Майкъл Еберхарт
Задължен да мълчи (25)

Глава двайсет и четвърта

Дрогерията бе разположена в края на дълга редица сгради от червени тухли. На заден план се извисяваха стволовете на огромни секвои. Смяната на Каръл Сийли бе започнала в един на обяд. От три часа киснех в колата с надеждата, че тя ще излезе да хапне или поне да глътне малко въздух. Спеше ми се, а не можех да разбера защо. Бях изпълзял от леглото почти по пладне. Преди месец, ако се надигнех толкова късно, това би означавало само едно — че предишната вечер съм се нацепил като казак. Но след ареста ми, с изключение на чашата вино на рождения ми ден, не бях близвал и капка. И не защото се опитвах да се преборя с къркането — макар че би било добре да го направя. Просто не изпитвах необходимост или поне не в предишната степен. Бях далеч от дома си, кариерата ми бе под въпрос, а на всичкото отгоре бях затънал до шията в този твърде раздут от медиите процес, в който се опитвах да докажа, че някакво ченге е сгазило лука. В миналото, поставен под такова напрежение, при всички случаи щях да поставя и едно биберонче на бутилката с „Чивас“, защото тя изобщо нямаше да слиза от устата ми.

Тъкмо щях вече да си бия дузпата, когато бях сепнат от суха кашлица. Слаба посивяла женица се опитваше да запали цигара, затулвайки пламъчето с шепи от непрестанния бриз.

Тя не трепна изобщо, когато изскочих от колата и се хвърлих към нея.

— Тия скапани безопасни запалки — оплака се жената.

— Създават ви проблеми ли? — разтърсих се по джобовете си за кибрит, макар добре да знаех, че нямам.

— Правят ги такива заради безопасността на децата. Ама ние, старите тютюнджии какво, ръцете ли да си строшим. Кожата ми е толкова тънка, че всеки път се боя да не рукне кръв, като се опитам да запаля.

— Дайте да ви помогна.

— Стига да имате кибрит.

— Съжалявам.

Тя яростно започна пак да върти с палец металното колелце и накрая там цъфна пламъче.

— А така — каза, след като запали цигарата и дълбоко вдъхна дима. — Не съм ви виждала наоколо — изхриптя накрая.

— От Сан Франциско съм.

— Че тук кой не е оттам.

Гъста пелена от карциногени полетя към лицето ми. Аз застанах редом до нея, с гръб към вятъра.

— Може ли да говоря нещо с вас?

— За какво става дума?

— За онова момче, дето го нападнаха миналия месец.

— Вече говорих за това с едни други полицаи.

— Аз не съм полицай.

— Тогава трябва да сте репортер — предположи тя и затисна с ръка развятата си от вятъра коса. — Не ми се говори с никакви репортери.

Поколебах се, защото очаквах най-лошото.

— Не съм и репортер, госпожо. Адвокат съм.

— Адвокат? — изкриви устни тя. — Определено не желая да разговарям с вас.

— Много е важно — казах нетърпеливо. — Аз защитавам човека, обвинен в нападението срещу момчето.

— Как изобщо можете да вършите такава работа?

— Но, госпожо…

— Не разбирам как спите спокойно. — Жената хвърли изпушената си до половина цигара и я стъпка с крак.

Навярно си мислеше, че с тези думи ми е дала да разбера, но те не бяха по-различни от това, което всекидневно бълваха телевизията и вестниците и даже някои от така наречените ми приятели.

— Искам само да разбера по-добре какво точно се е случило през онази нощ.

— Да, и после така ще извъртите всичко, че онзи престъпник да излезе навън. Нали гледам телевизия.

Стана ми пределно ясно, че заради моя хатър или този на Джаред тя изобщо няма да си отвори устата. Затова реших да заложа на естественото й съчувствие към пострадалото момченце.

— Сериозно ли държите това дете да изживее отново ужаса от нападението, когато заради вашето мълчание се наложи да свидетелства?

— Това няма нищо общо с мен.

— Напротив — обясних. — Ако никой не ми даде информация, как ще разбера каква е истината?

— Истината е, че вашият клиент е виновен. Иначе защо ще го арестуват?

Знаех, че веднага ще спре да приказва с мен, ако река да изяснявам това положение и не допуснах тази грешка.

— Ако съм убеден сто процента, че клиентът ми е виновен, тогава няма да се налага момчето да свидетелства.

— Какво значи това?

— Ако съдържанието на полицейския доклад наистина се окаже вярно, аз ще му препоръчам да се признае за виновен.

— Е, добре, мога да ви уверя, че всичко, дето лейтенантът го е записал в доклада, е вярно.

— Говорите за Макбийн, така ли?

Очите на жената станаха като цепки, сякаш чак сега бе проумяла какво се опитвам да й обясня.

— Да не искате да ми кажете, че единственият начин това момче да не бъде принудено отново да преживее ужасната нощ е клиентът ви да се признае за виновен?

— Точно така.

Тя наклони главата си, размишлявайки върху казаното. След това измъкна нова цигара от пакета в предния джоб на розовата си униформа.

— Добре, ама по-бързичко — реши накрая и ми подаде пакета. — Искате ли цигара?

— Не, наскоро ги отказах — излъгах аз. — Хич не беше лесно.

— От тези нищо няма да ви стане — каза жената между две прокашляния. — Тези са карлтън, синко, с ниско съдържание на катран. Целият пакет е по-безвреден от една-единствена цигара марлборо. Дето хлапетата ги пафкат на поразия.

— Наистина ли?

Изчаках я да си запали цигарата, да дръпне здраво и да задържи дима в дробовете си за секунди — сякаш вдъхваше кислород.

— Спомняте ли си нощта, в която момчето бе нападнато?

— Знаете ли — заговори тя, като държеше цигарата високо пред очите си и внимателно я изучаваше, — баща ми се е научил да пуши кемъл от дванайсетгодишен. Доживя до деветдесет и пет. Всички тези страхотии, с които ни плаши Министерството на здравеопазването, са пълна боза.

Жената отново се закашля. Този път не личеше, че скоро ще спре. Беше се навела в кръста и продължаваше да държи цигарата в едната ръка и кърпичка в другата.

Изобщо нямах желание да умре в ръцете ми. Или поне, не и преди да ми кажеше това, което знаеше.

— Да ви помогна ли? — попитах. Но преди да свърша фразата, тя постави кърпичката пред устата си и се изплю в нея. Сега май се почувства по-добре, защото погледна цигарата и отново опъна яка глътка дим.

— От какво ли кашлям толкова? — зачуди се и поклати глава. — Сигурно във въздуха има много полени.

— Сега, по това време на годината?

— Спомням си нощта, когато се случи онова нещо — каза тя, когато дишането й се пооправи.

— С какво беше облечено момчето?

— Не си спомням цвета на дрехите му, ако това имате предвид.

— Не, госпожо — рекох, дращейки в едно тефтерче, докато тя говореше. — Спомняте ли си обаче дали носеше палто и ръкавици?

— Разбира се, че помня — кимна. — Носеше широко палто. В онзи доклад споменава ли се нещо за цвета му?

Хич не ми пукаше за цвета на палтото.

— В доклада палтото е описано идеално… Искам да знам нещо повече за ръкавиците.

— Какво може да се каже за едни ръкавици? — Жената хвърли един поглед през рамо. Явно се канеше да се прибира.

— Бяха ли на ръцете му вътре в магазина?

— Ами да.

— Сигурна ли сте?

— Знам какво казвам — заяви тя. — Малкото сладурче се видя в чудо, когато му връщах рестото. С тези ръкавици му беше много трудно да поеме монетите. А и онова списание… — прихна жената.

— Какво списание?

— Преди да дойде да плати бонбоните, видях, че разглежда някакво списание.

— Пак ли беше с ръкавиците на ръцете?

— Нали това казвам. А най-смешното беше…

Бързах да записвам и не отвърнах нищо.

— … че момчето държеше списанието наопаки — заля се в смях тя.

Без да обръщам внимание на чувството й за хумор, попитах отново:

— Значи, докато четеше списанието, ръкавиците бяха на ръцете му, така ли?

— Съмнявам се да го е чел, щом е било обърнато наопаки — тросна се жената, явно обидена, че не реагирам на смешката й.

— Беше ли с ръкавици на ръцете?

— Да, беше, но не разбирам защо това е толкова важно. Беше с ръкавици на ръцете от мига, в който влезе в магазина, до мига, в който не излезе през вратата.

Идеше ми да разцелувам тази стара кукумявка. Но поради кашлицата и цигарения дим, който я обгръщаше отвред, реших просто да й поблагодаря.

— Наистина съм ви признателен, че ми отделихте толкова време.

Тя хвърли фаса на алеята.

— Трябва да се връщам.

— Разбирам.

— Между другото — обърна се към мен пред вратата, — бихте ли напомнили на лейтенант Макбийн, че още не ми е платил онази опаковка от бонбони, която му дадох.

— Каква опаковка?

— Когато ме разпитваше, му дадох една опаковка от тези гумени мечета — каза тя. — От същите, които си бе купило и момчето.

— И Макбийн ги задържа?

— Разбира се — рече жената. — И още не ми ги е платил.

— Кога стана това?

— В деня след нападението. Макбийн и още някакъв с униформа ме чакаха, за да говорят с мен, щом дойда на работа.

— Да имате някаква идея за какво са му били?

— Хабер си нямам — вдигна рамене тя и автоматичната врата се отвори. — Ако не дойде да си ги плати, ще съобщя, че шефът на пандизчиите ме е завлякъл.

— Колко струват? — попитах, като извадих шепа дребни от джоба си.

— Долар и половина, плюс данъка.

— Долар и шейсет и пет ще стигнат ли? — попитах, като й подадох сумата.

— Нямах предвид вие да плащате.

— Всичко е наред — успокоих я. — И без това скоро ще виждам Макбийн.

— Нали той ще ви върне парите?

— Ще ги върне и то с лихвите. Може да се обзаложите за това.