Майкъл Еберхарт
Задължен да мълчи (23)

Глава двайсет и втора

Сара и аз най-сетне стигнахме до жълтата викторианска къща на Бъртън. Щяхме да направим опит да разпитаме Дани преди началото на процеса на Джаред. За щастие Макбийн не бе забранявал на него или на майка му да разговарят с нас.

През тези последни дни на октомври беше много ветровито. Докато се борех с поривите на вятъра, забелязах, че къщата има крещяща нужда от ремонт. Касата на входната врата беше от масивно дърво със стилна дърворезба по краищата. Подобно на останалата част от къщата, жълтата боя върху дървото се бе олющила от суровите атмосферни условия по крайбрежието.

Малко звънче, закрепено на дръжката на вратата, извести за нашето пристигане. Когато влязохме вътре, дъските изскърцаха от тежестта ни. Отвътре къщата изглеждаше по-малка, отколкото ми се бе сторило, като влизах. Явно беше строена за по-дребнички хора през едни по-обикновени, но известни с елегантния си вкус времена.

Зад един бюфет, пълен със зелена стъклария, бе застанала жена на средна възраст, облечена в рокля на цветя. Тя ни се усмихна приветливо.

— С нещо мога ли да ви помогна? — попита.

Ние бавно пристъпихме към нея, оглеждайки се за момчето. В стаята, служила едно време за гостна, сега бяха наредени редици от маси, затрупани с употребявани дрехи. Тук-таме по пода се виждаха дървении с антикварна стойност, служещи в момента като стойки за десетките дамски капели от различни епохи с най-разнообразни форми и цветове.

Сара продума първа.

— Това ли е домът на Бъртън?

Лицето на жената поруменя. Имах чувството, че изпитва срам от факта, задето гостната й служи като склад за вехтории, пропити с миризма на нафталин.

— Само вторият етаж — каза тя и посочи към стълбите, покрай които бяхме минали на влизане.

— Дани тук ли е? — попита Сара.

— Да, защо?… — запъна се в отговор жената. — Вие кои сте?

— Това е Хънтър Добс, а моето име е Сара Харис. Вие ли сте майка му?

Жената хвърли едно око през малкото прозорче зад гърба й.

— За какво става дума?

Аз се приближих към нея.

— Ние сме защитниците на господин Джаред Рейнър.

— Джаред Рейнър — повтори тя рязко и лицето й се опъна. — Лейтенант Макбийн не ми е казвал, че някой друг ще иска да говори с Дани. — Дясната й ръка, опряна на плота, започна да трепери.

— Тъкмо се питахме дали ще е удобно — рече Сара.

— Налага ли се?

Въпросът ни изненада.

— Всичко зависи от вас — казах. — Просто искаме да му зададем няколко въпроса във връзка с онази нощ.

Тя напрегнато се огледа из стаята, като че ли искаше да попита някого какво да прави.

— Добре разбираме, че всичко това е много болезнено за вас двамата — заговори Сара и докосна ръката на госпожа Бъртън. — Не искаме да ви притесняваме. Няма да имаме нищо против, ако и вие присъствате на разговора.

— Не знам какво да направя — извърна се жената отново към прозореца.

Проследих погледа й през белите открехнати завеси и видях едно момче да тъпче в една от кофите за боклук навън някакъв смачкан кашон.

Тя забеляза погледа ми.

— Надявам се всичко да е наред — въздъхна. — Сега ще го извикам.

— Не се притеснявайте — рекох аз и кимнах на Сара да ме последва. — Той май има нужда от малко помощ за тия кашони.

Преди майката да отвърне каквото и да е, аз излязох през страничната врата, плътно следван по петите от Сара. Беше доста студено и ветровито и предполагах, че майката ще си остане вътре. Щеше ми се Дани да е сам при разговора.

— Дани Бъртън? — протегнах ръка аз.

Момчето ми подаде своята, без да сваля очи от Сара, която беше пъхнала дълбоко ръцете си в джобовете на палтото.

— Познавам ли ви?

— Ние сме адвокати.

— Вярно ли? — отвърна то и се обърна да донапъха смачкания кашон в кофата за боклук. — И баща ми искаше да стане такъв.

Знаех, че родителите му са разделени.

— Къде е той сега? — попитах, с надеждата да предразположа момчето.

Дани махна с ръка на майка си, която ни гледаше през прозорчето.

— Не знам и не ме интересува. Хич не ни и трябва.

— Сигурна съм, че и сами се оправяте чудесно — каза разбиращо Сара.

Дани взе един кашон, постави го пред себе си и се приготви да скочи отгоре му, за да го смачка, както беше сторил с другите досега.

— Искаш ли да ти покажа един пиниз? — пресегнах се аз към кашона. — Като бях в гимназията, бачках вечер в един супер. През ръцете ми са минали стотици кашони.

Момчето малко се намръщи, сякаш му бях навлязъл в територията.

Аз опрях единия ъгъл на кашона в гърдите си и здраво го обхванах.

— Сега ще го смачкам като лист от тетрадка.

Дани ме изучаваше, наклонил глава. Погледът му излъчваше съмнение.

— Ако натиснеш всеки от ъглите, но в различна посока, всичко става много лесно.

Натиснах с ръце и единият ръб хлътна навътре. Сетне направих същото и с останалите и подадох произведението си на момчето.

— Така ще заеме много по-малко място в кофата за боклук.

Дани за пръв път ме дари с усмивка. Напръсканите му със съзвездия от лунички носле и бузи силно се открояваха на фона на останалата част от лицето му, обветрено като на стар пират от бръснещия вятър.

— Как го направихте? — попита то.

— Просто натискай, както ти обясних, и всичко става много лесно.

Момчето внимателно ме наблюдаваше, докато сплесквах по същия начин следващия кашон и сетне го напъхах в кофата.

Без да каже дума, Дани взе последния от земята и го смачка по-добре и от мен.

— Много е по-лесно, отколкото да скачаш отгоре му, нали?

Момчето натика кашона в кофата.

— Супер.

Знаех, че съм го спечелил. Вече бях един от приятелите му. Ако майка му останеше вътре в къщата по-дълго, Дани щеше да ми каже всичко.

— Казвам се Хънтър^[1] Добс. — Обърнах се да представя и Сара, но момчето ме прекъсна.

— Имаш адски смешно име за адвокат.

То избухна в смях и Сара се изкикоти. Знаех какво й минава през главата. Че хвърлих толкова труд, само за да кажа накрая на момчето името си.

Тя протегна ръка.

— А аз съм Сара Харис.

— Дани Бъртън — отвърна то, като възпитано се ръкува с нея. След това пак се обърна към мен. — Съжалявам, дето така се изсмях.

— Изобщо не се притеснявай — успокои го Сара и прибра ръката си в джоба. — Името му наистина си е такова, смешно.

Все пак бяхме дошли да поговорим с момчето, а не да си играем на ашици.

— Свършихте ли да се бъзикате? — попитах.

Двамата заговорнически се усмихнаха един на друг. Преди обаче да изпратят нова стрела, аз продължих:

— Искаме да ти зададем няколко въпроса за нощта, през която беше нападнат.

— Разбрах вече — каза Дани. — Вие защитавате онзи, който ме отвлече.

— Знаем колко ти е неприятно сигурно всичко това — изрече със съчувствие Сара. Тя почти тракаше със зъби от студ. Беше много смешна, както подсмърчаше с червеното си блеснало носле и навярно щях да се изхиля, ако и аз не бях на същия хал.

— Всичко е наред. Той не можа да ми стори нищо.

— Това е чудесно — усмихна се Сара, а момчето погледна към прозореца. Майка му се беше махнала от стъклото.

— Но мама адски се притесни.

— Естествено — каза Сара. — Нали си нейното малко момче.

Дани свъси вежди. С приказките за малкото момче Сара здраво се беше изцепила.

— Сигурно много помагаш на майка си — веднага подхвърли тя, опитвайки се да замаже гафа.

— Колко време ще изкара той в затвора?

— Ако говориш за клиента ми — казах, — все още не му е предявено обвинение.

— Няма ли да го признаят за виновен?

— Какво? — зяпнах аз. Беше ми станало интересно не толкова от въпроса, колкото за източниците на информацията. Откога малчуганите са толкова наясно със съдопроизводството?

— Лейтенант Макбийн каза, че разполага с достатъчно улики, за да го закопае за цял живот. Мисля, че той няма къде да мърда.

— Това си е мнение на лейтенанта.

Беше крайно време да му задам основния въпрос: за опаковката от бонбоните, намерена в колата, и за неговите отпечатъци върху нея.

— В полицейския доклад се съобщава, че преди нападението си ял някакви дъвчащи гумени мечета.

— Не успях да ям.

— Но те са били в теб по това време?

— Ами да, тъкмо си ги бях купил.

— Това е много важно, Дани — задържах дъха си аз. — Беше ли с ръкавици на ръцете си през цялото време тогава?

Като намръщи чело и присви едното си око, момчето се замисли.

— Знаете ли, че… — започна то, но при вида на летящата по мръсното шосе към нас черно-бяла полицейска кола млъкна. Беше Макбийн. Разбрах, че това е краят на разговора ни. Но все още разполагах с няколко секунди.

— Дани? — разбързах се аз. — Ръкавиците? Бяха ли на ръцете ти през цялото време, или не?

Бях закъснял.

Макбийн крещеше от прозореца, докато ни наближаваше.

— Остави момчето на мира!

Колата занесе, спря на сантиметри от нас и посипа краката ни с дъжд от камъчета. След това вратата й се отвори с такъв замах, че почти щеше да удари Дани.

— Внимавай! — изкрещях.

Макбийн сграбчи момчето за ръката и го повлече към къщата.

— Вие двамата ме чакайте тук — извика ни, когато наближиха задния вход с разтревожената госпожа Бъртън, застанала на вратата.

— Какъв тъпак — рекох на Сара. Тя чистеше голите си от коленете надолу крака. По кожата й там се забелязваха няколко червени резки.

— Какво го е прихванало?

— Ясно е, че не ще да говорим с момчето. Ако имахме още една минута, може би щяхме да разберем точно защо. — Посегнах и я хванах за ръката. — Хайде да се махаме оттук.

— Но той каза да го чакаме.

— Донякъде има право да ни държи на разстояние от жертвата. Но да ме вземат мътните, ако седна да изпълнявам всичките му тъпи заповеди.

— Ей, Добс! — Макбийн тичаше към нас под погледа на Дани и майка му, застанали пред отворената врата. — Искам вие двамата хич да не припарвате тук.

Той спря запъхтян до нас.

— Ще се извиниш ли? — посочих му краката на Сара. По левия й глезен се стичаше струйка кръв.

— За какво? — попита той и се обърна да види какво му показвам. Сара беше притиснала ръцете си до бедрата. — Извинявско, госпойце — повдигна въображаемата си шапка Макбийн. След това се извъртя към мен. — Искам да се чупиш оттук.

Провинциалните му актьорски маймунджилъци ми писнаха.

— Ще го направя, когато аз реша.

— Така ли? — пристъпи той още към мен. — Влязъл си без разрешение в чужда собственост.

— Не бях, докато не цъфна ти.

— Майката ни позволи да разговаряме с момчето — обади се Сара.

— Вече промени решението си.

— Да се хванем ли на бас?

Силният тласък на вятъра изненада Макбийн и разроши косата му. Като я притискаше с ръка, той направи още една крачка към мен. Сега лицето му беше на сантиметри от моето.

— Госпожата държи незабавно да напуснете имота й.

Аз извърнах глава. Даже и силният вятър не можеше да разнесе тежката миризма на цигари и кафе, излизаща от устата му.

— Имаме право да разпитваме свидетелите — каза Сара.

Макбийн я погледна и въздъхна.

— Абе вие двамата ще вдигате ли гълъбите, или да викам подкрепление?

— Подкрепление?… За влизане в чужда собственост? — изскърцах със зъби аз.

Ченгето нищо не ми отговори. Само стояхме и се гледахме като двама боксьори, които очакват гонга и се дебнат кой пръв ще посегне.

— Какво толкова криеш, Макбийн?

Очите му станаха тесни като отвора на пощенска кутия.

— Ще се чупиш ли?

— Тръгваме си — казах. — Но преди това искам да ти дам нещо.

— Какво?

Бръкнах с дясната си ръка в джоба и Макбийн веднага посегна към кобура. Бавно извадих опаковка с ментови дражета и му подхвърлих едно във въздуха.

— Имаш голяма нужда от него, Макбийн. Дъхът ти смърди повече и от делата ти.