Майкъл Еберхарт
Задължен да мълчи (15)

Глава четиринайсета

Домът трябва да прилича на нов чифт мека памучна пижама, която обличаш в студената зимна нощ; топъл и удобен. Но моята къща от години нямаше нищо общо с това пожелание. И не защото не беше хубава къща. Намираше се върху Телеграф Хил, един от старите и твърде престижни квартали на Сан Франциско, с чудесен изглед към града и залива по-надолу. Но когато се разведохме, аз настоях Марлене да си вземе всички мебели, които поиска. Това, което остана, го продадох. Не исках нищо да ми напомня за нея. Канех се да продам и къщата. Усещането за топлина и удобство бе изчезнало и знаех, че никога няма да се завърне.

— Тук е интересно. — Сара стоеше на отворената входна врата към трите спални, през които сякаш бе минал ураган и разглеждаше това, което аз наричах напълно обзаведена къща. Всичко, което се виждаше, бе един черен, тапициран с кожа стол, поставен пред двайсет и пет инчовия екран на телевизора, и пръснатите наоколо видеокасети.

Без да обръщам внимание на нейното неодобрение към спартанската ми обстановка, се запътих към кухнята, откъдето се носеше остра смрад. Под умивалника, пълен с мръсни съдове, се намираше кофата за боклук, неизхвърляна близо от седмица.

— Рисковете на професията — казах и като вдигнах кофата по-далеч от носа си, изтичах покрай Сара към гаража.

Когато се върнах, заварих Сара бръкнала до лактите в пълния със сапунена вода умивалник. Това беше някаква нова нейна черта, която не подозирах, че съществува: да си цапа ръцете с чистене на чуждите поразии. Изобщо целият този ден представляваше една голяма изненада.

Взех флакона с освежител за въздуха и напръсках навред из кухнята. В резултат миризмата стана още по-свирепа. Киселата воня на гниенето се смеси с боровия аромат, сякаш се намирахме насред сметището в планината Хай Сиерас.

— Недей да се юркаш толкова — казах с тайната надежда, че няма да ме послуша.

— Ще отсъстваш поне една седмица — поклати глава Сара. — Аз ще поразтребя тук, докато си събереш багажа.

Вече бяхме решили, че най-добрият вариант е да поостана още за известно време при баща й. Щях да спя, както и досега, в пристройката. Трябваше да прекараме доста от времето си заедно, за да се подготвим за предварителното изслушване. Освен това, засега нищо не ме задържаше в Сан Франциско.

— Съжалявам, че пускането ти под гаранция се забави толкова — извика Сара, докато опаковах вещите си, които, между другото, изобщо не бяха много.

— Малко оставаше да се наведа и да си разтворя бузите — изтърсих и веднага съжалих за казаното. Говорех й така, сякаш бе член на пиянската ни тайфа.

— А след това щяха да те напръскат против въшки и всички останали гадинки, които затворниците толкова ненавиждат в своя луксозен хотел.

Влязох в дневната с куфар в едната ръка и сак в другата. Сара стоеше пред камината и държеше снимката на Марлене, правена месец преди да се разделим.

— Какво се случи между вас двамата?… Ти явно още я обичаш.

— От къде на къде правиш такъв извод?

— Защото малцина от хората държат над камината си в рамка снимката на бившия си партньор — каза тя. — Обикновено разводът оставя във всеки горчилка.

Знаех, че поведението на Сара е продиктувано от приятелски чувства, но чашата преля. Този ден бе един от най-шибаните в моя живот и се чувствах прекалено изтощен.

— Това няма нищо общо с нашите отношения. Ако не възразяваш, бих предпочел да сменим темата.

Сара се обърна към прозореца и се загледа в гъстата мъгла. Оставих багажа до вратата и се обърнах да огледам всичко още веднъж, преди да потеглим.

— Извинявай — каза тя. — Нямах никакво намерение да любопитствам излишно.

— Някои хора са си любопитни по рождение. — Това беше опит за шега, но скоро разбрах, че на нея не й е прозвучало по същия начин.

— По дяволите, Хънтър. Още от първия ден в съда ти всячески ми показваш, че не можеш да ме търпиш.

— Съжалявам, но наистина денят беше много дълъг. Хайде да говорим за Марлене някой друг път.

— Разбирам, че изживяваш все още болезнено разговорите за нея — каза Сара утешително. — Но — извиси глас тя, — аз не говоря само за това. Ти реагираш към мен по същия начин и за всяко друго нещо. Няма да можем да работим заедно, ако проявяваш такава нетърпимост.

Нейното отношение ме изненада. За пръв път, откакто я познавах, се бях отпуснал и тя беше решила тъкмо сега да трупа точки.

— Преиграваш. Хайде да тръгваме.

— Не и преди да ми кажеш какво те яде отвътре.

— Всичко е наред — заявих с надеждата, че най-сетне ще приключим. Но моето безразличие беше знак за ново нападение от нейна страна.

— Не само аз, и баща ми го усеща по същия начин.

— Баща ти беше съдия в съдебната зала, в която бе първото ми назначение — казах. — Съжалявам, но няма да допусна да ми е съдия цял живот.

— Откога ти е толкова трудно да се отнасяш със съдиите по-различно, отколкото с другите хора.

Кръвта нахлу в лицето ми.

— Това беше евтин трик и ти го знаеш. Явявам се в съдебните зали по текущи дела от близо десет години. И този инцидент с Келог беше първият и единствен случай, когато се опитах да натрия носа на съдия. Уважавам системата точно толкова, колкото и ти, и винаги съм се отнасял към нея с необходимата почит.

— Ненавиждаш мен и баща ми заради това, което се случи на Майкъл Фаръл, нали?

— Ти го казваш.

— Знам, че бяхте близки, но аз просто си вършех работата и не трябва да ме мразиш заради това.

— Мразя начина, по който постъпи — признах. — Изобщо не даде възможност на Майк да докаже, че може да преодолее навика си. — Направих няколко крачки към нея. — Сара, той имаше проблем с наркотиците. Това, от което имаше нужда, бе някакъв вид помощ. Но не, от къде на къде. Ти и твоите колеги от щатския съд, с вирнати до небето носове, искахте да покажете на целия свят колко непримирими можете да бъдете към всеки, който според вас е излязъл от рамките.

— Той се занимаваше с продажба на наркотици, Хънтър.

Разперих ръце.

— Ти не си с всичкия си.

— Майк снабдяваше с наркотици своите клиенти — затворници.

— Това е абсурд! Той беше наркоман и толкова.

Сара млъкна за миг и сниши глас.

— Имаме го сниман с видеокамера. Как им раздава опаковки със спирт и кокаин в самата съдебна зала.

— И очакваш да ти повярвам?

— Май ми е все едно.

Не знаех кое ме дразни повече — дали това, че бе разсипала Майк или това, че може би през всичкото време е била права. Наистина ли Майк беше един обикновен наркопласьор? Можех ли така да съм се излъгал в него?

Вдигнах куфара и сака.

— Тури му пепел.

Сара бавно поклати глава.

— Ние не можем да работим заедно.

— Сега вече трябва.

— Какво искаш да кажеш с това трябва?

— От днес следобед аз съм длъжник на баща ти.

— Защото ти плати гаранцията ли?

— Позна. И сега съм му длъжник.

Сара се дръпна назад, изненадана от това, което казах.

— И доколкото познавам вече твоето гадно отношение, ти без съмнение си мислиш, че той го е направил, за да е сто процента сигурен, че ще ми помогнеш по случая „Джаред“?

— Никога не съм си мислил подобно нещо — излъгах аз. — Но понеже го споменаваш, се сещам, че наистина не бих могъл да ти окажа особена помощ от затворническата килия, нали така?

— А може би моят баща ти помогна, защото те харесва и си мисли, че си пострадал неоснователно.

— Той може да отглежда коледни дръвчета… — озъбих се. — Но със сигурност не е Дядо Коледа.

И двамата стояхме и се гледахме в очите. Започнах да усещам, че е крайно време да опитам да спася това, което бе останало от нашите отношения. Проблемът беше, че нищо от случилото се не ме изненада. И двамата бяхме с характер, а това не бе най-добрата комбинация, при положение че се налагаше да работим заедно в условията на стрес.

— Може би си права. Може би наистина обвинявах донякъде теб и баща ти за това, което стана с Фаръл.

— Може би?

— Добре, наистина ви обвинявах. Но това вече е минало.

Хванах я за ръката и нежно я обърнах към мен, така че да се погледнем очи в очи.

— Нека да изчакаме и да видим дали можем да се справим.

— Не знам.

— Сара, от развода насам животът ми се състои от спадове и подеми. Като люшкащ се кораб, който се опитва да остане във водата, без да зависи от други. Наистина онзи ден в съда на Келог ударих дъното, но повярвай ми, никога не съм настоявал някой да лъжесвидетелства.

— Знам.

— Е, добре — казах и я притиснах силно към себе си. — Тогава, моля те, помогни ми да го докажа.