Майкъл Еберхарт
Задължен да мълчи (18)

Глава седемнайсета

Беше късно следобед, когато пристигнах в затвора, за да съобщя на Джаред, че вече аз ще съм неговия адвокат. Наложи се да чакам повече от четвърт час, преди надзирателят да ми съобщи, че при него има човек. Нямах идея кой може да е той, а и надзирателят не каза нищо повече.

Сигналната уредба на вратата към ареста се включи, за да покаже, че някой излиза оттам. Беше Айвъри. Той затвори бронираната врата и тръгна към мен.

Сухият тъмничар на средна възраст плъзна по плота една папка.

— Подпишете се… И да не забравите да нанесете адвокатския си номер.

— Къде е Сара? — попита Айвъри, като се изправи до мен и огледа помещението.

— Доколкото знам, е в офиса си. — Тъмничарят наклони глава, сякаш се мъчеше да чуе за какво си говорим. Разписах се на листа и плъзнах папката към него. — Тя поиска аз да бъда водещия адвокат. Дойдох да видя какво мисли по въпроса Джаред.

Айвъри ме изгледа изненадано.

— Нещо като алъш-вериш — казах. — Аз ще отговарям за случая „Джаред“, а в замяна на това тя ще движи моето дело.

По лицето му се плъзна усмивка.

— Случаят „Джаред“ ще укрепи вашия тандем.

— Надявам се да е така — отвърнах. — А покрай замразяването на правата ми и всичко останало, така или иначе сега разполагам и с повечко време.

Настъпи неловка тишина. Айвъри не обичаше да говори за обвиненията, повдигнати срещу мен. Имах неприятното чувство, че той намира известно основание в тях. Не беше зле да си припомня обаче, че преди да бъде назначен за съдия, е бил известно време прокурор. За него терминът „невинен до доказване на противното“ беше чиста хватка, измислена от свободомислещите ни предшественици — шайка мошеници и политически корабокрушенци — за тяхна лична изгода.

— Надявам се да си го оставил в добро настроение — наруших тишината аз. — Защото това, което имам да му казвам, няма да превърне деня му в празник.

— Бъркаш — отвърна той. — Джаред знае, че Сара не се е занимавала достатъчно с углавни престъпления. Ще изпита облекчение като чуе, че ще я заместиш.

Сетих се, че съдията няма представа за новото развитие на нещата и набързо му разказах как се опитват да направят връзка между армейското му приятелче и изчезналото момче от Бонвил.

— Какво доказателство могат да имат, за да уличат Джаред?

— Каквото и да е, пазят го в тайна. Утре ще скоча до Бонвил, за да видя дали не мога да открия нещо.

На лицето му се изписа подобие на загриженост.

— Знам, че не може да става и дума за такова нещо — добавих. — Но нямам никакво доверие на Макбийн. Той знае, че неговата версия куца и ще направи всичко възможно да свърже и това произшествие с Джаред. Ако по някакъв начин успее, искам да съм си вързал гащите и да съм сигурен, че всичко от негова страна е измислица.

Айвъри кимна.

— Като гумените мечета — отбеляза той и изви гърба си, сякаш изпитваше някаква болка.

— Не мислиш ли, че възрастта ти не е подходяща да играеш всеки ден кунгфу с бедните беззащитни дръвчета?

В мига, в който изтърсих това, разбрах, че не е трябвало да го казвам. Все пак не го познавах достатъчно добре, за да правя такива лични забележки.

— Просто имам предвид, че това тежко мачете би озорило и някой тийнейджър, ако му се наложи да го размахва по цял ден.

Айвъри постави ръка на рамото ми, докато вървеше към изхода.

— Не се спичай толкова от мен, Хънтър. От години не съм влизал в съдебната зала. По-кротко, разбра ли?

Той ме тупна по гърба и излезе.

 

 

Джаред се беше облегнал на лъскавата емайлирана стена. Намирахме се в някаква стая за разпити, не по-голяма от кенеф. Току-що му бях съобщил, че Сара ме е помолила аз да поема делото му.

— Това е хубаво. Айвъри каза, че си един от най-добрите.

Млъкнах за момент. Преди малко Айвъри се държа с мен като със стар приятел, а сега разбирах, че освен това се е скъсал да ме хвали. Бях озадачен.

— Нека да го кажа така — просто не страдам от липса на опит.

Джаред се огледа наоколо, сякаш се боеше, че някой може да ни подслушва.

— Така или иначе, изпитвам облекчение. Не бях много сигурен дали Сара ще се справи.

— Щеше да останеш изненадан. — Поне при мен бе станало така. — Тя е много добър адвокат.

— Сигурен съм — отвърна той. — Но както виждаш, си седя в ареста, а те не си мръдват и пръста.

Обичайното отношение на обвиняемия, когато адвокатите се сменят по време на делото. Той винаги стоварва вината за усложненията около настоящото си положение върху бившия адвокат и се надява, че новият ще натисне здраво педала.

— Това, че съм твой адвокат от тук нататък изобщо не означава, че обвиненията ще отпаднат с магическа пръчка.

— Може би не, но имам усещането, че си запознат доста добре с навиците на ченгетата във връзка с изтръгването на признания.

Особено ако става дума за Макбийн, исках да допълня, но това беше дълга история, а аз имах на разположение още само десет минути. През които трябваше да отворя дума за изчезналото момче.

Джаред се наведе още напред и устата му почти докосна стъклото, което ни разделяше.

— С изключение на опаковката от бонбоните те не разполагат с кой знае какво, нали?

— А какво ще кажеш за описанието, което е направило момчето, на теб и на колата ти?

— Много е общо. Няма да издържи — заяви уверено той. — Ще им трябват още тонове подобни доказателства.

— Те между другото точно с това се занимават. Макбийн прави всичко възможно да те свърже с едно друго такова отвличане.

Джаред леко потърка прошарената си брада.

— Това никога не може да стане.

— Откъде си толкова сигурен?

— Просто знам, че не съм направил нищо. Нито на онова хлапе Бъртън, нито на някой друг.

Аз изкривих глава, за да избягна блясъка на стъклото. Исках добре да виждам Джаред, за да проверя каква ще бъде реакцията му на следващия ми въпрос.

— Знаеш ли нещо за едно момче, което е изчезнало оттук в западна посока преди известно време?

Джаред въздъхна.

— Те това ли си мислят? — взе да клати той глава. — Значи като онзи, приятелчето Юнабомбър, и аз ще трябва да поема вината за какво ли не, преди да ме оставят на мира.

— Може би — казах. — Но ти не ми отговори на въпроса.

— Бъркаш ме с някой. Това е отговорът ми.

— Изчезналото момче е близо до възрастта на Дани Бъртън — настоях. — Правят всичко възможно, за да свържат двата случая.

— Включително и чрез подхвърлянето на улики. — Джаред повиши глас. — Защото точно това ще се случи, ако искат да намерят достатъчно основание, за да ме арестуват по друго изсмукано от пръстите обвинение.

Неговите думи ме изненадаха. Останах учуден, че изобщо знае какво означава терминът „достатъчно основание“.

— Аз не съм толкова взел-дал, за какъвто ме мислиш.

Преди Джаред да свърши, нещо проблесна в главата ми. Нещо, на което никой от нас досега не бе обърнал внимание.

— Я кажи, защо сред всички хора в окръга Макбийн избра точно теб, за да подхвърли опаковката от бонбоните в колата ти? — попитах.

— Много е просто. Бях трън в очите на ченгетата.

— Защо?

— Не пасвах на пейзажа. Те постоянно ми устройваха хайки, като се надяваха да се махна.

— Макбийн ли?

— Не, патрулите.

И Джаред се впусна да обяснява, че когато пристигнал в този град в началото, спял вън от колата си. Но където и да паркирал, за да подремне, ченгетата веднага го гепвали.

— Те ме бройкаха всеки път, когато ме видеха — допълни той и лицето му придоби топло и сърдечно изражение. — Благодарение на Бога попаднах при Айвъри. Тогава даже нямах пари за гориво.

— Защо? Не можеше ли да си намериш някаква работа?

— Щом свободата ми в една или друга степен ще зависи от теб — каза той, — ще трябва да ме опознаеш по-добре.

Погледнах го озадачено.

— Аз съм скитник — рече той простичко. — Работата ми в имението на Айвъри покрай коледните елхички е първата ми работа, на която се задържам повече от няколко дни.

— Не разбирам защо?

— Поствиетнамски синдром. Не можеш да вървиш в руслото.

— Имаш диагноза, свързана с някакво умствено разстройство?

— Така е, но не се притеснявай — ухили ми се успокоително. — Може компасът ми наистина малко да е разместен, но това не ме превръща автоматично в преследвач на деца.

— Нито пък в убиец — казах по-скоро на себе си.

Джаред наостри уши.

— Значи това е то — кимна, сякаш му бе хрумнало нещо. — Макбийн предполага, че момчето от Бонвил е мъртво, така ли?

Не бях му споменал откъде е момчето. Как, по дяволите, знаеше това?

— Бонвил? — повторих.

— Не изглеждай толкова притеснен, адвокате. Писаха за това във всички вестници.

— Да бе, вярно — отдъхнах си аз.

Джаред извъртя нагоре очите си и бавно ги затвори. Поседя така няколко секунди, а сетне се наведе напред.

— Трябва да изляза оттук — каза той. — Убеден съм, че тази смрад около изчезналото момче няма да им свърши работа.

Надзирателят отвори вратата и съобщи, че времето ни е изтекло.

— Хънтър — прошепна Джаред. — Разчитам на бърз процес. Те нямат нищо насреща. Това, което най-много искам от теб, е да ускориш максимално насрочването на процеса.

Кимнах отсечено с глава в отговор. Колкото по-бързо станеше всичко, с толкова по-малко време щеше да разполага Макбийн, за да забърка нова каша.

— Ще направя всичко по силите си.

— Благодаря ти предварително.

Проследих го с поглед, докато надзирателят го отвеждаше. Джаред не беше вече онзи объркан и подплашен аутсайдер от Хай-Ашбъри, когото бях срещнал само преди няколко дни. Изглеждаше успокоен и убеден, че ще го оправдаят. От време на време даже прекалено убеден. Но аз имах достатъчно опит, за да знам, че невинните обикновено се държат тъкмо по този начин.