Майкъл Еберхарт
Задължен да мълчи (17)

Глава шестнайсета

— В случаи като нашия, гавра с деца, ако жертвата не свидетелства, ефектът от предварителното изслушване е равен на нула.

Двамата със Сара обсъждахме защо най-добрият вариант за нас бе да се откажем от предварителното изслушване. Беше след единайсет и бяхме седнали да хапнем встрани от главното шосе в едно капанче, носещо името „Гостилницата на Харви“.

През по-голямата част от живота си чичо ми Джо Калабрезе бе работил като шофьор на камион, разнасяйки стока нагоре-надолу по северното крайбрежие на Калифорния. Подобно на повечето си колеги, и той се смяташе за ненадминат познавач на различните ястия. Кълнеше се, че никъде в добрите стари Съединени американски щати не се сервира по-добра гозба, отколкото в семейните кръчмета, пръснати по шосетата на крайбрежието.

Моя беше идеята да спрем и да пробваме това заведение.

Сара разглеждаше мократа лъжица, поставена на плота пред нея.

— Мислиш ли, че той разбра?

Бяхме имали на разположение само десет минути, за да обясним на Джаред защо трябва да отхвърли предварителното изслушване. След като разбра, че това няма да доведе до отлагане на процеса, той не се колеба и миг.

Според Сара през по-голямата част от живота си Джаред просто беше безделничил, мъкнейки се от място на място и разчитайки единствено на подаяния, за да преживява. Аз веднага си помислих, че в такъв случай окръжният затвор на Мендосино, където даваха храна три пъти на ден, ще бъде добре дошъл за него. Но Джаред продължаваше да страда от факта, че е опандизен. Не слагаше и хапка в устата си и изглеждаше тъй, сякаш през последната седмица бе свалил най-малко пет кила.

— Недей да го подценяваш — каза Сара. — Той изобщо не е тъпак.

— Не се притеснявам за умствения му багаж. Боя се за емоционалната му нагласа — поясних. — Какъв е например този гердан? За какво става дума изобщо?

Сара отпи за трети път от кафето си.

— Вероятно герданът е единственото нещо, което притежава, и затова означава толкова много за него. По-скоро е вещ с някаква сантиментална стойност. Или нещо подобно.

— Най-вероятно си права — въздъхнах. — Но има и друго. Не трябва да обръщаме толкова внимание на поведението на човек, попаднал зад решетките. Особено, когато му е за пръв път.

Сара натопи ъгълчето на салфетката в чашата с вода и затърка петното от сироп върху ламинираната повърхност на менюто. Изглеждаше нервна и отчуждена.

— Кой знае пък ние как щяхме да се държим — измърмори тя.

Аз затиснах ръката й, за да престане да си играе с тъпото меню.

— Искаш ли да ми кажеш какво всъщност те притеснява?

Сара направи такава физиономия, сякаш се чудеше дали да приеме, или да откаже предложението ми.

— Май се захванах с нещо, надхвърлящо силите ми — призна тя. — Нямам достатъчно опит, за да защитавам пълноценно Джаред.

— Стига, Сара. Кой мислиш, че стои насреща ти? Нали те видях в съда. Джаред трябва да е щастлив, че ти си му адвокат.

— Никога не съм се занимавала със случай, поне наполовина доближаващ се до казуса „гавра с дете“ — каза тя и за миг се поколеба, преди да продължи: — Ако днес ти не беше с мен в съда, бях направо загубена.

Въпреки че й беше трудно да го изрече, започнах да разбирам накъде бие. Сегашната ни уговорка не бе кой знае колко смислена и за двамата. Аз бях компетентен в едно, тя — в друго. С една дума — Сара се чувстваше неудобно в кожата на водещ адвокат, а аз — в кожата на неин помощник.

— Искаш ли да поема случая?

Тя дълбоко въздъхна, сякаш изпитваше известен срам.

— Нямам очи да те моля за това.

Исках да й кажа, че точно тук я бе стягал чепикът и сега, след като изплю камъчето, вече можеше да престане да се държи като трепетлика. Но признаването на факта, че не й достига опит, засега беше предостатъчно. Щеше да бъде жестоко да сипя още сол в раната й.

— Речено-сторено — казах. — Ти ще представяш мен, а аз ще представям Джаред.

След постигнатото съгласие изведнъж установихме, че наоколо цари абсолютна тишина, нарушавана единствено от трополенето на келнерката зад тезгяха.

Сара ми подаде ръката си.

— Сигурен ли си?

— Просто изчислих, че пак съм на далавера.

Тя ме погледна озадачено.

— Ами за клиент ти ще имаш проклетник като мен. А аз трябва да се занимавам само с Джаред.

Сара ме бутна с лакът и двамата отпихме бавно и с наслада от кафето си, докато предъвквахме мислено какво фундаментално съгласие бяхме постигнали преди малко. След това тя отново натопи салфетката си във водата — беше открила петно и върху моето меню.

— За бога — извиках и издърпах менюто си от ръцете й. Чувствах се неудобно, че идеята да попаднем в това мърляво заведение бе моя. — Хайде да отидем някъде другаде.

— Тук си е добре — възрази тя, като се огледа наоколо.

Някакъв бабанко на години, облечен в карирана риза и с черни тиранти отгоре, звучно се оригна от другия край на тезгяха. След това се ухили на Сара и като налапа цяла поничка, я прокара надолу с огромен гълток кафе.

Сара прихна.

— Виж как е изглеждал чичо ти преди двайсет години.

— Бъркаш — казах с каменно изражение. — Той никога не е носил тиранти.

Най-сетне келнерката се изтътрузи от кухнята и се запъти към нас, бършейки в движение мокрите си ръце в мръсната престилка. Щом ни наближи, извади молив и тефтерче от джоба на гърдите си и застана в очакване на поръчката.

— Какво да бъде? — попита тя и продължи да си джвака дъвка.

Мислех да си поръчам нещо, съдържащо целия ми месечен лимит от мазнини и холестерол — например шофьорския специалитет: яйца, печени картофи, наденички и питки. Но след оглед на скарата и на дебелия нагар по нея — сигурно не бе чистена от времето, когато чичо ми за последен път бе ял тук — вместо това си поръчах понички. Сара направи същото.

— Няма ли да е хитро да попитаме Макбийн как аджеба, ако момчето е било с ръкавици, неговите отпечатъци са се озовали на опаковката от бонбони?

— Защо да го открехваме? Нека да си мисли, че се е отървал. Иначе ще се изнерви и ще заличи всичко.

— Ако можехме да поговорим насаме с Дани Бъртън, мисля, че бихме успели да го предразположим — разсъждаваше Сара. — Той единствен в крайна сметка знае дали онази вечер си е свалял ръкавиците, или не.

— Колкото по-скоро потвърдим или отхвърлим тази възможност, толкова по-бързо ще напреднем с разследването.

— Какво точно имаш предвид?

— Ако не го е направил Джаред, кой тогава го е направил? — попитах. — Трябва да открием дали сред местните люде няма някой с подобни грехове в миналото. Това, разбира се, ще отнеме време.

— Но не и толкова, колкото си мислиш — заяви тя самодоволно. — Това не ти е Сан Франциско. Тук всеки знае какво прави съседът му.

— Може да става дума за външен човек.

— Някой непременно трябва да го е забелязал, гарантирам.

Мъжът в другия край на тезгяха изрева на келнерката да му направи сметката. Явно бързаше да тръгва.

— Този ми напомня някого — подхвърли Сара, докато гледахме как човекът изсипва на плота пълна шепа монети. — Какво научи за онзи мъжага от Бонвил, който беше с Макбийн в съда?

— Просто един наскърбен баща, който чувства нужда да стовари вината върху някого.

Сара нервно обикаляше с пръст по ръба на чашата си.

— Чудя се дали разполага с някакви доказателства?

— Най-вероятно не. Като го гледам него, си мисля, че синът му сам се е справил с нападателя.

Сара вяло се усмихна.

— Но Бонвил с нищо не е по-лош за начало от всяко друго място — отбелязах мъдро и се заех да топя поничката в кафето.

Изведнъж хванах Сара, че прокарва пръст по повърхността на поничката си и сетне го облизва.

— Просто обичам шоколад — каза тя и очите й се спряха върху ризата ми. — А и така нямам нужда от лигавниче. — После потопи бързо поничката в кафето и няколко пръски хвръкнаха върху джоба ми.

Поклатих глава, оглеждайки пораженията.

— Сега разбирам защо всички тук носят само гащеризони.

Лицето на Сара отново стана сериозно.

— Трудно ми е да повярвам, че е чисто съвпадение, дето само ден след нападението над Дани онова момче от Бонвил е изчезнало.

— Сигурна ли си, че е станало на следващия ден?

— Абсолютно. Нападението над Дани и изчезването на момчето се появиха на първа страница във вестниците по едно и също време — обясни тя. — Но в материалите нямаше и най-малкият намек за някаква връзка между двете събития.

— Навярно наистина няма връзка — предположих. — Но така или иначе разполагаме с няколко дни, преди да отидем в Сан Франциско за предварителното изслушване и бихме могли да проверим.

— Поне знаеш ли къде се намира Бонвил?

— Не. Никаква представа нямам.

Сара посочи с глава в посоката зад нас.

— На половин час път към крайбрежието.

— Първото нещо, което ще направим утре, е да скочим до Бонвил и да разпитаме бащата на момчето.

— Съжалявам. Утре трябва да бъда в Сан Франциско за предварителното изслушване по делото „Джесъп“.

— Адвокатът, обвинен в злоупотреба с капитала на клиента си?

— Същият, когото защитавах в съда на Келог — кимна тя. — Помниш ли този ден?

— Запечатан е в паметта ми завинаги — отвърнах с тържествена физиономия. — И сега какво го чака?

— Дотолкова, доколкото е налице криминално деяние — обясни Сара, — три години условна присъда и конфискация.

— А какво ще предприеме щатският съд?

— Отнемане на правоспособността за две години, последвана от някакъв изпитателен срок.

Аз поклатих глава.

— Това ли ме очаква и мен?

— Не — рече тя и се изкиска. — Твоят случай е къде-къде по-сериозен. Готви се направо за гилотината.