Майкъл Еберхарт
Задължен да мълчи (20)

Глава деветнайсета

Доколкото знаех, Патерсън бе предвидил да призове само един свидетел за моето предварително изслушване. Боби Майлс щеше да заеме свидетелската банка и да даде показания, че аз съм му обещал, ако излъже за Мартинес, да не прекара и една нощ повече в затвора.

Седях на голямата маса зад дървена табелка с надпис „Обвиняем“. Бях седял хиляди пъти на тази маса, но никога на най-отдалеченото от съдебните заседатели място — обикновено запазено за обвиняемия. Чувствах се като чужденец в собствения си дом. Поканен в качеството на основно блюдо, понеже Майкъл Патерсън беше гладен за онова, което той съвсем джаста-праста наричаше Справедливост. Седнал на това място, трябваше да изпитам цялата суровост на отмъщението му. Отмъщение, насочено не персонално към мен, но и към всички адвокати изобщо, които според стесненото му параноично съзнание бяха причинили краха на наказателната правораздавателна система. За разлика от адвокатите, прокурорите смятат, че най-голямата несправедливост, която може да се случи в съдебната зала, е виновният да бъде освободен. За Патерсън и подобните нему, шепата невинни, които също можеха да пострадат в месомелачката и да бъдат пъхнати зад решетките, бяха просто една малка лепта, платена в името на сигурността, че на всички виновни им е лепната присъда. За мен, обратно, и най-малката възможност някой невинен да бъде наказан за нещо, което не е извършил, бе абсолютно неприемлива.

Вляво от мен Сара изпускаше парата, като тактуваше с химикалката си. Прав, Патерсън чакаше инструкциите на съдията преди началото на изслушването.

На първия ред в галерията седяха четирима латиноамериканци с идеално обръснати глави. Нямаше и капчица съмнение, че са от хората на Мартинес. Тримата бяха облечени с бели роби, закопчани догоре. Четвъртият, мускулест като Тарзан, носеше бяла фланелка. Той се нуждаеше от допълнително пространство около себе си, за да се видят добре забележителните фрески, покриващи всеки сантиметър от кожата му, изложен на показ, с изключение на лицето. Сложната плетеница от дракони, бълващи огън, паяжини, паяци, имена на жени и бандитски заклинания започваше още от китките му и свършваше чак в основата на челюстта.

— Призовавам Боби Майлс на свидетелската банка — обяви Патерсън и ниското слабо момче, което помнех от ареста, бе въведено в съдебната зала. То имаше все същото жалко изражение. След като се закле и седна на мястото си, Боби нервно се огледа наоколо, тънещ в догадки какво ли ще се случи оттук нататък.

Патерсън помогна на младежа да си намести микрофона и разпитът започна. Въпрос след въпрос, прокурорът търпеливо водеше Боби през възстановяването на нашия предполагаем разговор.

— Той обеща, че ще ме измъкне от затвора — каза в края на изповедта си Боби.

Съдията Пол Браун, дребен чернокож мъж над шейсетте, погледна Сара. След това с дългите си като на паяк ръце й даде знак да започне на свой ред разпита на свидетеля.

С изправянето на Сара Боби погледна към Патерсън за някакви указания. Прокурорът обаче беше зает да рови из документацията си, явно изключително доволен от брилянтно проведения според него разпит.

— Боби — започна Сара подкупващо, — защо мислите, че господин Добс избра точно вас сред всички останали затворници?

Момчето светкавично ме погледна, за да види реакцията ми. Аз се бях изтегнал на стола, опитвайки се да излъчвам безкрайна увереност. Надявах се по този начин да извадя Боби от равновесие.

— Не знам — отвърна кротко той.

— Щом не бяхте виждали господин Добс дотогава, защо се съгласихте да разговаряте с него?

— Мислех, че е служебният ми защитник. — Сетне погледна към съдията. — Не бях говорил до този момент с никого след арестуването ми.

— Включително и със Сал Мартинес?

Лицето на Майлс се сгърчи и той хвърли объркан поглед към Сара.

— Не знам за какво говорите.

— Вие познавате Салвадор Мартинес, нали?

— Не, госпожо.

— Разбирам. — Сара се приближи до масата и започна да рови из някакви документи.

Боби се въртеше неспокойно на стола си.

— Господин Майлс, на колко години сте? — попита тя, като се приближи отново до свидетелската банка, четейки пътьом онова, което беше търсила.

Боби се направи, че не е чул въпроса й. А може би причината беше в обръщението „господине“.

— На колко години сте? — повтори тя.

— На осемнайсет.

— Колко пъти сте задържан?

— Нито веднъж, госпожо.

— И сега се изплашихте, нали?

— Малко съм нервен, наистина — призна Боби и продължи да седи като на тръни. — Досега никога не съм давал свидетелски показания.

— Имах предвид друго — каза Сара, като постави ръката си върху свидетелската банка. — Когато влязохте за пръв път зад решетките, вие се уплашихте от другите затворници, нали?

— Малко.

— Доколкото ми е известно, имал сте някакви проблеми с тях?

Боби се усмихна едва-едва.

— Всеки новобранец там е обект на засилено внимание.

— Те закачаха ли ви?

Момчето не отговори, а само сви рамене.

— Бяха ви откраднали обувките, нали така?

Боби сведе очи надолу и само при спомена за това започна видимо да трепери.

— Отговорете ми, Боби — настоя Сара. — Те ви откраднаха обувките, нали?

Младежът бавно вдигна глава и кимна.

— И храната ми взеха.

— И бяхте принуден да направите всичко възможно, за да ги накарате да спрат?

— Какво имате предвид под всичко?

— Имахте нужда от защита — уточни Сара малко нетърпеливо. — Бояхте се, че може да ви наранят и имахте нужда някой да ви защити. Правилно ли се изразих?

— Никой не може да те защити там вътре. — Боби направи движение към изхода на съдебната зала. — В затвора всеки разчита сам на себе си.

— Пребиваващите в затвора се делят на отделни етнически групи, нали?

— Етнически? — попита неразбиращо Боби.

— Кафяви, черни, жълти, бели и така нататък.

— Ако ме питате дали един друг се поддържат — вдигна рамене момчето, — предполагам, че донякъде е така.

— Предполагате — повтори тя недоверчиво. — Вие сте бял, нали?

— Да.

— А в окръжния затвор белите са единици, нали?

— Наистина, по-малко са — потвърди момчето и сниши глас. — Едва ли има някой на моята възраст.

Сара млъкна за миг, за да се успокои. Досега се справяше чудесно с въпросите.

— Може да се случи да сте единственият бял в целия сектор, нали?

— Случва се и това.

— А когато това стане, вие сте първият, върху когото се нахвърлят останалите, нали?

Момчето се досещаше накъде бие Сара, но или беше твърде уплашено, или не дотам интелигентно, за да избегне атаката й. Това бе едно от нещата, които работеха в моя полза. Рано или късно Боби щеше да се пречупи. Но надали и преди да се отскубне от лапите на Мартинес.

— Е? — настоя за отговор Сара.

— Да — въздъхна дълбоко Боби. — Те знаят, че няма какво да им се случи, защото съм сам срещу всички.

— И единствената ви надежда да не пострадате, е да попаднете под закрилата на някоя от другите етнически групи?

— Може и така да се каже.

— Например латиноамериканците?

— Може и така да се каже — повтори Боби.

— Но тази закрила си има своята цена, права ли съм?

Очите на Боби се стрелкаха между Патерсън, мен и Сара.

— Цена? — попита накрая момчето, сякаш не беше разбрало нещо. Но вече на всички в залата стана ясно, че този номер се изтърка.

— Говоря за пари, храна, обувки, цигари с марихуана или други лични вещи.

— Освен храната, която могат да ми отнемат, аз наистина нямам какво друго да им дам.

Сара постави ръце на кръста и изражението на лицето й стана болезнено.

— А нещо от рода на сексуални услуги?

Настъпи неловка тишина. Боби се втренчи в тавана.

— Боби — меко настоя Сара, — издевателстваха ли над вас сексуално?

Момчето сведе очи. Те бяха червени и подути. По бузите му проблеснаха сълзи.

— В началото — да.

— Защото ако се бяхте съпротивлявал, можеха да ви пребият или даже убият?

Боби кимна.

— Това означава ли „да“, господин Майлс? — попита съдията.

— Да, господине — отвърна Боби и Браун кимна на Сара да продължава.

Сара мълчеше, докато вървеше към подиума.

— Казахте, че в началото сте бил насилван сексуално?

— Точно така — ясно отвърна Боби.

Сара се поколеба за миг, сякаш не можеше да намери точните думи.

— Кога престана сексуалното насилие?

— След втория или третия ден.

— Защо?

— Нямам представа — сви рамене Боби.

— Поправете ме, ако нещо бъркам — помоли Сара и застана пред свидетелската банка. — По вас няма никакви следи от побой.

— Не са ме били — обясни момчето.

— Можете ли да обясните на какво се дължи това?

— Нямам понятие.

— Значи не можете да дадете обяснение на факта, че вашите проблеми изведнъж престанаха?

Боби се усмихна механично на Сара.

— Просто късмет, предполагам.

— Късмет? — изкриви устни Сара. — Или някой е започнал да ви закриля?

Лицето му стана безизразно и той погледна към латиноамериканците, седнали зад Патерсън.

Сара сграбчи парапета, ограждащ свидетелската банка и се наведе към Боби.

— Обяснението на това, че побоищата и сексуалните издевателства изведнъж са престанали, вероятно е много просто. И се крие във факта, че Салвадор Мартинес ви е обещал закрилата си срещу вашето съгласие да лъжесвидетелствате в негова полза.

— Не.

— А понеже господин Добс ви е казал, че няма да използва вашите лъжливи показания — повиши глас Сара, — това е накарало Салвадор Мартинес да ви принуди да отправите лъжливи обвинения срещу него.

— Вече ви обясних, че не познавам Салвадор Мартинес.

— Така твърдите вие — отбеляза Сара и спря за миг, за да усили ефекта от казаното.

Патерсън бавно се надигна.

— Ваша светлост, не виждам в каква връзка бяха зададени последните въпроси.

— Предполагам — каза Браун, — че госпожица Харис се опитва да установи дали не толкова господин Добс, колкото господин Мартинес не е внушил нещо на вашия свидетел.

— Тогава, Ваша светлост, може ли да ме изслушате? — попита Патерсън, сякаш бе изпаднал в затруднение.

— Както виждате, не ви прекъсвам — облегна се назад съдията тъй, че остана да се вижда само челото му.

— Вярвам, на почитаемия съд е ясно, че разпитът излезе извън обхвата на член 115, касаещ предварителното изслушване.

— Знам добре какво съдържа член 115 — озъби се Браун. — И мисля, че всичко, казано дотук, си е на мястото. Отхвърлям възражението ви.

— Но аз имам информация — продължи Патерсън и размаха някаква компютърна разпечатка, — че откакто е задържан, господин Майлс не е бил заедно с господин Мартинес или по-точно казано, двамата през цялото време са били на стотици метри разстояние един от друг. Така че просто няма как господин Мартинес да му е обещавал каквото и да е.

— Получи се така, сякаш господин Патерсън иска да призове самия себе си за свидетел — намеси се Сара. — Но докато не го е сторил наистина, той няма правото да твърди какво се е случило и какво не се е случило.

— Аз ще изнеса това, както и много друга информация на процеса — заяви Патерсън, без да обръща внимание на Сара.

— Достатъчно — удари с чукчето си Браун.

Сара потръпна от заканата, съдържаща се в слабия глас на съдията. Тя погледна към Патерсън, предизвикал този гняв.

— Даже и господин Майлс да е нямал лично контакт с господин Мартинес — каза съдията, поглеждайки към четиримата на първата редица, — с голяма вероятност може да допуснем, че това е могъл да стори някой от неговите познати вътре.

Прокурорът се извърна да види към кого гледа съдията и бавно седна на стола си.

— Може да продължите, госпожице Харис — махна с ръка съдията.

— Боби — започна меко тя и се приближи към младежа. — Имаше ли случай да ви потърси вътре някой от приятелите на Мартинес с искането да излъжете в негова полза?

Боби се поколеба и погледът му отново се плъзна по четиримата мъже, които го фиксираха, без да мигат. Сетне погледна към мен и раменете му увиснаха.

— Не мога повече да отговарям на никакви въпроси.

Сара се пресегна и измъкна от една кутия встрани няколко салфетки, които нарочно бяха оставени там точно за такива случаи. След това ги подаде на Боби.

— Не се чувствам добре — измрънка той.

— Искате ли да направим почивка? — попита Браун.

— Не се чувствам добре — повтори Боби, подобно на дете, което иска да отърве училището в деня на контролното.

— Добре, да направим прекъсване — предложи съдията и се приготви да напусне катедрата. — Съдът се оттегля за обедна почивка. Междувременно — допълни той, — искам да видя двете страни по делото, заедно с господин Добс, в кабинета си.

 

 

— Надявам се, господин Патерсън, че разполагате и с други свидетели.

Прокурорът беше седнал на един от двата кафяви фотьойла срещу бюрото на съдията. Аз и Сара се бяхме разположили на удобния диван вляво.

— По принцип свидетелите при подтикването към лъжесвидетелстване се броят на пръсти. Трябва да се доверим главно на човека, към когото е била отправена молбата за даване на лъжливи показания.

— С други думи — каза Браун, — вие не разполагате с никакви доказателства, подкрепящи твърденията на младежа?

Патерсън се замисли за миг, за да намери точните думи.

— Не бих казал това — отвърна той.

И двамата със Сара се облегнахме, недоумявайки какви допълнителни улики може да извади.

— Слушам — подкани го Браун и разпери ръце в очакване.

Патерсън се отпусна назад.

— Предвиждам да призова като свидетел на обвинението съдия Келог.

— Какво?! — изкрещях аз.

Браун удари с юмрук по бюрото.

— Господин Добс! — изрева той. — Позволих ви да дойдете в кабинета ми от любезност. Затова стойте мирно и пазете тишина.

Знаейки за моята склонност да провалям делата, Сара ме хвана за ръкава и не ми позволи да кажа нищо повече.

— Ваша светлост — започна тя, — не бяхме информирани, че ще има и други свидетели, особено пък ако става дума за магистрат. Нашата разработка почива единствено върху твърденията на младия Боби Майлс.

— Нека да се опитам да изясня положението — каза Патерсън с такъв тон, сякаш всички останали в стаята бяхме идиоти. — Изисках като допълващо тезата ми доказателство от градския съд копие от дешифровката на обвинението срещу госпожица Джанис Капел. Част от което, нека да допълня, бе обсъждано в кабинета на съдия Келог.

— По-бързичко, господин Патерсън — обади се раздразнено Браун. — Коя е тази Джанис Капел и какво общо има тя с нашия случай?

Патерсън ме погледна с тънка усмивчица. Вече се досещах какво е измислил.

— Вижте, господин съдия — обърна се отново към Браун прокурорът. — Господин Добс беше адвокат на госпожица Капел, срещу която във въпросния ден бе повдигнато обвинение за прелъстяване на малолетен.

— Жена, обвинена в прелъстяване на малолетен! Странна работа — отбеляза съдията.

— Внимателният прочит на дешифровката — продължи Патерсън, — би убедил всеки, че господин Добс е направил опит за изнудване на съдията във връзка с намаляване на размера на паричната й гаранция…

— Това е лъжа… — извиках, но се спрях навреме. Реших да не поглеждам към Браун, който със сигурност беше на косъм от решението да ме изрита навън.

— Което е още по-интересно — не спираше Патерсън, след като съдия Келог се съгласи да намали размера на паричната гаранция на госпожица Капел, господин Добс се опита да го изнуди да стори същото и за Боби Майлс. Който, както е известно на съда, даже не е бил негов клиент.

Сара ме погледна с един от специалните си погледи, означаващ „за какво, по дяволите, си го направил?“. Факт, че това беше подробност, която наистина бях пропуснал да й спомена.

Браун се обърна към Сара за пояснение.

— Ваша светлост, аз изглежда се намирам в същото положение, както и вие. Изобщо не знам за какво става дума.

— Добре тогава — каза съдията и хвърли един поглед към часовника на стената зад гърба ми. — Господин Патерсън, искам да направите копие на тази дешифровка и да я дадете на госпожица Харис, за да успее да я прегледа през обедната почивка. Очаквам да бъдете готови да продължим точно в тринайсет и трийсет.

— Аз ще бъда готов — заяви с усмивка прокурорът.

— Освен това — рече Браун, — след почивката искам да ми донесете делото на Боби Майлс.

— Може ли да се поинтересувам защо? — попита Патерсън.

— Защото така искам — отсече съдията. — Ще се видим с вас тримата в тринайсет и трийсет.