Майкъл Еберхарт
Задължен да мълчи (2)

Глава първа

В края на септември просто си струва Сан Франциско да бъде запечатан в бутилка и продаден на най-луксозния щанд в „Блумингдейл“. Лятната задуха отстъпва място на кристален въздух, а ко̀сите слънчевите лъчи позлатяват прозорците на небостъргачите в центъра. Влажните летни ветрове ненадейно изчезват и приятна топлина обгръща града. Всичко блести от свежест; всичко изглежда толкова лесно.

А аз стоях в усойната зала за разпит, предоставена любезно на адвокатите в подземието на съда. Трябваше да разпитам един свидетел. В същия момент охраната навярно вече сваляше пътниците, дошли с автобуса в дванайсет и трийсет от централния затвор. От девет години разпитвах по цял ден обитателите му в това подземие и вече бях сдал багажа. Миризмата на урина не беше нищо в сравнение с омазаното със сополи стъкло, което ме разделяше от затворниците. Когато успявах да не се издрайфам от тези две неща, ме чакаше последната изненада — мръснишкият надпис, изписан на отсрещната стена, в затворническата половина от стаята. Трябва само да уточня, че наместо спрей, авторите на надписа бяха използвали човешки изпражнения.

И на всичкото отгоре имах махмурлук.

Такъв махмурлук, че всеки път, когато тежката метална врата изкънтяваше, изпитвах чувството, че някой стоварва върху главата ми чук.

Такъв махмурлук, че когато с мъка се свестих сутринта, инстинктивно потърсих с ръка в леглото Мариан, жена ми, с която от три години бяхме разведени. Като се погледнах в огледалото, получих позив за повръщане — толкова скапано изглеждах. Вината не беше в нервния ми стомах. Просто кофти работи виждаха в огледалото зелените ми, опасани с тъмни кръгове очи. Мускулестият ми гръден кош се бе превърнал в желе. Тъмните ми слепоочия бяха посивели. Кантарът също допринасяше за настроението ми — от деветдесет килограма се бях стопил на осемдесет и пет. Благодарение на господин Чивас^[1] бях хвърлил пет кила. Кой казва, че от течните диети нямало полза?

Борейки се с продължителните пристъпи на гадене, аз започнах да изготвям стратегията на разпита. След няколко минути пред мен щеше да седне Боби Майлс, евентуален свидетел на защитата по делото на Салвадор Мартинес, обвинен в убийство.

Преди четири месеца срещу Мартинес и неговото приятелче Хулиан Санчес беше повдигнато обвинение, че са стреляли от кола по Мигел Флорес и шестгодишната му сестричка Аманда. Жертвите били застреляни в предния двор на къщата им, докато Мигел вървял към колата си. Аманда била улучена в главата от няколко сачми, предназначени за брат й. Имаше само един свидетел на стрелбата, двайсет и две годишния приятел на Флорес Джизъс Арагон. Арагон не само идентифицира колата на убийците и нейния регистрационен номер, но и успя със сигурност да разпознае шофьора и стрелеца при очната ставка на другия ден.

Мартинес ми се беше обадил по телефона вчера следобед. Той каза, че един от новите затворници бил присъствал тогава на стрелбата; бил видял всичко и можел да разясни някои факти, за които даже Мартинес и неговият авер нямали представа. Как ли пък не. И аз вчера прекарах нощта с Шарън Стоун, ако е за въпрос.

Обикновено не бих си губил времето да изслушвам някого, на когото клиентът плаща, за да излъже в негова полза. Но с този разпит аз не целях кой знае колко да помогна на моя клиент. По-скоро се опитвах да опазя собствения си задник. Това беше особено убийство — от онези, които автоматично се обжалват след произнасяне на присъдата. Когато обвинителният акт на Мартинес влезеше в апелативния съд, първото нещо, за което щяха да се сетят съдиите, бяха евентуалните пропуски на адвоката му. И отказът от разпит на евентуален свидетел на защитата щеше да им свърши чудесна работа. Колкото и да мразех идеята, трябваше да се стегна и да изслушам момчето. По-късно, разбира се, щях да съобщя на Мартинес, че неговият свидетел е чисто и просто един лъжец и по мое мнение е най-добре да приеме последното предложение — на областния прокурор.

Джим Стивънс, един от затворническите надзиратели, отключи металната врата. След няколко секунди през нея с поклащане влезе ниско слабичко русо момче. Краката му бяха оковани и това го принуждаваше да прави малки, колкото на гълъб стъпки, докато вървеше към дървения стол, поставен точно срещу моя от другата страна на стъклената преграда.

Благодарих на Стивънс и се облегнах назад, за да разгледам по-добре момчето. То се втренчи в плота пред себе си със сведена глава. Бях стреснат от вида му. Беше по-ниско от обичайното и макар да знаех, че е по-голямо, на пръв поглед му давах най-много шестнайсет години и нито ден отгоре. Лицето му беше гладко като на бебе и много бледо. Ръцете му бяха тънки и изящни, като на музикант. Даже замисленото изражение на лицето му не нарушаваше общото добро впечатление — впрочем качество, което надали щеше да му е от полза в тази дупка. Щях да се чувствам много по-добре, ако разпитвах някой татуиран рецидивист с чене като картечница, отколкото това дете.

— Ти ли си Боби Майлс? — попитах аз.

Без да вдига глава, той кимна.

— Може ли да ти викам Боби? — попитах. Щеше да е тъпо да се обръщам към някого, два пъти по-млад от мен, на фамилия. Но, от друга страна, ние се намирахме на такова място, където сближаването не беше препоръчително.

Момчето пак кимна. Това хлапе щеше да разбие съдебните заседатели, засмях се наум. Страшният свидетел със заключената уста.

— Боби, аз съм адвокат на Салвадор Мартинес. Процесът му започва утре и той ми съобщи, че знаеш нещо по неговия случай.

— Да — каза едва чуто момчето.

Поне вече бях сигурен, че може да говори. Но каква беше неговата версия? Той при всички случаи не беше от бандата на Мартинес.

— Защо не ми кажеш всичко, което знаеш? — Нямах намерение да го насочвам. Ако по някаква случайност се стигнеше дотам, той да дава показания по случая „Мартинес“ пред съдебните заседатели, бях убеден, че ще каже истината.

— Откъде искате да започна? — попита момчето, като вдигна най-сетне глава и за пръв път ме погледна в очите.

Кожата на лицето му беше зачервена и отдавна немита. Очите му бяха с тъмни кръгове и подути, сякаш бе плакал. „Какво, по дяволите, търсиш тук?“ — идеше ми да го попитам. Но много отдавна бях хвърлил емоциите в кошчето. Сам едва се оправях с кашата в собствения си съдебен процес, та да мисля и за чуждите.

— Най-напред — на колко си години?

— Навърших осемнайсет миналия месец — каза той. Опита се да изтрие с ръце очите си, но веригите му попречиха.

— Откога си в затвора?

— Ченгетата ме арестуваха преди два дена, защото продадох трева на едни приятели.

— Какво количество?

— Около сто грама.

Тръснах глава. Не беше болка за умирачка, помислих си.

— Откога се познаваш с клиента ми?

— Никога не съм го виждал.

— Защо мислиш, че можеш да му помогнеш?

— Защото бях там — каза неспокойно момчето, — и видях всичко.

— Ако е така, защо не се обади по-рано?

— Не ми се забъркваше в бандитска история.

— Защо мислиш, че стрелбата е свързана с разчистване на сметки между бандити?

— Защото колите не започват току-така да ръсят куршуми, като спрат пред къщите. А точно това се случи.

Знаех, че стрелбата е станала на юг от центъра на Сан Франциско, в предградието Мишън. Навремето там са живели главно италианци и ирландци, но имиграционният бум на латиноамериканци през седемдесетте години промени коренно етническото съотношение в общността и сега тя представляваше испаноговорещ анклав. След това се изтърсиха наркокартелите и бандите на мексиканската мафия, които превърнаха улиците в бойни полета и дадоха възможност на такива като Салвадор Мартинес да се издигнат. Това бяло момче нямаше никаква работа там.

— Как стана така, че се озова наоколо?

— Аз живея няколко пресечки по-надолу.

— Ти живееш там? — Наистина ме свари неподготвен, копелето му с копеле. — Къде?

— Добре де, всъщност не живея там постоянно. Бях при баба си. Иначе живея с родителите ми в Сан Хосе, но всеки уикенд, когато пътуват за Рино, те ме пращат при нея.

— Искаш да кажеш, че си още малък и не можеш да останеш сам вкъщи?

— Достатъчно съм голям — каза момчето и наведе глава. — Но те не мислят така.

— Какво имаш предвид?

— Просто вдигнах няколко щури купона.

— Аха! И те си помислиха, че детето пропада — прекъснах го. Спомних си какво беше да си на неговата възраст. По дяволите, та нали снощи не друг, а аз също се държах като пубер.

— Е, не съвсем — каза Боби.

— Къде живее баба ти?

— На няколко преки от мястото на стрелбата. Тя живее там от четвърт век. Разправяла ми е, че навремето животът в предградието бил много спокоен. Докато…

— Докато не се появиха бандите?

— Точно така. Баба ми казва, че Кап Стрийт в онези години имала славата на най-тихата улица в целия Сан Франциско.

Въпреки първоначалното недоверие започнах да си мисля, че това момче наистина знае нещо. Даже почувствах известно неудобство, че започнах разпита с такива гадни предчувствия.

— Как се казва улицата, на която стана стрелбата?

— „Мина“ — каза то поверително.

— И какво правеше ти на тази улица по това време?

— Разхождах се.

Момчето успя да ме убеди, че има основателна причина да се намира в този район. Но сега се издъни — никой нормален човек не се разхождаше по тия места нощем.

Боби изглежда забеляза моето разочарование.

— Не мога да стоя затворен през цялото време — каза то. — Баба ми наистина е свястна, но понякога се сдърпваме. Тогава се налага да изляза за малко.

— Това не е ли малко опасно занимание за такъв като теб?

— Защо, какво ми е?

— Не се прави на дръж ми шапката. Бял хлапак се разхожда просто така из един от районите с най-голяма престъпност в града — как ти се струва?

— Мога да се защитавам — заяви момчето, без да разбира, че подутите му очи и следите от сълзи по лицето изобщо не свидетелстваха в полза на неговите бойни умения.

— Да не си член на банда?

То се усмихна за пръв път от началото на разпита.

— Майтап ли си правите? Всички банди там са съставени от латиноамериканци. Бял не може и да припари.

— Тогава трябва да си бил с някого, докато си правел тегели по улица „Мина“.

— Сам бях.

— Не ме баламосвай, Боби — казах и пъхнах химикалката си в папката. — Никога не бих повярвал, че един бял тийнейджър ще излезе просто да подиша въздух в това гето.

— Точно така си беше.

— Добре, кажи какво стана после?

— Ами после видях един сребрист луксозен кадилак да пълзи бавно край мен по улицата.

— Къде се намираше точно в този момент?

— Вървях към къщата.

— Къщата, където стана убийството?

— Да. Бях на разстояние пет-шест къщи и вървях право към нея.

— Продължавай.

— Колата мина край мен, стигна до края на улицата и зави обратно. Паркира пред къщата, точно когато онова момче се показа на входната врата. — Тук той се поколеба за момент и погледна надолу към окованите си ръце.

— После какво стана?

Момчето вдигна очи.

— Изведнъж чух два изстрела, колата потегли и профуча край мен.

— Изстрелите бяха два, така ли?

Боби се подвоуми.

— Чу ли какво те попитах?

— Жертвите са две, нали?

— Аз задавам въпросите.

Той отново наведе поглед.

— Мисля, че чух два изстрела.

— Мислиш или си сигурен?

— Два бяха — повтори момчето и раменете му помръднаха. — Във всеки случай нямах възможност да ги броя.

Точно така, помислих си. Защото не си бил там. Има два трупа; повечето хора ще приемат, че и изстрелите са били два.

Освен в този случай, при който беше доказано, че изстрелът е бил само един. Сачмите, предназначени за Мигел, по някакъв начин беше уцелили и сестричката му.

— След като колата профуча край теб, ти видя ли някой да е улучен?

— Видях две тела, проснати на тревата.

— И какво направи?

— Хукнах да бягам. Не спрях да тичам чак до къщата на баба ми.

— Успя ли да видиш кой е в колата, когато тя мина край теб първия и втория път?

— Спомням си, че зърнах вътре трима чернокожи. Двама седяха на предните седалки, а третият — на задната. Именно той стреля.

— А ще можеш ли да ги разпознаеш, ако ги видиш отново?

— Сигурно не. Нали разбирате — не им обърнах особено внимание, докато не чух изстрелите. А после те изчезнаха за миг.

— Но си убеден, че бяха чернокожи?

— Сто процента.

— Сигурен си, че не си ги виждал преди?

— Абсолютно.

— А колата?

— Също.

Въздъхнах дълбоко и се облегнах назад.

— Знаеш ли какво си мисля, Боби?

— Какво? — попита той с безпокойство в очите.

— Че си един голям лъжец!

— Как може да говорите така? Казах ви самата истина. Бях там и видях всичко. Само защото не съм поискал паспортите на чернокожите…

— Не си ги поискал, защото си нямал такава възможност. Просто не си бил там.

— Но вие трябва да ми вярвате.

— Защо?

— Защото казвам истината.

— Кажи ми тогава, Боби, как изглеждаше къщата, дето стана стрелбата?

Момчето отново се поколеба и наведе глава. Но този път ръцете му бяха свити в юмруци.

— Кажи ми нещо за къщата — настоях. — Цвета на боята. Каквото и да е.

Гласът му премина във фалцет.

— Не помня. Нали ви казах, че живея на няколко преки оттам.

— В това никога не съм се съмнявал. Но разходката ти нещо издиша.

— Вие ли знаете какво съм правил, или аз?

— Разбери, че щом аз не ти вярвам и съдебните заседатели няма да ти повярват. Боби, защо не кажеш на Мартинес другия път да ти плати повече?

— За какво говорите?

— Имало е само един изстрел, Боби. Не два.

— Е, и? — проплака той. — Вече ви казах, че не съм ги броил. Мислех, че съм чул два, но всичко стана адски бързо. Може да е бил и един. Ще дам показания, че е бил само един. Ще кажа това, което искате.

— Не ми върши работа.

— Повярвайте ми, моля ви — заплака момчето.

— Защо? — наведох се аз към стъклената преграда. — Може би се боиш, че Мартинес ще ти стори нещо, ако не ти повярвам?

Сълзите течаха по лицето му.

— Вие изобщо не ги познавате — изскимтя то. — И през ум не ви минава какво се заканиха да ми направят. Помогнете ми. Ще кажа пред съда всичко, което поискате. Само трябва да ми го съобщите. Нали адвокатите често правят така?

— Някои може би да. Но този пред теб — никога.

Младежът май не ме чу. Той нямаше какво повече да каже. Видях, че раменете му се затресоха. Идеално знаех какво го чака; бях виждал много други като него. Осемдесет процента от обитателите на повечето градски затвори в Калифорния са представители на малцинствата. Този в Сан Франциско не прави изключение. Когато бяло момче попадне вътре, то изживява истински шок. За пръв път през живота си изпада в такава изолация. Може даже да се окаже единственият бял в целия сектор. Колкото и да се опитва да се присламчи към латиноамериканците, черните или жълтите, няма никакъв шанс. Очевидно групата на Мартинес бе използвала това и му бе обещала защита. А Боби трябваше да плати цената за тази защита.

— Моят клиент е обещал да те закриля, ако и ти му направиш услуга. Така ли е?

— Чуйте ме — зашепна той. — Те ще ме убият като се върна.

Не знаех какво да отвърна. Изпитвах искрено съжаление към него. Наистина беше нарушил закона, но това не означаваше, че трябва да загуби цялата си чест и достойнство зад стените на затвора. Вероятно щеше да оцелее. Но не бях аз човекът, който щеше да го убеждава в това. Не точно сега. Нито пък после, когато се превърнеше в затворническа боксова круша — или, още по-лошо, в съпруга — и то от мига, в който се върнеше обратно там.

— Съжалявам, Боби. Пожелавам ти успешно да преметнеш съдебните заседатели. — Момчето започна да се върти на стола, гледайки встрани. Аз хвърлих жълтата папка и химикалката в куфарчето си, щракнах ключалките и се изправих. — Но, за съжаление, синко, не си толкова добър лъжец.