Майкъл Еберхарт
Задължен да мълчи (16)

Глава петнайсета

Беше пълно с репортери и оператори, пристигнали заедно с екипите си и всички викаха, настъпваха се и се блъскаха един друг, докато си избираха по-изгодна позиция между белия полицейски микробус и служебния вход на съда. Изведнъж, без никакво предупреждение, вратата на микробуса се отвори и няколко униформени полицаи скочиха долу. След тях слезе Джаред с вързани ръце и крака, но при слизането падна. Преди журналистите да разберат какво става, полицаите го закриха с телата си. Сетне, сякаш носеха на върлина печено прасе, те бързо внесоха Джаред в сградата.

Вратата се затръшна и разочарованите новинари се юрнаха към стълбите на централния вход. Там вече се бе насъбрала тълпа от любопитни зяпачи и демонстранти, които разпалено коментираха предстоящото събитие.

— Какъв цирк — приплака Сара, докато си пробивахме път през групата туземци, препречили паркинга. Те изглеждаха доста разстроени от факта, че не са сред малцината избраници, на които беше разрешен достъп до съдебната зала.

Посочих с глава към върха на стълбите, където няколко репортери вече ни бяха забелязали и дебнеха всяко наше движение.

— А горе пък е майката си трака.

Сара гладеше кожата на лявата си ръка с китката на дясната. Беше облечена в леко кафяво костюмче от туид и копринена блузка в пясъчен цвят, закопчана догоре. Тя явно събираше сили за първото си интервю пред камера. Но аз имах други намерения.

— Сега — казах й, ускорявайки крачка, — си наведи ниско главата и внимавай.

— Педофили! — извика някой и тълпата се сключи пред нас.

Сара се хвана за палтото ми, аз приведох рамене и започнах да пробивам път нагоре по стълбите.

Някаква млада жена хвана Сара за косата.

— Ти си същата като този боклук, дето го защитаваш.

— Остави на мен! — Сара разлюля куфарчето си и удари жената по ръката, за да се освободи.

Когато накрая се добрахме до огромните, украсени с резба дъбови врати, от всички страни към лицата ни се насочиха микрофони, някои от тях прикачени на дълги дръжки. Един мъж, подпрял камерата си на огромния си корем, се вмъкна между нас и входа.

— И двамата ли ще представяте лицето Джаред Рейнър? — попита той и пъхна един микрофон с голяма деветка, изписана на него, в лицето ми. Преди да мога да отговоря, напънът на тълпата тласна микрофона напред и той се удари в устата ми. Топла солена струйка потече от ъгълчето на устните ми.

Сграбчих микрофона и го хвърлих в краката на дебелака. След това, подобно на краен защитник в отбор по американски футбол, се устремих през вратата и дръпнах Сара след себе си.

Като попаднахме вътре, останах изненадан от факта, че освен трима униформени полицаи, Макбийн и някакъв огромен като скала мъж на средна възраст, сградата на съда се оказа празна.

— Много благодаря за помощта — изръмжах на трите мекерета, които толкова се кефеха на кръвта по мен, че не бяха в състояние да продумат и една дума.

Макбийн също бе изпаднал в екстаз.

— Какво не е наред, Добс? — ухили се той. — Малко въргалче ли стана навън?

Сара започна да оправя дрехите си и вниманието на всички се прехвърли върху нея.

— Тия отвън са се побъркали — изкрещя тя на Макбийн.

— Това са просто едни загрижени граждани, мадам.

— По-скоро приличаха на развилняла се сган — избухнах отново и изтрих брадичката си с гола ръка. — Някой ще ми услужи ли с кърпичка?

Сара измъкна нейната.

— Как се случи това?

— Благодарение на така наречените загрижени граждани. — След като Сара ми изтри брадичката, аз попипах с език устните си от вътрешната страна и докоснах разсечената от зъбите ми при удара с микрофона лигавица. Е, поне кървенето беше престанало.

Сара се извъртя към Макбийн.

— Следващия път искаме охрана.

— Всичко, каквото пожелаете, защитник — подигра се лейтенантът. Той бавно се отдалечи, за да влезе в съдебната зала. Огромният като скала мъж зае незабавно неговото място.

Сара погледна лицето му. Брадичката й се намираше на едно и също ниво с токата на колана му.

— Извинете, господине.

Гигантът не помръдна изобщо.

Сара се извърна към мен в очакване да направя нещо.

Аз си напълних гърдите с въздух.

— Бихте ли й освободили пътя?

— Нека кучката да ме заобиколи.

Не знаех какво да сторя. Тоя очевидно имаше нужда от няколко урока по добро държане, но лично на мен хич не ми харесваше мисълта да му бъда даскал. Наместо това се обърнах към Макбийн.

— Ако искаш да се оплачем на съдията, че този идиот с лайняната уста не ни дава възможност да минем, дръж го тук.

Мъжът направи една крачка към мен, заобикаляйки Сара.

— Кой е идиот бе? — измуча той с дълбок гърлен глас, който отекна в стените наоколо.

— Стига, стига — вдигна ръка срещу човека Макбийн. — Господин Косгроув, ще ме изчакате ли ето там? — попита той и посочи към дървената пейка в другия край на коридора.

Очите на горилата шареха между мен и Сара. После, като изсумтя нещо на Макбийн, мъжът се запъти право към мен.

— Той уби моето момченце — каза, докато ме подминаваше.

— За какво говори? — попитах аз Макбийн.

— Господин Косгроув живее недалеч от Бонвил. Синът му изчезна и той мисли, че вина за това има Рейнър.

Съвсем в реда на нещата. Сега за всяко неизяснено произшествие в окръга през последните десетина години ще натопят Рейнър.

— Има ли някакво доказателство? — попита Сара.

— Работи се върху това — отвърна Макбийн и тръгна към трите ченгета, които чакаха разрешение да пуснат публиката.

Когато влязохме в съдебната зала, аз се поспрях, за да се насладя на величието й. Високият таван и облицованите с дървена ламперия стени правеха почернелите от времето редици от столове да изглеждат още по-малки. Старата великолепна зала контрастираше поразително с модерните, но твърде стерилни арени на справедливостта, които познавах.

От вътрешната страна на ръчно резбования парапет, разделящ галерията от участниците в процесите, стоеше нисък, наближаващ четирийсетте мъж, който внимателно ни наблюдаваше, докато вървяхме към съвещателната маса. Стъпките ни отекваха в залата.

— Госпожице Харис — каза мъжът и протегна ръка към Сара. От джобчето на жилетката под черния му костюм висеше златен ланец на джобен часовник.

Сара ми беше споменала няколко думи за областния прокурор на Мендосино. Носеше му се славата на устат човек със завидно самочувствие. След осем години практика като редови прокурор, Джей Джей Браг беше избран за областен прокурор. Баща му Реймънд Браг, собственик трето поколение на винарната „Камелот“, беше един от най-преуспяващите фермери в щата. Докато повечето от останалите лозови насаждения бяха притежавани и стопанисвани от наследници, които търсеха в заниманието си главно защита на фамилната чест и себереализация, Реймънд Браг беше от съвсем друга порода. Стогодишната семейна традиция не чинеше за него и пукната пара. Успехът на „Камелот“ според Браг-старши се измерваше единствено в пари. Цели бали пари. Толкова, че да гарантират изкачването на сина му, Джей Джей, по политическата стълба и то дотам, докъдето би им се искало на двамата.

— Синът ми е роден за губернатор — обичал да се шегува Рей с партньорите си по голф. — Без значение колко ще ми струва това.

Слизайки бавно надолу към островчето, изпитвах по-голямо страхопочитание от обстановката наоколо, отколкото от срещата си с новоизгряващата политическа звезда от Северна Калифорния. Твърде лесно ми бе да си представя за миг как зад тежката дъбова маса седи самият Кларънс Дароу, облечен в стар раздърпан костюм, който тъкмо разпитва главния свидетел на обвинението и дърпа от намокрения със слюнка мундщук на цигарето си така, че пепелта всеки момент ще падне в скута му.

— Това е господин Хънтър Добс — представи ме Сара, напрегната от безгрижната ми походка.

Протегнах ръка, но Браг беше зает с напъхването на една яркочервена кърпичка в горното джобче на сакото си.

— Той ще ми помага — допълни Сара.

— Това го разбрах — погледна ме Браг за пръв път. — Лейтенант Макбийн ми каза, че в миналото сте работили заедно.

— Имахме това удоволствие — дръпнах аз празната си ръка, положих куфарчето си на масата и го отворих. По този начин му намекнах, че ми е дошло до гуша от всякакви разговори за Макбийн.

Прокурорът се усмихна и показа снежнобелите си зъби.

— Той спомена, че сте бил на работа в отдела за служебни защитници. — А сега пък Браг ми намекваше, че Макбийн го е информирал за проблемите ми.

— И все още работя там. Каквото и да ви е казал добрият лейтенант, само временно съм във ваканция.

— В такъв случай се надявам, че вашият временен престой в нашия прекрасен окръг ще ви се отрази благотворно.

Сара посочи с глава към входа на съда.

— Тълпата отвън не прави много добро впечатление.

— Тълпа? — ехидно се усмихна прокурорът и едва сега забеляза подпухналата ми долна устна. — Да не би да сте имал някакъв проблем?

— Проблем? — отчоплих аз засъхналата коричка кръв от ъгълчето на устата си. — Нищо, което да не може да се поправи с няколко шева.

— Кой носи отговорност за станалото? — попита Браг така подкупващо и сърдечно, както би го направил кандидатът пред своите избиратели ден преди изборите.

Аз, разбира се, изобщо не му се вързах.

— Да забравим това. — Сетне извадих полицейския доклад от куфарчето си. — Защо не обсъдим вашите намерения за предварителното изслушване?

— Като например имената на свидетелите, които възнамерявате да призовете — включи се и Сара.

Браг ни погледна удивено, сякаш искаше да каже, че ние би трябвало да знаем това по-добре и от него.

— Защо, само лейтенант Макбийн — вдигна рамене той.

— А момчето? — попита разтревожено Сара. — Трябва сто процента да призовете и него.

— Това ще бъде предварително изслушване въз основа на член 115 — каза прокурорът информативно.

Сара настръхна. Знаех какво си мисли. При предварителното изслушване въз основа на 115-и член полицаят, извършил ареста, свидетелства, имайки предвид показанията било на жертвата, било на някой друг, разпитван от него свидетел. Това на практика означаваше, че Сара няма да има никаква възможност да зададе своите въпроси на момчето преди началото на самия процес.

— Може ли да обсъдим това решение с натоварения с делото прокурор?

— Няма нужда — усмихна се той обезкуражаващо. — Аз ще движа както предварителното изслушване, така и процеса. Ако се стигне до процес, разбира се.

— Но… — започна Сара, ала той я прекъсна:

— В този окръг ние се отнасяме към гаврата с дете и отвличането като към много сериозни престъпления.

— Не смятам, че в другите окръзи на щата е по-различно — пламнах аз. — Просто никога не сме мислили, че областният прокурор ще се изявява и като обвинител на процеса.

По крайчеца на устата му се плъзна лека усмивчица.

— Е, сега ще бъде така. — Усмивката му бързо се изпари. — И докато на дневен ред е предварителното изслушване, нямам намерение да измъчвам горкото дете с възстановяване на събитията от онази нощ. Освен ако не бъде абсолютно наложително.

— Но обикновено — настоях аз, — когато твърденията не почиват на сериозни доказателства, потърпевшият трябва да свидетелства на предварителното изслушване.

Браг поклати неодобрително глава.

— Там, откъдето идвате вие, може и така да се постъпва, но в този окръг ние щадим жертвите на престъпленията.

— По-кротко, Браг — казах. — Камерите не са включени още. Запазете ефектната си, изпълнена с грижа за добруването на хората реч за тогава.

Сара повдигна веждата си. Тя правилно бе преценила, че е време да прегрупираме редиците. Искаше й се да внуши на Браг, че той ще спечели от показанията на момчето толкова, колкото и ние.

— Това, дали ще посъветвам клиента си да приеме или да отхвърли вашето предложение, зависи изцяло от нещата, които ще каже момчето.

— Дойдохме си на думата. Само клиентът ви има изгода от цялата тази работа.

— Не съвсем. По този начин вие ще можете да видите слабите места на обвинението.

— В настоящия случай обвинението няма никакви слаби места.

С ръце на хълбоците си Сара му изпрати един от своите специални погледи, означаващ „голям майтапчия си“.

— Пострадалият даже не може да даде точно описание на колата на нападателя си — напомни тя. — Бих определила този пункт като изключително слабо място.

Браг се пресегна към папката на масата и опря ръце върху нея.

— А какво ще кажете за опаковката от бонбоните?

— Сега ще ви кажа какво мисля за тази опаковка — започна разгорещено Сара, но аз я прекъснах; щом прокурорът не ни разрешаваше да изслушаме момчето, не виждах защо трябва да заостряме вниманието му върху нашето подозрение, че следователят е подхвърлил сам ключовата улика.

Браг дръпна стола си.

— Готови ли сте да започваме предварителното изслушване?

— В никакъв случай.

— Искам да ви уведомя, че ще протестирам срещу всякакво отлагане. И доколкото познавам съдия Уилямонт, той ще се съгласи с мен. Гаврата с дете по закон е от първостепенна важност.

— Не ни обяснявайте законите — казах. — Ако момчето не се яви да свидетелства, ние ще се откажем от предварителното изслушване.

— Какво?

— Просто не искаме да обременяваме излишно вашият следовател с травмата от един кръстосан разпит — подиграх се аз.

— Значи така? — Браг издърпа един лист от папката, която затискаше с ръка и подаде документа на Сара. — По-добре ще е да се запознаете първо с това, преди вие и приятелят ви да правите каквито и да е прибързани стъпки.

Браг скръсти ръце на гърдите си, докато аз и Сара четяхме извлечението от анализа на пръстовите отпечатъци по опаковката от дъвчащите гумени мечета. В текста се посочваше, че върху опаковката от бонбоните, намерена в колата на Джаред, са открити отпечатъци от пръстите на Дани Бъртън.

— Това май ще свърши работа, какво ще кажете? — Браг присви очи, сякаш се канеше да съобщи нещо особено важно, на което на всяка цена трябваше да обърнем внимание. — Както и да е. За да оставим бедното момче на мира, правя предложение за присъда от десет години в щатски затвор.

— Не мисля баш така — хвърлих му един поглед аз, като че ли пак бе пуснал голяма шега. Пределно ясно ми беше, че ако Сара не може да обори доклада или по някакъв начин да докаже, че Макбийн е подхвърлил уликата, нейните шансове за успех са равни на нула. Но знаех също така, че предложението от десет години затвор за първо нарушение е все едно липса на всякакво предложение.

Пренебрегвайки ме, Браг се обърна към Сара.

— Какво смятате, госпожице Харис?

Сара остана замислена над доклада за известно време. Нещо явно я притесняваше.

— Откога знаете за тези резултати?

— Отскоро.

— Не личи да е така — сви устни тя и аз се засмях. Държеше се наистина като стара пушка. — Датата на доклада е отпреди три дни. Не мислите ли, че е малко късно да ме запознавате с този документ в деня на предварителното изслушване?

Браг веднага даде заден ход, впечатлен от поведението на Сара, и отпусна ръце.

— Ако смятате, че съм постъпил неправилно, съветвам ви да се отнесете към съдията. В противен случай имам намерението да уведомя помощника на съдията, че съм готов за началото на предварителното изслушване.

Сара ме погледна в очакване на мнението ми.

— Откажи се — прошепнах.

Тя се обърна към Браг и без капчица колебание заяви:

— Отказваме се от предварителното изслушване.

— А моето предложение?

Сара пъхна документа в папката с делото на Джаред.

— Изобщо не представлява интерес за мен.

— Е, нищо друго не мога да направя — каза с равен тон Браг. — Защо все пак не видите какво ще каже клиентът ви?

— По закон трябва да го направя — съгласи се тя, докато се отдалечаваше, но на половината път спря и се обърна. — Ала можете да се обзаложите за едно — че с всички сили ще се опитам да убедя господин Рейнър да се откаже от предварителното изслушване.