Майкъл Еберхарт
Задължен да мълчи (12)

Глава единайсета

В офиса на прокуратурата в Сан Франциско витаеше някаква зловеща атмосфера. Щом се изтъпанчих пред бюрото на Патерсън, се почувствах като извънземен. Вляво от мен седеше Сара, а вдясно — Стив Огдън. Докато наблюдавах лицата на тримата, сякаш попаднах в друго измерение. Този път аз не бях човекът, който се стараеше да откопчи някой нещастник, имал късмета да попадне в лапите на наказателната правораздавателна система заради нещо, което наистина е сторил. Този път аз не бях единият от двамата противници, танцуващи обичайния си танц в съда около тотемния стълб на закона. Този път прикованият бях аз и това, което виждах от мястото си, хич не ми харесваше.

Чакахме да дойде сержант Мъсгрейв, следователят по делото ми.

Огдън тихо седеше на стола, скръстил ръце в скута си. Май изобщо не му пукаше какво става с мен, стига нападките срещу ми да не накърняваха доброто име на отдела за служебни защитници. В противен случай, ако му пукаше, нямаше да ме извади толкова бързо от играта.

Патерсън на свой ред се въртеше на стола като шугав, докато обмисляше следващите си ходове. Ако не бяха увисналите торбички под очите му, никой не би казал, че наближава шейсетте. По време на уморителното пътуване с колата насам двамата със Сара много се чудихме каква част от случилото се трябва да му поднеса. Както на повечето адвокати и на нас ни бе пределно ясно, че всичко, което кажа, може да бъде преиначено. От друга страна, знаехме и това, че нямам какво да крия.

— Нека да започваме без него — каза накрая Патерсън. Гласът му беше напрегнат. — Госпожица Харис вече ме уведоми, че имате желание да разискваме обвиненията, повдигнати от Боби Майлс и Салвадор Мартинес срещу Хънтър Добс.

Аз се изтегнах на стола.

— Стига да става дума за едно и също нещо.

По погледа му познавах, че Патерсън не се впечатлява особено от пълната липса на притеснение от моя страна. Той пое дълбоко дъх и бавно започна да барабани с пръсти върху отвореното дело на бюрото си. Ноктите на ръцете му бяха жълти от трите кутии цигари, които изпушваше дневно.

— Става дума за много сериозни обвинения — отбеляза той, сякаш виждаше написаното за пръв път.

— Всичко е пълна лъжа — изтърсих, като пропъдих другите мисли.

Патерсън повдигна веждата си и се взря в мен.

— Няма да е зле да те уведомя за правата ти.

— Ама че го каза. — Погледнах за помощ към Огдън, но точно в този момент той разхлабваше прекалено стегнатите връзки на лъснатите си обувки.

— Наистина ли е необходимо? — попита Сара. — Мислех, че сме се събрали неофициално.

— Така е — потвърди Патерсън. — Но и двамата знаете, че го искат. — Той измъкна едно картонче от горното джобче на сакото си. — Имаш право да…

Аз грабнах картончето от ръката на Патерсън и теглих един подпис отдолу.

— Слушал съм тази песен хиляди пъти — казах и хвърлих картончето през бюрото към него, сякаш бях изтеглил асо. То профуча край главата му и падна невредимо на пода.

Лицето на Патерсън се вкамени. Очите му се превърнаха в две цепки. Макар че си бяхме правили доста услуги като противници от двете страни на барикадата по един куп мръсни дела, той продължаваше да се държи с мен, сякаш бях един от клиентите си. Очаквах повече от него.

— Подписах го, тъй че давай нататък.

Патерсън се наведе и вдигна картончето. Сетне изпъшка и го прибра в папката. Май не само аз бях изненадан от държането на отсрещната страна. Той също вероятно си е мислел как ще пристигна в офиса му спечен от страх и ще започна да го моля да ми влезе в положението. В това беше грешката му — че не е очаквал да види как нахълтвам в офиса му с намерението да приключим случая за пет минути. Беше редно да се познаваме по-добре един друг.

— Готов ли си да започваш, Добс?

— Стига да включиш касетофона.

Миг преди да обясня, че искам разговорът да се записва, защото му нямам необходимото доверие, Сара се намеси:

— Просто за да не изникнат по-късно някакви недоразумения върху казаното.

Патерсън издърпа горното чекмедже, извади малък касетофон, постави го върху бюрото и натисна бутона за запис. След това си каза урока — кои хора присъстват и защо сме се събрали.

— Нали ти е известно, че може и да мълчиш.

В отговор аз го изгледах свирепо.

— Известно ни е — отвърна вместо мен Сара.

— Добре — кимна Патерсън и следващия половин час чете без прекъсване показанията на Майлс и Мартинес.

— Всичко това са куп лъжи — отсякох, преди да е свършил.

Патерсън не пропусна да ми върне топката.

— А каква е твоята версия?

— Знаеш, че не мога да споделя какво сме си говорили.

— Това, което има предвид господин Добс — обясни Сара, — е, че той не може да разгласява нищо от разговора си с господин Мартинес.

Патерсън погледна към Огдън, който най-после бе спрял да човърка обувките си.

— Тук възниква въпросът — откликна Огдън, — с правото на тайна между адвокат и клиент.

Патерсън пое дълбоко дъх. Той затвори папката и се облегна в коженото кресло, като търкаше с ръка брадичката си и размишляваше върху казаното.

— Има едно решение — каза накрая, сякаш идеята току-що го бе осенила. — Какво ще кажеш за детектора на лъжата?

— Полиграф! — подскочих на стола си. — Голям майтап изтърси.

Огдън вдигна ръка.

— Май идеята не е толкова лоша.

— Всеки, който е бил в нашия занаят през последните десет години, не би казал подобна глупост.

Изразът на Огдън стана непроницаем, а очите му се впиха в моите.

Патерсън заговори с леден глас:

— Направих каквото ми е по силите да се държа човешки с теб…

— Пак дрънкаш врели-некипели. — Млъкнах, поех си дъх и направих опит да се успокоя. — Всеки глупак знае, че Мартинес подкокороса момчето да наговори тези работи. Ама такова нещо изобщо не ти минава през ума, нали, Майк? Защото всичко е съвсем лично. Всеки път, когато си се изправял срещу мен, съм те натиквал в миша дупка и сега използваш случая да ми го върнеш.

— Възмутен съм! — скочи на крака Патерсън.

Сара ме избута към вратата.

— Какво те прихвана? — изсъска тя със стиснати зъби. — Нали, щом не му съдействаш, ще повдигне обвинение.

Аз поклатих глава в знак на несъгласие.

— Да се подложиш на тест с полиграф не е никакво съдействие. Никой не може да издържи теста с полицейския полиграф.

Патерсън отново се беше настанил на стола си.

— Това не е истина.

— Истина е и още как — отвърнах. — Аз не паса трева. И ще ти кажа точно какво ще се случи. Ще се явя на теста и веднага ще ми бъде съобщено, че не съм го издържал. След това екзаминаторите ще ме светнат, че може да опитаме пак. Като даже този път ще ми помогнат да го изкарам. Но в замяна на това ще поискат да узнаят какво точно съм ги преметнал. И ако малко поддам, ще започнат да ме въртят на шиш. Идеята всъщност е да си призная всичко.

— Това е нелепо — гракна Патерсън.

— В бюрото си в службата имам над десет разпечатки на тестове с полиграф и лесно мога да го докажа. — Обърнах се към Огдън. — Стига все още да имам бюро.

Огдън погледна за помощ към Сара, но аз в същия миг рипнах и се изправих пред Патерсън.

— След като на клиентите си не позволявам да се подлагат на тест с полиграф, за мен, по дяволите, пък е изключено да го направя.

— Ще ме оставиш ли да завърша? — попита Патерсън, като ми кимна да седна на мястото си.

Бавно се наместих на стола и погледнах към Огдън. Имаше нещо, което ме караше да подозирам, че тези двамата играят комбина. Не можех да повярвам, че Огдън е такова влечуго. Как изобщо бях работил за него през всичките тези години?

— Споменах за полиграфа единствено в светлината на твоя страх от нарушаване на правото на тайна между адвокат и клиент. Това просто е единственият начин да намерим някакво разрешение на проблема.

Нито за секунда не си въобразявах, че Патерсън изгаря от желание да ми помогне, но наистина трябваше да го изслушам, за да се ориентирам по-добре.

— Давай нататък.

Патерсън сведе очи, сякаш изпитваше срам от това, което му предстоеше да каже.

— Обещавам ти, че ако издържиш теста с полиграфа, ще приключа случая и ти ще можеш да се върнеш на работа.

В стаята настъпи тишина, докато всеки не асимилира добре казаното.

— Освен това — продължи уверено той, — ще изпратя резултатите в щатския съд, за да те оставят и оттам на мира.

Тук имаше някаква клопка.

— И? — обадих се.

Патерсън грейна.

— И екзаминаторите няма да ти задават никакви допълнителни въпроси, ако не издържиш теста.

— Няма какво да губим — прошепна ми Сара. — Ако поради една или друга причина пропаднеш на теста, те не биха могли да използват резултата срещу теб в съда.

Аз застанах неподвижно и се втренчих в Патерсън.

— Ти ли ще й кажеш на какво ще се нахендря, ако се навия, или да го направя аз?

Патерсън хвърли бърз поглед към Огдън и поклати глава.

— Защо не спрем с играта на жмичка — казах. — Искате да сключа с вас споразумение, че ако се явя на теста и го изкарам, всичко ще приключи, така ли е?

— Точно така.

— А какво ще стане, ако не изкарам теста?

Патерсън започна да се върти на стола си, сякаш имаше пирон в задника. Лицето му го издаваше напълно.

— Добре, аз ще ти кажа — обърнах се към Сара. — Те ще направят уговорка, че ако машината покаже, че съм измамник, те ще могат да използват това в съда.

Сара се вцепени.

— Няма съд в този щат, който да приеме резултатите от детектора на лъжата за доказателство.

— Донякъде си права. Но от няколко години прокуратурата на Сан Франциско играе такива игрички — казах аз. — Да й разкажа ли нещичко, Майк?

— По закон това е разрешено — сви рамене Патерсън.

Сара се наведе напред.

— За какво става дума?

— В алинея 351.1 от Наказателния кодекс се разрешава резултатите от детектора на лъжата да имат доказателствена стойност, при положение че страните са се договорили за това.

Сара сега седеше почти на ръба на стола.

— Кой изобщо може да се съгласи на такова нещо?

— Всеки, който се остави да бъде убеден от прокурора, че това е единственият начин да се намери някакво разрешение на случая, преди да се стигне до предявяване на обвинения. Или кандисваш, или те опандизват и ти определят възможно най-високата парична гаранция.

— Всеки има правото да избира — отново сви рамене Патерсън.

— Та това си е живо изнудване — извика Сара много по-високо, отколкото очаквахме. — И ти искаше Хънтър да се съгласи на такова нещо, така ли?

— Да — кимна Патерсън.

— Искаш от нас да се съгласим на тази процедура, след като знаеш колко ненадеждно нещо е полиграфът?

— В моята служба не смятаме така.

— Е, аз пък смятам — възкликна Сара и млъкна за миг, за да успокои гласа си. — Това, което предлагаш, е абсолютно неприемливо.

— Една секунда — казах, като се обърнах към Огдън. Исках веднъж завинаги да разбера той на чия страна е. — Ти какво ще кажеш?

Огдън помръдна нервно, гледайки към Патерсън. След това погледът му се спря върху мен.

— Наистина мисля, че детекторът на лъжата не е най-доброто нещо за теб.

Слава богу. В миналото бяхме имали конфликти с него, а и аз съзнавах, че не съм агънце, но винаги се бях старал да давам най-доброто от себе си в службата и сега изпитах благодарност, че е запазил някакво добро чувство към мен.

Прокурорът отново се облегна в коженото кресло.

— Значи отклонявате моето предложение?

Настъпи ужасна тишина. Двамата с Патерсън бяхме впили погледи един в друг и чакахме кой пръв ще мигне.

— Ами, не точно — рекох.

Сара и Огдън трепнаха и се спогледаха, а след това се обърнаха към мен.

— Какво каза? — изсъска Сара.

— Готов съм да се подложа на теста с детектора на лъжата.

Патерсън се наклони напред в очакване.

— И ще приемеш уговорката, че резултатите могат да бъдат използвани в съда?

— Абсолютно.

Сара погледна към Патерсън с такъв израз, сякаш аз бях най-големия майтапчия.

— Трябва да проведа личен разговор с господин Добс.

— Няма нужда — махнах с ръка и подпрях лактите си върху бюрото на Патерсън. Сега лицата ни бяха на една педя разстояние. — Условието ми е едно — екзаминаторът да не е на щат в областната управа.

— Искаш частно лице за екзаминатор?

— Точно така.

Патерсън ме погледна тъй, сякаш аха-аха да се съгласи, но аз знаех, че няма да стане.

— Виж какво, Майк, нямам какво да крия. Говоря истината и съм готов да го докажа.

Лицето на Патерсън се изопна.

— Знаеш, че нашата служба ще разреши тестът да бъде проведен само от полицейски служител.

— Хубаво — казах. — Тогава прави каквото знаеш, защото аз няма да позволя на твоите екзаминатори да ме цапат с мръсните си ръце.

Патерсън посегна към телефона.

— Нито имаш намерение да обсъждаш какво сте си говорили с онова момче или с Мартинес, така ли?

Известно ми бе какво ще последва, но преди това имах намерение да разиграя и последната си карта.

— Много добре знаеш, както и аз, че няма никакво значение дали ще обсъждам подробностите от разговорите с момчето и Мартинес. Ти няма да ми повярваш, каквото и да кажа. Така че стига сме си чесали езиците. В този миг разговорът тук може да се смята за приключен. — Грабнах касетофона и го изключих.

Патерсън веднага натисна бутона на вътрешната уредба.

— Изпратете детективите.

Известно време се гледахме в очите.

— Не избърза ли малко? — обади се Огдън, но в този миг вратата се отвори и вътре влетяха две цивилни ченгета, които я препречиха с телата си. Саката им бяха отворени и отдолу се виждаха пистолетите в кобурите — за всеки случай, ако ми хрумне нещо.

— Хънтър Добс — тържествено заговори Патерсън, — арестуван си за подтикване към лъжесвидетелстване. — След това махна с ръка на двамата гавази. — Откарайте го в ареста.