Майкъл Еберхарт
Задължен да мълчи (22)

Глава двайсет и първа

— Разбирам защо трябва да прекратя кръстосания разпит на Майлс — каза Сара. — Но защо да приемаме дешифровката като улика? Нека да накараме Патерсън да призове като свидетел самия Келог.

Чакахме съдията Браун да заеме мястото си в съдебната зала. В края на краищата успях да убедя Сара да не вика полицията и сега настоявах да предприеме нещо, за което и двамата след време можеше да съжаляваме.

— Просто не си струва.

— Сигурен ли си?

— Не, но след като не оспорвам факта, че съм молил Келог да промени гаранцията на момчето, какво ще спечелим? Няма начин да го отречем. Записано е черно на бяло в проклетата дешифровка. Освен това — казах, изтъквайки истинската причина, — не искам да правя кеф на Келог да свидетелства срещу мен.

— Това ли е онзи същият Хънтър Добс, който не отстъпваше и сантиметър от позицията си?

— Навярно се дължи на твоето благотворно влияние, малко или много — направих нескопосан опит да се пошегувам.

Сара не ми отговори. Тя гледаше нещо назад.

— Май са си отишли — подхвърли. Имаше предвид четиримата латиноамериканци.

Аз пипнах носа си, който, за щастие, не изглеждаше толкова смачкан, колкото го усещах.

— Не се съмнявам, че онези от тоалетната бяха двама от тях.

Сара се намръщи.

— Все още си мисля, че трябва да съобщим на полицията.

— Може би си права — побързах да не изтърва сгодния случай, който ми се предоставяше. — В края на краищата те заявиха, че добре ще се погрижат за адвокатката курвичка, ако не им сътруднича. За мен нищо не казаха.

— Ти пак си знаеш своето — смъмри ме тя и Патерсън ни изгледа. Щеше да си умре от мъка, че не знае за какво си приказваме.

— Всъщност, аз наистина не се притеснявам толкова от двамата непознати, колкото ти си мислиш. Защото постъпвам точно според предписанията им.

— Не съм сигурна, че това е най-мъдрото нещо.

— Забавянето на процедурата е най-доброто, макар и не поради причините, които те имаха предвид. Колкото по-дълго се проточи този случай, толкова по-голяма вероятност има Майлс да клекне и да каже истината.

— Но на нас не ни се налага да чакаме. Съдебните заседатели и без това няма да му хванат вяра.

— Не твърдеше същото в кафенето.

— Просто исках да ти обърна внимание върху този проблем — каза тя. — Защото на теб всичко ти се струваше шапка на тояга.

— Добре, успя да ме убедиш. Решителната битка ще се състои между показанията на хлапето и показанията на Келог. Тук не отчитаме обаче съсловния фактор.

— Съсловният фактор?

— Според хората, всички прависти са мошеници. Особено пък адвокатите. По дяволите — разпалих се аз, — всички все мислят, че на нас това ни е работата — да подстрекаваме към лъжесвидетелстване през цялото време. И много ще се изкефят, ако поне един от нас падне в капана.

— Така ли мислиш наистина?

— Може да се хванем на бас. Още преди началото на процеса аз ще бъда по-черен от дявол. Да не мислиш, че Патерсън не го знае? Иначе защо ще се пъчи толкова? Той идеално знае, че ако имаше възможност начаса да пледира пред съдебни заседатели, аз сто процента щях да бъда признат за виновен.

Сара ме гледаше мълчаливо.

— Ето защо има смисъл в бавенето на топката. Рано или късно момчето ще бъде освободено и когато това стане — продължих, наблюдавайки как в задния коридор съдията Браун говори нещо на пристава, — то или ще духне, и в този случай няма да свидетелства на процеса, или ще остане, но вече извън контрола на Мартинес. Ако се случи второто, мисля, че е най-вероятно момчето да каже истината.

— Очакваш твърде много от един осемнайсетгодишен наркопласьор.

— Той наистина не е толкова лошо копеле.

— С този начин на мислене стигна дотук — каза тя в мига, в който съдията влизаше в съдебната зала.

— Преди да подновим кръстосания разпит на Майлс — започна Браун, — успяхте ли вие, госпожице Харис, да се запознаете с дешифровката?

— Една секунда. — Сара се обърна към мен. — Убеден ли си, че това е най-доброто?

Не бях убеден. Но другата възможност ми харесваше още по-малко.

— Давай както се разбрахме.

— Защитата приема, че дешифровката може да служи за доказателство, вместо показанията на съдия Келог.

Браун присви очи и се взря в Сара.

— Сигурна ли сте в това, което казахте?

— Разбира се, единствено за целите на предварителното изслушване — добави тя. — Ако се стигне до процес, разчитам, че господин Патерсън ще осигури присъствието на съдия Келог.

Браун погледна към Патерсън.

— Вие съгласен ли сте с така направената уговорка?

Знаех, че Патерсън здравата се чуди какво става. Но той не беше човек, който щеше да изтърве кьоравото.

— Естествено — отвърна той.

— Прието — кимна Браун. — Госпожице Харис, можете да продължите кръстосания разпит на господин Майлс.

— Нямам повече въпроси — обяви Сара и седна на мястото си.

Патерсън изви главата си към нас, след като чу думите на Сара. Лицето му се сгърчи и той погледна към съдията, който, в интерес на истината, изглеждаше още по-озадачен.

— Добре тогава — каза Браун, навеждайки се напред. — Вие имате ли още въпроси, господин Патерсън?

— Ами… не, Ваша светлост. — Очите на Патерсън бяха залепнали за Сара. Той се опитваше да проумее какво става. — Нямам повече въпроси. Свидетелят може да напусне.

Влязъл в ролята на охрана, приставът скочи от стола си и се насочи към свидетелската банка, за да придружи Боби обратно до ареста.

— Остави го на мястото му — нареди Браун и спря с ръка пристава. След това се обърна към все още слисания прокурор. — Разполагате ли с други свидетели?

— Не.

— Някакви нови заключения на защитата? — попита Браун Сара.

— Не, Ваша светлост.

— Тогава ми остава едно — каза Браун и аз се изправих. Процедурата ми беше позната до болка. Обвиняемият става прав, когато съдията отпраща делото му до по-горна инстанция с мнение за процес.

— Господин Добс — започна той и шумно си пое дъх, — смятам, в рамките на предварителното изслушване, че има данни за престъпление и най-вероятно извършителят сте вие. Ето защо ви препращам към по-горната инстанция за процес. Делото е насрочено за четиринайсети октомври хиляда деветстотин деветдесет и седма година и ще се гледа в отделение В.

— Ваша светлост — обади се Сара. — Искаме да бъдем изслушани във връзка с гаранцията.

— Слушам ви — облегна се на стола си Браун. На практика Сара трябваше да се надига на пръсти, за да се гледат със съдията очи в очи.

— На съда му е известно, че господин Добс е активен член на отдела за служебни защитници от над десет години и…

— Госпожице Харис — прекъсна я Браун, — запознат съм с биографията на господин Добс. Защо не изслушаме направо господин Патерсън?

Прокурорът застана отстрани на масата и пъхна ръце дълбоко в джобовете на панталоните си, за да си даде вид, че се притеснява от това, което му предстои да каже.

— В противовес на онова, което иска да ви внуши госпожица Харис — заговори Патерсън, — господин Добс в момента не е ангажиран в отдела за служебни защитници.

— Но след този случай ще бъде — вметна Сара.

Браун й направи знак с ръка да мълчи.

— Плюс това — продължи Патерсън, — по моя информация той даже не живее в момента в окръга.

— Така ли е? — попита Браун Сара.

— Той държи жилище в Сан Франциско — обясни Сара, като хвърли един поглед на Патерсън. — Но до приключването на случая ще ми помага в Юка.

Браун запази мълчание, осмисляйки думите й.

— Госпожице Харис — каза накрая той, — разбрах, че определената в самото начало парична гаранция вече е платена.

— Платена е.

— Тогава аз не виждам никаква причина да я променям в настоящия момент. Гаранцията остава същата.

Прокурорът стана да си ходи.

— Господин Патерсън — спря го Браун, — бях ви помолил по-рано днес да ми донесете делото на господин Майлс.

Боби продължаваше да седи зад свидетелската банка. Нямаше никакво понятие защо все още се намира в съдебната зала. Ние също нямахме представа.

Патерсън измъкна делото от куфарчето си.

— Ето го.

— Тогава кажете ми защо този младеж продължава да стои в затвора?

— Предполагам — рече Патерсън, сякаш ставаше дума за нещо съвсем очевидно, — защото не е в състояние да си плати гаранцията.

— Страхотно — изръмжа съдията. — Я ми обяснете защо му е определена парична гаранция от петдесет хиляди долара?

— Гаранцията е определена от съдия Келог.

— Но сумата е предложена от прокуратурата, прав ли съм?

Патерсън започна да тактува по папката.

— На практика така е станало.

— Защо прокуратурата е определила такава висока гаранция за един осемнайсетгодишен младеж, чието прегрешение, в най-лошия случай, е това, че е продал няколко цигари с марихуана на някакъв приятел?

— Наистина не знам — каза той. — Не съм запознат добре с делото му.

— А трябва да сте запознат — изръмжа Браун. — Той е вашият основен свидетел по делото срещу господин Добс. Трябва да знаете материалите наизуст.

Патерсън стоеше като треснат.

— Наясно сте какво представлява защитата, нали?

— Знам какво искат да си мислим, че е — тросна се Патерсън.

— Добре, какво ще кажете, ако има и капчица истина в твърдението, че някой като господин Мартинес или друг от неговите приятели е принудил младежа да накисне господин Добс?

— Това остава защитата да го докаже.

— Точно обратното, господине — надигна се Браун. — Вашата служба е призвана да се добере до истината. Прав ли съм?

— С цялото дължимо уважение, мисля, че съдът превишава…

— Не ме интересува какво си мислите — изрева Браун и се обърна към Боби. — Откога сте в ареста?

— От три седмици.

— Направо съм изумен от вашата служба, господин Патерсън. Знам десетки случаи като този, решени за броени дни. Половин година добри съвети и този случай тук ще бъде забравен.

Зъбите на прокурора тракаха от яд.

— Както вече съобщих на съда — натърти той, — не съм запознат добре със случая.

— За сметка на това пък аз съм запознат — заяви Браун и се обърна към секретаря си. — Обвиняемият по дело номер МА 118799 се освобождава без парична гаранция. — Съдията се обърна към щастливия младеж. — Господин Майлс, трябва да ви освободят в рамките на следващите двайсет и четири часа. Не пропускайте следващите си появи в съда. Разбрахте ли ме?

— Да, господине.

Браун напусна трона си, но преди да излезе от залата, ми хвърли един прощален поглед. Сещах се защо постъпи така. С излизането си от затвора Боби се освобождаваше от контрола на Мартинес. Съдията искаше да се увери, че ще имам право на равен старт.