Майкъл Еберхарт
Задължен да мълчи (21)

Глава двайсета

„Зелената къща“ е вечно претъпкано италианско кафене през две пресечки от съда. Седях срещу Сара и зяпах обедната тарапана под навеса, докато тя внимателно четеше копието, което й бе дал Патерсън. Не беше продумала почти нищо, откакто напуснахме кабинета на Браун. Знаех много добре как се чувства — измамена от клиент, укрил уличаваща информация. Беше заблудена и вината за това носех аз.

— Май се изцепих като клиент.

Тя изобщо не трепна.

— Кажи нещо — дръпнах напред стола си.

Сара бавно повдигна глава и ме изгледа над очилата си за четене.

— Ти в ред ли си бил, когато си помолил Келог да намали паричната гаранция на чужд клиент?

— Беше ми жал за момчето.

Тя бавно свали очилата, пъхна ги в чантичката си и се накани да я затвори.

— Предполагам, не си въобразяваш, че това оправдание ще мине пред Браун?

— Наистина Браун е кошмарен съдия, но това все пак е само едно предварително изслушване. Знаеш, че така и така ще изпрати делото ми да се гледа пред по-горна инстанция, без значение от калпавата работа на Патерсън.

Сара наклони главата си.

— Браун беше на наша страна. Той не повярва на дрънканиците на Майлс. Но с това тук — каза тя и тикна към мен преписа — ще извадиш голям късмет, ако не ти увеличи паричната гаранция.

— В случай че не дай си боже стане така — опитах се да разведря малко обстановката, — моят ангел хранител ще трябва пак да се намеси.

— Хич не разчитай на това. Толкова си ми черен, че май ще те оставя на произвола на съдбата.

Последните й думи заплашително увиснаха във въздуха. Изобщо не се шегуваше. Чувствах, че и тя започва да изпитва съмнения в почтеността ми.

— Виж какво — рекох. — Наистина се издъних.

Лицето на Сара стана червено почти като розата в центъра на масата.

— Не става дума само за конкретния случай, Хънтър. Твоето отношение към нещата е такова. Ти винаги постъпваш така, сякаш не ти пука от нищо. Не само свободата ти е заложена на карта. Кариерата ти също виси на косъм. За това, което съдържа дешифровката, съдията Браун няма да е достатъчен. Ще се наложи да се свикват и съдебните заседатели.

Напуши ме смях. Не защото не ми пукаше, Сара грешеше тук. Тя направо си нямаше представа колко бях разтревожен. По цели нощи не можех да мигна, премисляйки всичко. Забавляваше ме пламъка в очите й, докато се опитваше да докаже тезата си.

Сара разпери ръце.

— Ти продължаваш да си мислиш, че всичко е един голям майтап, нали?

— Така ли изглежда отстрани? — повиших глас. — Ти не ме познаваш достатъчно, за да знаеш какво ми е в душата.

Тя наведе поглед и прокара пръста си по изпотените стени на чашата си. Две възрастни дами на съседната маса, уплътняващи обедната си почивка с разговор на бизнес теми, се взряха в мен, щом повиших глас.

Свлякох се надолу.

— Майлс няма да издържи.

— Така или иначе досега прекрасно се справя.

— Защото Мартинес и апапите му още го държат под око.

— А защо мислиш, че ще настъпи някаква промяна?

— Той няма вечно да седи в затвора — казах аз. Забелязах, че сервитьорката пристъпва като нестинарка отстрани и чака да ни вземе поръчката. — Продал е няколко цигари с марихуана. Ако не беше попаднал на Келог, досега щеше сто пъти да е освободен без парична гаранция.

Тази мисъл впечатли Сара.

— Значи смяташ, че когато делото му попадне в по-горната инстанция, съдията може да го освободи?

— Обзалагам се.

Тя си пое дълбоко дъх.

— Не съм много сигурна.

След това се обърна към сервитьорката и си поръча салата „Цезар“. И аз направих същото.

Извиних й се, че трябва да отскоча до тоалетната. Точно сега нямах такава необходимост, но съмненията на Сара ме засегнаха и исках да остана за малко сам. Уж всичко изглеждаше просто, но нещо все не уцелвах верния тон. Този път обаче нямаше мърдане. Вероятно бях твърде субективен в преценките си и затова беше много важно да се вслушвам в думите на Сара. Даже и да не споделях мнението й, сега имах огромна нужда точно от нейната обективност.

 

 

Изправен над писоара, чух как вратата зад гърба ми се отваря, а след това и няколко стъпки, приближаващи към мен. Съседният писоар бе свободен и в началото стъпките не ми направиха впечатление — чак докато не усетих някакъв горещ дъх в тила си. Преди да мога да реагирам, една ръка ме сграбчи за тила и натисна лицето ми в стената. Усещах сплескания си нос така, сякаш го бяха ударили с чук.

— Какво искате? — изпищях.

— Затваряй си устата, говньо — каза един глас.

И преди да успея да си закопчая панталоните, усетих как някой заби коляното си в кръста ми. Ръката, с която се държах, се оказа прикована за мокрия студен фаянс. Не можех изобщо да мръдна.

— Какво правите? — опитах се да извикам, но от гърлото ми се откъсна само някакъв стон.

— Вуйчо, я кротувай — обади се втори глас откъм вратата.

Задушавах се. По това, което бях чувал, сега трябваше да очаквам, че единият ще извади нож и ще пререже гърлото ми от ухо до ухо. Но наместо тези страхотии, в главата ми се въртеше единствено мисълта как ръката и членът ми са опрени в лепнещата от мръсотия стена на кенефа — и то в онази й част, която не бе виждала вода от години.

— Пуснете ме да си вървя — простенах, но ръцете върху тила ми ме натиснаха още по-силно напред.

— Слушай, говньо — заговори вторият глас. — Ще кажеш на тая твойта кучка да остави нашия човек на мира.

— Кои сте вие?

— Това не те интересува — отсече първият глас. Устата на човека докосваше ухото ми. Изведнъж той ме хвана за косата, дръпна ми главата назад, а след това ме фрасна в стената. Бях толкова ошашавен, че даже не забелязах пръските кръв.

— Слушаш ли внимателно?

Нищо друго не можех да направя, освен наистина да чуя каквото имаха да ми казват. Ако копелетата бяха приятели на Мартинес, вече се сещах какво ги вълнуваше.

— Да, да, слушам.

— Остави на мира нашия човек.

— Но така мога да си изгния в затвора.

— Имай търпение, говньо. — Натискът върху главата ми отслабна.

— Не ви разбирам.

— Не ти и трябва, тъпо адвокатче — изкрещя вторият глас и аз се сгърчих в очакване всеки момент отново да размажат лицето ми върху стената. — Само прави каквото ти казваме и преди да започне процесът по делото ти, онова хлапе ще изчезне.

— Как мога да бъда сигурен?

— Аз съм ясновидец, говньо. — Сега говореше най-вече вторият глас.

— Ще му сторите ли нещо?

— В момента ти си на пангара и това, какво ще се случи на някакъв кирлив наркопласьор, е последното, което трябва да те занимава — каза вторият глас и двамата се захилиха. — Нищо няма да му правим. Него така го тресе шубето, че щом го пуснат, ще изчезне като заек.

Лицето страшно ме болеше и не можех нищо да отвърна.

— А ако не ни послушаш, жална ти майка. Да не говорим пък — добави първият глас и аз усетих как в гърлото ми се опря нещо студено и остро, — какво ще сторим на твоята малка сладка курвичка. Чаткаш ли, говньо?

Нямах никакво намерение да оставям тези изверги да диктуват бъдещото ми поведение. Но не мислех в момента и да влизам в спор с тях.

— Ще направя всичко каквото казвате.

— Добре — каза човекът и натискът с коляното в кръста ми престана. Веднага си вдигнах ципа.

— Ако се обърнеш преди да си тръгнем — изсъска първият глас и за да подсили думите си, сграбчи още по-здраво косата ми, — ще се превърнеш в труп.

— Добре, добре — казах аз и той ме пусна.

Вратата още не се беше затворила, когато ми се зави свят и коленете ми се подкосиха. Намерих се на пода с глава в пикнята. Кръвта се стичаше по брадичката ми и капеше в канала. С мъка се довлякох до умивалника и едва се надигнах, за да измия лицето си.

Първата мисъл, която ми мина през главата, бе да извикам полиция. Но какво щях да им кажа? Полицаите щяха да се отнесат към всяка моя дума с подозрение, предполагайки, че по този начин искам да затвърдя позицията си в съда. И нямаше какво да ги обвинявам за това. Случилото се преди малко не се връзваше с нищо. Нямах идея какво целяха двамата непознати. Защо искаха делото ми да се проточи? По какъв начин това щеше да им свърши работа?

Тъкмо се чудех какво ме чака още, когато вратата се отвори рязко. Аз изпаднах в паника, че онези двамата се връщат и започнах да се оглеждам из помещението за нещо, с което да се защитя. Някой сграбчи раменете ми отзад. Вдигайки ръка, успях да се извъртя и видях Сара, покрила с длани лицето си. След миг тя откри очи и започна да гледа ту към мен, ту към петната кръв върху стената.