Майкъл Еберхарт
Задължен да мълчи (24)

Глава двайсет и трета

Всички следващи опити да говорим с Дани бяха осуетени или от Макбийн, или от майка му. Последните си два часа този ден посветих на това безуспешно да дебна Каръл Сийли — касиерката от дрогерията. Исках да разбера само едно нещо — дали Дани е бил с ръкавици, когато е плащал злополучните гумени мечета, Опаковката от бонбоните се бе превърнала в център на моето разследване. Тя беше единствената улика, която свързваше по някакъв начин Джаред с момчето.

Докато Сара се ровеше напоследък в своя случай, аз, освен това издирвах местонахождението на хора, които в миналото бяха лепнали върху себе си петното „преследвачи на деца“. Но поне до този момент и тук нямах никакви успехи. Излезе, че само съм си губил времето. Процесът щеше да започне всеки миг, а аз не разполагах с нищо сериозно.

Денят вече преваляше, когато паркирах пред пристройката: за секунди останах седнал в колата, наслаждавайки се на оранжевите зари на слънцето, което бавно потъваше зад планините. Днес навършвах трийсет и шест години и както редовно се случваше, откак се разделих с Марлене, пак щях да го празнувам сам. Но това не ме притесняваше особено. Исках само да си взема една топла вана и да изпъна краката си пред телевизора.

Когато слязох от колата, вниманието ми бе привлечено от бележка, закачена на предната врата. Бележката беше от Сара. На нея пишеше:

Спешно! Трябва да се видим незабавно. Ела в голямата къща.

Веднага хукнах натам. Преди още да почукам, вратата се отвори и в рамката се показа Сара, с тъжно изражение на лицето.

— Какво не е наред?

Вратата се отвори по-широко и там застана Айвъри. И той гледаше като претрепан.

— Някой ще ми каже ли какво става тук?

Айвъри отстъпи встрани и в гърдите ми нахлу бурна радост. Вътре видях седнал в инвалидния си стол Джо, брата на майка ми, ухилен до уши.

— Честит рожден ден — изграчиха едновременно тримата.

Пред очите ми всичко се размаза. В главата ми нахлу кръв. Днес беше рожденият ми ден. Моят рожден ден. Не помнех откога не бях се вълнувал така.

— Цяла нощ ли ще стърчиш там? — каза Айвъри.

Джо разпери ръце и аз се хвърлих към него. Прегърнахме се здраво и се разцелувахме. За последен път се бяхме виждали преди повече от година. А Джо не ми беше просто вуйчо — той беше най-добрият ми приятел. Човекът, който бе заменил баща ми. Затова изпитвах към него най-светли чувства.

Щом се разделихме, ме очакваше нова изненада. Айвъри също силно ме прегърна. Точно както ме прегръщаше навремето и Джо, преди да го скове артритът.

— Оставете най-сетне рожденика на мира — промуши се Сара между нас двамата и бързо ме дари с целувка по обляната ми в сълзи страна.

— Изненадан ли си? — попита тя и нежно изтри сълзите ми с върховете на пръстите си.

— Страшно — само това успях да кажа, докато влизахме с нея в гостната. Двамата се настанихме на дивана, а Айвъри посади вуйчо ми със стола точно пред нас.

Джо наклони главата си и се загледа в брадата на Айвъри.

— Тия са хубави хора — изтърси той, сякаш знаеше, че именно Айвъри беше съдията, от когото непрестанно се оплаквах в продължение на цели две години — първите ми две години като адвокат.

Но аз не бях единственият, който се кефеше на думите на Джо. Когато погледнах Сара, видях, че и тя едва сдържа смеха си.

— Няма те никакъв — каза вуйчо на разваления си английски. Говореше като актьор, явил се на прослушване за филм. Но аз знаех, че Джо Калабрезе е железен. В момента пенсиониран шофьор на камион, той прекара най-добрите си години на висша административна длъжност в Профсъюза на превозвачите. Джими Хофа му беше не само шеф, а и много добър приятел. В дома на вуйчо имаше купища снимки с него. Джо беше винаги от дясната страна на страшния синдикален шеф Хофа, докато той държеше поредната си реч пред съюзните членове.

— Защото Джими спи сега на дъното на океана сред рибите — така ми отвърна веднъж Джо, когато го попитах защо отново започна да кара камион на стари години. Но аз всъщност се досещах. Хофа се спомина през хиляда деветстотин седемдесет и пета; а Джо се премести в Калифорния веднага след погребението на родителите ми през хиляда деветстотин седемдесет и втора. Дойде тук, за да ме отгледа, като заряза и работата, и приятелите си.

— Бях доста зает — казах. Но Джо винаги познаваше кога лъжа.

— Винаги се намира време за семейството — заяви той и изгледа Сара. — Не съм толкова дърт, че да не се сетя.

Сара цялата се изчерви. Тя не знаеше, горката, че вуйчо е от тези, за които казват: „каквото му на душата, това му е в устата“.

— Що не ми каза, че ще идваш насам — рече Джо. — Звъня ти от седмици, ама никой не вдига.

Погледнах към Сара, а след това и към Айвъри, който тъкмо наливаше на всеки по чаша бургундско. Нямах представа дали вече са споменали на Джо за ареста ми.

— Готвя се за един процес тук.

Сара забеляза паниката в гласа ми.

— Процесът започва другата седмица. Всички вестници само за това пишат — обясни тя.

— Не чета вестници — втренчи се в мен Джо. Старият сицилианец най-малко от всичко обичаше да го правят на глупак. — Ти работиш в Сан Франциско… Какъв е тоя процес чак тук на майната си?

Кофти. Трябваше да му разкажа всичко. С помощта на Сара и Айвъри му нахвърлях естеството на обвиненията, повдигнати срещу мен.

Джо изпитателно погледна Айвъри, който му подаваше чаша вино.

— Ти си съдия от дълго. Защо не помогнеш на момчето ми?

Айвъри поклати глава.

— Не става така. Всичко зависи от съдебните заседатели.

Джо най-малко очакваше да чуе това. Половината му живот бе минал в Детройт и Чикаго, и то по времето, когато нямаше държавен чиновник, който да не си пълни гушата от подкупи.

— Съдебните заседатели не пеят — каза Джо. — Нали когато Джими извадеше едно време балата, очите на всички ставаха ей такива и нямаше нещо, дето да не може да се оправи.

Аз се засмях. Бях забравил, че вуйчо продължава да живее в миналото.

— Ей — свъси се той. — С тия неща майтап не бива. — Джо се наведе към мен. — Доста от приятелите ми са живи… Искаш ли да пошушна нещо тук-там?

— Благодаря — казах и се надигнах да го прегърна. — Сам ще имам грижата. Всичко ще се оправи.

Той с обич ме изблъска.

— Досега май не е така — поклати глава с лека усмивка. — Но ти си умник и ще видя какво ще направя за теб.

Сара, която не бе промълвила и една дума по време на заклинанията на Джо, ме погледна с такъв поглед, сякаш искаше да попита защо Джо се прави на зевзек. Тя изобщо не подозираше колко сериозен всъщност бе Кръстника. След това се изправи и докосна масивното рамо на вуйчо.

— Отивам да приготвя вечерята.

— Не забравяй, че нямам ни един зъб в устата — отвърна й Джо.

Аз изтръпнах; вечерята беше спагети. Те нямаше откъде да знаят, че Джо отказваше да опита даже спагети, чийто сос не бе приготвен по стара сицилианска рецепта — домати и италиански подправки, варени цял ден с говежди и агнешки ребра и няколко свински крачета за капак.

— Знам, знам — каза Сара и го целуна по бузата. — Беззъбко такъв.

Матовото лице на Джо поруменя.

— Ако я изпуснеш — посочи той с глава мястото пред себе си, където преди малко бе стояла Сара, — ще си имаш работа с мен.

Аз теглих един мигач на Айвъри и рипнах.

— Слушам, вуйчо. — Запътих се към кухнята и оставих Айвъри да слуша безконечните истории за бойните подвизи на превозвачите от времето, когато те колеха и бесеха — или поне си въобразяваха, че е така.

Сара пълнеше на мивката една тенджера с вода. Застанах отстрани и я прегърнах през рамо.

— Не знам как да ти се отблагодаря — казах й нежно и я притиснах към себе си. Тя се залепи за мен като към магнит и аз потънах в дълбоките й сини очи. Настана неловка пауза — и двамата не бяхме наясно какво да сторим в този миг. Изведнъж се чу многозначителна кашлица. Беше Айвъри.

Веднага отскочихме встрани, като хпапетии, хванати да се целуват.

— Идвам да нагледам соса — избоботи той, по-засрамен и от нас и надникна в тенджерата. Сетне, преди да си тръгне, сложи пръст на устните си, сякаш искаше да ми съобщи някаква тайна. — Не съм турил свински крачета — прошепна съдията. — Как мислиш, Джо ще забележи ли?

Напуши ме смях. Трябваше да се досетя, че вуйчо е принудил Айвъри да изпълни собствената му рецепта.

— Изключено. И аз от години не слагам свински крачета.

— Слава богу — изпъшка той и пак излезе. Чух как високо кани Джо да изпие още една чаша вино.

Сара кимна след баща си.

— Знаеш ли, че идеята е негова. Отне му седмици, за да организира всичко.

Взрях се замислено в пространството. Беше ми малко трудно да го проумея.

— Той наистина се гордее с теб. Подобно на вуйчо ти — допълни тя, като махна с ръка към гостната, откъдето гърмеше предимно гласът на Джо, — под суровата му външност се крие златно сърце.

Джо наистина бе човекът, на когото дължах всичко. Неговата поява тук ме накара да разбера нещо, с което би трябвало да съм наясно още преди години — Айвъри Харис и дъщеря му Сара наистина бяха чудесни хора.

— Виждам — казах.