре ме чакаше още един такъв ден — даже по-напрегнат от днешния.

— Май всичко — потвърдих нетърпеливо. — Знам, че имаше купища дрехи и много книги.

— А герданът ми?

— Хайде, Джаред — изпъшках. — Нали си приказвахме за това? Доколкото знам, той се намира още в стаята за лични вещи в полицията, заедно с всичко останало, което взеха от теб в деня на ареста ти.

Той се взря в мен продължително и напрегнато.

— Какво искаш да кажеш с това „доколкото знам“? Не си ли сигурен?

— Да бе, сигурен съм. Ще си го получиш обратно, когато те освободят.

Той се обърна към мен и в очите му имаше тъга.

— Съжалявам, Хънтър, но нося този гердан от дълги години и той означава страшно много за мен.

— Разбирам.

Колебаех се как ще е най-добре да отворя дума за истинската причина, заради която исках да разговарям с него — блейзъра на Айвъри. Покрай това, което спомена по време на встъплението си Браг, беше пределно ясно, че той ще се опита да направи връзка между Джаред и изчезването на Гари Косгроув. Наистина, Браг можеше и да блъфира, но аз трябваше да бъда подготвен за най-лошото. Трябваше да си изясня какво точно знае Джаред.

— Можеш ли да си спомниш дали си карал блейзъра на Айвъри ден-два преди да те арестуват?

— Защо ме питаш?

— Един старец ми каза, че онова момче е отвлечено с такава кола.

Джаред бавно пъхна краката си в крачолите на дънките и ме изгледа с такъв поглед, сякаш се шегувах.

— Те наистина ли смятат, че аз съм единственият човек в щата Калифорния, който е имал достъп до червен блейзър?

— Точно за това говореше Браг, когато каза пред съдебните заседатели, че и преди си вършил подобни работи.

— Спомних си — кимна той и повдигна дясната си вежда. — Това се случи, след като ти малко се забави с дърпането на спусъка.

И без да бъда гений, разбрах, че ме критикува. Знаех, че трябваше да протестирам малко по-рано, когато Браг намеси изчезналото момче, но нямах нужда един дървар да ми го напомня.

— Какво каза току-що?

— Казах — настани се срещу мен Джаред, — че нямаше защо да оставяш онзи перко прокурора да си разиграва толкова дълго коня и да говори неща, които нямат нищо общо с моя случай.

Оставих тази забележка да мине покрай ушите ми. Но не и преди дълбоко да си поема дъх и шумно да го изпусна.

— Няколко свидетели са видели как момчето се качва на някакъв червен блейзър. Оттогава нито са го виждали, нито са го чували.

— Някой видял ли е шофьора?

— Доколкото аз знам, не. Но всички изглеждат толкова потайни, че нищо чудно да се опитат да докажат, че това си бил ти.

— Жестоко бъркат. Казах ти още преди седмици, че нямам нищо общо с това изчезнало момче. — Джаред се облегна назад и качи босите си крака на плота. — Как изобщо може да им минава през главите, че съм отвлякъл някакво дете с червен блейзър точно на следващия ден, след като уж съм отвлякъл друго дете с черния си шевролет?

— Знам, че твърденията им не издържат на никаква критика. Но по някакъв начин са узнали, че по него време си имал достъп до червения блейзър на Айвъри.

— Само достъп — каза той и пак се наведе напред. — Никога не съм ходил с кола дотам. Даже не знам къде се намира това място. — След това наведе глава. — Ако щеш вярвай, даже не помня проклетото му име.

— Бонвил — казах и в мига, в който произнесох думата, погледите ни се срещнаха.

— Това звучи като онези прокълнати места от анимационните филмчета на Дисни — рече Джаред и двамата се изхилихме.

— Но в нашия случай трябва да се борим със зловещата фантазия на Макбийн, не на Уолт Дисни. А и двамата добре знаем какво обикновено означава това.

Лицето на Джаред стана безизразно.

— Аз знам съвсем точно какво означава това.