Майкъл Еберхарт
Задължен да мълчи (14)

Глава тринайсета

— Да връщаш пари е шибана работа — каза Хауърд Милингс, докато натискаше натопения ми в мастило палец върху малко картонче, съдържащо отпечатъците и на другите ми пръсти. Намирах се в малка стая в полицейското управление, където приключваха с регистрацията ми. Това беше изпитание, през което трябваше да мине всеки, обвинен в углавно престъпление. Хауърд специално беше помолил той да се занимае с мен. Когато напуснах съдебната зала и ме отведоха в ареста, той вече ме очакваше там.

С Хауърд се сприятелихме малко след като постъпих на работа в отдела за служебни защитници. Първият ми случай беше в съдебната зала на бащата на Сара, където Хауърд служеше като пристав. Харис и с него не се отнасяше по-човешки, отколкото с нас, младите юристчета. Подобно на мен, Хауърд също беше върл фен на „Четирийсет и деветките“. След напускането обаче на Джо Монтана той, подобно на мнозина негови привърженици, смени пристрастията си и започна да вика за „Канзас Сити“. Като приключи състезателната кариера на Монтана, отново се върна при „Деветките“. И аз бях голям запалянко, но Хауърд беше ненадминат. Това за него беше въпрос на живот и смърт.

Освен това беше нещо като енциклопедия на два крака. Знаеше абсолютно всичко. Знаеше къде са погребани големите клечки и точно кой кого беше очистил и колко много обичаха да се гърмят.

Докато се точеше разводът ми, Хауърд често ми звънеше, за да провери дали нямам нужда от нещо и да пита с какво може да помогне. Винаги щях да помня този негов жест.

Той размаха картончето с отпечатъците във въздуха, за да изсъхне по-бързо мастилото.

— Никога не съм мислил, че Келог може да е такъв сръдльо — казах.

— Чух, че си го нарекъл пияница пред пълна съдебна зала.

— Не беше точно така.

— Доколкото познавам Келог — изхили се той, — дъртакът го е приел по този начин.

Хауърд пъхна картончето в плик с името ми отгоре, изписано с тлъсти черни букви.

— Кой ще те измъкне оттук?

— Да пукна, ако знам. — Аз се питах същото нещо. Сара бе обещала да има грижата, но когато си в пандиза, откъснат от целия свят, бързо разбираш, че единственият човек, на когото можеш да разчиташ, си самият ти.

— Искаш ли да се обадиш по телефона?

Нямах такова желание. Бях твърде объркан, за да звъня на когото и да е.

— По-добре се обади — настоя Хауърд. — Веднъж като попаднеш в централния затвор, тогава ще разбереш какво е игра по правилата.

— Имаш предвид номера с вазелина? — попитах аз, потръпвайки от мисълта.

— Да, умножен по тонове гняв.

Хауърд премести телефона пред мен.

— Започвай да звъниш.

Първият човек, който ми дойде наум, бе чичо Джо. Бях отраснал при него от десетгодишен. По дяволите, вече прехвърлях Христовата възраст, а още трябваше да разчитам на помощта му. Това щеше да пръсне сърцето му. Смисълът на живота му бяха успехите на племенника адвокат. Той преваляше шейсетте и се бе оттеглил в Пало Алто. За помагане, щеше да ми помогне, но нямах кураж да му съобщя новината.

Тъкмо посегнах към телефона и той звънна; едва не изскочих от кожата си. Хауърд се засмя, вдигна слушалката и метна крак върху огромното, боядисано в зелено желязно бюро.

— Да, тук е.

Какво пък сега? Навярно беше сержантът, който се интересуваше какво правя още в стаята за регистрация.

— Няма шега, значи е съдията Харис — изсумтя той. — Добре, но трябва да побързате, защото не мога да го скатавам тук още дълго.

Хауърд тресна слушалката и поклати глава.

— Откога сте толкова близки със съдията Харис?

— За какво говориш?

— Обади се чиновникът, отговарящ за паричната гаранция. Тъкмо попълвал бланката за петдесет хиляди.

Боже, благодаря ти.

— Но какво общо има съдията Харис?

— Той е човекът, който те измъква оттук.

— Вероятно са имали предвид дъщеря му — казах. — Тя е моят адвокат.

— Стига бе! Сара ти е адвокат?

— Помниш ли я?

— Дали я помня? — възкликна той и зъбите му светнаха като на вълк. — Кой може да забрави това личице и това апетитно телце. Цял ангел небесен.

Ухилих се. Хауърд си бе останал все същият тъпкач.

— Чакай, ама вие двамата да не би…? — допълни той и едрото му туловище преля от стола. Във всеки случай, не беше най-естетичната гледка.

— Моля, моля — казах, като си затулих с ръка очите. — Нашата връзка е строго служебна.

— Ясно — избухна в смях той и се смя чак дотогава, докато не забеляза, че аз продължавам да съм сериозен. Тогава се извъртя към мен и със сериозно изражение обясни: — Просто си помислих, че ти и тя… — Лицето му почервеня. От доста време не бяхме водили разговор на подобни теми.

— Познавам те добре, Хауърд. Ти не си помисли, ти се надяваше.

— Трябва най-после да преодолееш историята с Марлене, Хънтър. Три години минаха, откак си разведен.

— Не се коси. Не живея като отшелник. Понякога си хващам някоя мадама. И трябва да добавя — зашепнах, като че ли му споделях голяма тайна, — че нерядко, като се събудя… я намирам в леглото.

— Ето това ме безпокои. Чух какви огромни количества алкохол поглъщаш и по какви места ходиш. Най-много да лепнеш някоя болест.

Засмях се, макар да знаех, че не се опитваше да бъде забавен. Просто това беше неговият начин да ми каже най-сетне да мирясам. Начинът ми на живот и жените, които влачех, наистина будеха съмнение. Но аз не копнеех за сериозна връзка. Особено с някоя, която ненавиждах в продължение на години. Макар че, ако исках да бъда искрен, трябваше да призная, че Сара далеч не ми беше толкова антипатична, колкото навремето.

Хауърд се втренчи в една точка, сякаш си припомняше нещо.

— Доколкото знам, никога не си бил близък с нея.

— Да, не съм бил.

— Спомням си, че ти и съдията Харис не можехте да се понасяте — добави той и се усмихна при тази мисъл.

— Вероятно е заложено в природата ми.

— Стига си се бичувал за това, което каза на Келог — изпуфтя Хауърд. — Той е един пияница и всеки го знае. Не мога да повярвам, че никой не е посмял да му се изрепчи досега.

— Защото виж докъде стигаш.

— Това не е нищо повече от една пъпчица на носа ти — каза той. — Правя ти евала за смелата постъпка. Сигурен съм, че ония маймуни лъжат и няма да се изненадам, ако и прокурорът е на същото мнение.

— Те лъжат.

— Мен не ме убеждавай. Нали присъствах, когато онзи идиот Мартинес се опита да мине през стъклото. Спомняш ли си?

— Как да не си спомням!

— Между другото, можеш да ме призовеш за свидетел.

— За какво?

— По дяволите, в мен няма никакво съмнение, че Мартинес те наплю, защото не му игра по свирката.

— Мисля, че ще се превърнеш в персона нон грата, ако свидетелстваш в полза на адвокат.

— Кой плещи тези глупости? Ти беше накиснат и всеки го знае.

— Радвам се да чуя, че някой ми вярва.

Хауърд лапна една химикалка и веднага я извади, сякаш пушеше цигара.

— Ще ми кажеш ли каква е причината съдията Харис да ти плати гаранцията?

— Аз също съм озадачен.

— Познаваш ли го добре?

— С изключение на последните няколко дни, не го бях виждал, откак се оттегли.

— Аха — промълви Хауърд, като небрежно качи пак крака си на бюрото. Ризата му бе опъната толкова силно върху огромните му телеса, че всеки момент копчетата щяха да се разлетят из стаята. — Аз също нито съм виждал, нито съм чувал стария пръдливец, откакто го изритаха.

— Искаш да кажеш, откакто се оттегли.

— Както щеш го речи. Но аз знам, че той беше принуден да напусне.

— Никога не съм чувал това.

Хауърд сниши глас.

— Много хора не го знаят. Пази се в абсолютна тайна.

— За какво става дума?

— По-добре да си трая.

— Хайде — казах, — не ми се прави на гроб.

Той се замисли за миг, за да подбере верните думи.

— Държа да ти кажа, че е просто мълва. — Хауърд се огледа през рамо, за да се увери, че никой не подслушва. — Но има нещо общо с някакво дете. — Той нарочно наблегна на последната дума.

— Негово собствено дете?

— Кажи ми да ти кажа. Знам само, че това беше причината да се оттегли. — Хауърд отново започна да шепне. — По същото време беше и разводът му.

Направо онемях. Това, което се беше струпало върху собствената ми глава, изведнъж избледня.

— Знаеш ли, че и аз чувах подобно нещо.

— По дяволите, и двамата знаем, че на човека не му е било лесно да се прикрива — поклати глава Хауърд. — Но никога не съм предполагал, че си пада по малки деца.

— Знаеш ли някакви подробности?

— Само това, че е сключил сделка с прокуратурата. И ранното оттегляне е част от тази сделка.

— Той уж не изглежда такъв човек.

Хауърд ме погледна невиждащо, а после очите му се превърнаха в цепки.

— На никой от тях не му пише на челото.

Новината така ме зашемети, че почти забравих къде се намирам. Голяма част от това, което казваше Хауърд, звучеше правдоподобно. Аз бях преместен от съда на Харис година преди съдията да напусне. По онова време той беше около петдесет и пет годишен и бе изкарал едва половината от мандата си.

Телефонът иззвъня и Хауърд се хвърли към него.

— Добре — каза само и затвори. — Чиновникът, който отговаря за паричната гаранция, е навън. Свободен си.