Майкъл Еберхарт
Задължен да мълчи (19)

Глава осемнайсета

Взех разстоянието от ранчото на Харис до Бонвил по тясното двулентово шосе, виещо се миля след миля покрай огромните секвои за малко повече от половин час. Беше трудно да се повярва, че една такава живописна и спокойна местност може да служи за декор на свирепи нападения срещу малки деца.

Въпреки че прекарах известно време в библиотеката, ровейки се из старите вестници, успях да науча твърде малко за изчезването на Гари Косгроув. Видели го да се прибира у дома за последен път на двайсет и шести септември хиляда деветстотин деветдесет и седма година, денят след нападението срещу Дани Бъртън. На следващата вечер, когато все така никой не знаел нищо за момчето, баща му обявил награда от десет хиляди долара за този, който можел да даде някаква информация за местонахождението на сина му — жив или мъртъв.

Когато навлязох в покрайнините на Бонвил, се натъкнах на огромна ръждясала постройка от метални плоскости, потънала цялата в бурени и храсталак. Точно над внушителната стоманена врата с червен спрей бе написано: „Автомобилни двигатели Косгроув“. Завих по чакълената алея, разделяща магазина за автомобилни части от малка измазана къщичка, почти скрита зад гигантска секвоя. Върху ствола й бе закована дъска с избелял надпис, който гласеше: „Продажба на червеи“.

Паркирах колата на алеята от страната на магазина и в същия миг зърнах на верандата пред съседната врата някакъв мъж, седнал на люлеещ се дървен стол. Човекът се поклащаше напред-назад и дебнеше всяко мое движение.

— Живо-здраво — извиках аз.

Той изобщо не помръдна, само петите му продължиха да се повдигат при всеки тласък със стола назад. За всеки случай му махнах с ръка, а след това се запътих към металната постройка, за да търся Ото Косгроув.

Предната врата беше здраво заключена. Почуках няколко пъти, но накрая се отказах и свърнах към задната част. Тук също не намерих нищо, освен няколко захвърлени и потънали в буренак останки от коли. Реших да се обърна за помощ към човека на верандата.

— Тука ли се продават червеи? — попитах, сочейки надписа, докато газех върху дебелия слой чакъл на алеята.

Без да прекъсва люлеенето си, сухият набръчкан старец наведе напред глава и ме погледна над телените рамки на очилата си.

— Ти хич не мязаш на рибар — млясна с устни той и кимна към надписа. — На бас се хващам, че никога не си ловил на червей през живота си.

— Всъщност, прав си — казах и стъпих с десния си крак върху дървеното стъпало, като че ли исках просто да си побъбря със стар приятел. — Но се обзалагам, че това пък е най-добрата стръв.

Той смъкна костеливото си тяло към края на стола.

— Кинта и половина за една дузина.

— Не ставай. Боя се, че точно сега нямам време за такива работи.

Той пак се облегна назад и отново започна да се поклаща.

— Много ли ти се чини?

Аз посочих към магазина.

— Опитвам се да издиря един човек на име Ото Косгроув.

— Успокой малко топката, синко — посъветва ме той. — Вие, младите, все нещо бързате.

— Вероятно си прав — въздъхнах и се качих по стъпалата. — Но тъй като съм тук по работа, много е важно да говоря с него час по-скоро.

— Сигурен ли си, че не искаш да си вземеш червеи?

— Съжалявам, но точно днес не.

Старецът се намръщи за миг, а след това опря тила си на облегалката и затвори очи. Приличаше ми на някакъв стар перко из лесовете на Арканзас, който подремва, докато гончето му преследва зайците.

— Знаеш ли къде мога да го намеря? — попитах, преди да ме е отпратил.

Очите му останаха затворени.

— Колата ли ти прави магарии?

— Не е това — казах и се приближих още. Скърцането на старите дъски ме издаде, че вече се намирам горе на верандата само на метър от него. — Разследвам изчезването на сина му.

Той не даде никакъв признак да ме е чул, само очите му леко се поотвориха.

— Момчето се казва Гари — добавих.

— Щом си следовател, трябва да знаеш, че Ото има само едно дете.

— Значи го познаваш?

— Познавам всички наоколо.

— Имаш ли някаква представа какво може да се е случило на момчето?

Върху лицето на мъжа се изписа смущение, последвано от загриженост.

— Стига приказки. Щом не щеш червеи, ме остави да си гледам работата.

— Виж какво — спуснах се към него. — Бас ловя, че знаеш всичко, което става наоколо.

Старецът се ухили и показа голите си венци.

— Позна.

— Включително и какво може да се е случило на Гари Косгроув.

Той измъкна една цигара иззад ухото си и откъсна кафявия й филтър.

— Наистина няма много за казване — рече, като тръкна една кибритена клечка върху стола, за да запали цигарата. И двамата проследихме с очи облачето дим, което се плъзна край лицето ми. — За последен път момчето е видяно да се качва в някакъв червен камион.

Изпитах облекчение, че не става дума за черния шевролет на Джаред.

— При нас такива неща не се случват — бавно поклати глава мъжът. — На кой изобщо може да му хрумне да стори зло на такова сладко невинно дете?

— Напълно те разбирам.

Изчаках малко, преди да задам следващия си въпрос. Въпросът, който, надявах се, съвсем щеше да разсее облаците над главата на Джаред.

— Успял ли е някой да види добре шофьора на камиона?

Старецът пак поклати глава.

— Единствено двама от съучениците му, с които си е играел на топчета, са успели да мернат нещо. Но преди да се загледат, Гари вече е бил в камиона. А и разстоянието е било доста голямо, за да могат да различат лицето на шофьора.

— Кофти работа.

— Ала и по-близо да са били, пак не биха успели да видят кой знае какво — допълни той. — Предните и задните странични стъкла са били затъмнени.

— Чакай — сепнах се аз. — Нали каза, че става дума за камион. Камионите нямат задни странични стъкла.

— Пътническите камиони имат.

Дали не беше изкукал дъртакът? За какви „пътнически камиони“ говореше?

— Никога ли не си виждал някой от тези блейзъри досега? — Той заклати почти оплешивялата си глава. — А може да е бил и бронко.

— Искаш да кажеш, че става дума за червен блейзър или бронко?

Старецът сви рамене и опъна дълга глътка дим от цигарата си.

— Или единия, или другия — отсече той и изплю парче тютюн на крака ми. — И мога да се обзаложа, че онзи извратеняк, дето го арестуваха в Юка, има точно същия.

— Не — измърморих на себе си. Но добре знаех, че съдията Харис притежава един такъв. Лесно можеше да се докаже, че Джаред е имал достъп до него.

— Хайде — надигна се дядката с помощта на бастуна, подпрян отстрани на стола. — Ако обещаеш да не караш много бързо, ще те заведа в къщата на Ото.

Аз си протегнах ръката.

— Казвам се Хънтър Добс.

Старецът рязко дръпна глава и се взря сурово в лицето ми. Долната му устна започна да трепери.

— Да не си ченге?

— Не… адвокат съм.

Очите му станаха тесни като цепки.

— Накара ме да си помисля, че си детектив. — Гласът му се усилваше с всяка дума. — А ти всъщност си бил адвоката на онзи проклет педераст, нали?

— Ако говориш за Джаред Рейнър — издърпах празната си ръка, — аз съм неговият адвокат.

— Ти ме изигра. Неслучайно всички ви мразят вас, адвокатите.

Беше очевидно, че и най-малката възможност да ме заведе в къщата на Ото Косгроув се бе превърнала на прах.

— Съжалявам, ако се е получило някакво недоразумение — казах, отстъпвайки надолу по стълбите.

— Разбрах всичко. А сега изчезвай от имота ми.

— Наистина не вярвам моят клиент да има нещо общо с изчезването на момчето.

— Хайде бе — каза той и хвърли фаса си към главата ми. Сетне отвори вратата, бръкна вътре и с котешка бързина извади една двуцевка, която насочи право в лицето ми.

— Какво правиш? — извиках.

Старецът стискаше толкова силно приклада на пушката, че кокалчетата на пръстите му бяха побелели.

— Ти си по-голям гад и онзи боклук, когото защитаваш!

— Добре, добре — бавно започнах да отстъпвам към колата аз, след като човекът вдигна пушката към лицето си. Приличаше на снайперист, чакащ командата „огън“. Физически усещах как съм залепнал на мерника му.

— И да оставиш сина ми на мира.

— Сина ти ли?

Гласът му се скъса.

— Гари ми е внук.

Старецът наистина страдаше. Но именно това го правеше твърде опасен.

— Ужасно съжалявам — казах.

— Глупости! Интересува те единствено дали ще пуснат шибания ти клиент на свобода. Затова — присви очи над пушката той, — мисля, че най-доброто, което мога да направя, за да не се случи това, е да ти гръмна веднага задника.

Опитвах се да остана спокоен. Надявах се, че поне изглеждам такъв.

— Много хора знаят, че съм тук — излъгах.

— Какво от това? — кимна той към предната врата. — Нали се опита да влезеш с взлом?

— В твоята къща?

— След малко всичко ще изглежда точно така.

— Стига си се правил на луд.

— Луд, така ли? А защо твоят клиент уби моя внук?

— Всеки има правото на защита… — започнах аз, но бързо разбрах, че уроците за правата на гражданите са последното нещо, което го вълнува сега.

— Не и животните — извика той. — Всеки, който стори подобно нещо на малко момче, е животно и с него трябва да се постъпва като с животно. Както и с този, който го защитава.

Ръцете му трепереха и цевите на пушката подскачаха. Мислех да хукна, но нямаше да мога да избягам надалеч. От колата ме деляха поне десетина метра.

Наоколо цареше злокобна тишина. Откакто бях дошъл, не бе преминала нито една кола. Даже птиците бяха млъкнали. Чувах ударите на сърцето си. Надявах се, че старецът иска единствено да ме сплаши: ако целеше това, беше се справил отлично.

— Много добре разбирам как се чувстваш, но ако ме застреляш, това няма да помогне на никого. Ако не го защитавам аз, ще е някой друг… Какво, всички ли ще ни застреляш?

Той продължаваше да ме държи на мушка, но яростното му изражение се смени с тъжно. Като изтри окото си с рамо, възрастният човек бавно наведе пушката. Мръсната кожа на лицето му беше набраздена от сълзи.

— Върви по дяволите — каза със задавен глас.

Без да губя и секунда, хукнах към колата. Когато стигнах до нея, старецът извика:

— И си помисли добре дали ще му помогнеш да излезе навън. Защото, ако го направиш, ти гарантирам, че синът ми няма да те остави да се измъкнеш толкова лесно.