Майкъл Еберхарт
Задължен да мълчи (10)

Глава девета

Сара ме помоли да намеря баща й. Според нея той продължавал да кастри дръвчетата. Тя говореше по телефона с прокуратурата в Сан Франциско. Изгаряхме от нетърпение да разберем кога ще поискат среща, за да разискваме сапунените мехури на Боби Майлс. Надявахме се, че след като чуят веднъж моята гледна точка, там бързо ще си направят извода, че единственото, с което разполагат, са голословните твърдения на някакво гипсирано от страх момче и ще дадат заден ход.

Излязох на обширната веранда. Свечеряваше се и беше захладняло. Около мен стърчаха, блещукайки като полирани, дървените колони на подпорите, които стигаха до втория етаж. Подпорите бяха свързани помежду си с решетки на височината на кръста, които служеха за ограда на верандата. Загледах се в порцелановия сервиз за чай, поставен на плетената масичка до старата дървена люлка. Чувствах се малко като герой от пиеса на Тенеси Уилямс.

— Хънтър — чух мъжки глас.

Съдия Харис стоеше в средата на потока, обут в гумени ботуши до средата на бедрата и размахваше над главата си дълъг рибарски прът. Замахна грациозно за последен път и кордата падна красиво на повърхността на бавнодвижещата се вода.

Той се приближи към мен, като клатеше глава.

— Хванахте ли нещо? — извиках в опит да се държа приятелски. С изключение на модерните ботуши облеклото му беше същото, с което го бяхме видели по-рано този следобед.

— Къде е Джаред? — попита ме съдията, докато бавно газеше плитката вода и търпеливо навиваше кордата.

— В ареста.

Съдията спря, преди да излезе на брега, пъхна ръка във водата и измъкна дълга бляскава верига. На края й се мятаха три едри риби. Изглеждаха прекалено големи, за да бъдат сред обитателите на тази малка баричка, но какво ли знаех аз.

— Какво стана? — попита той, докато се катереше внимателно по каменистия бряг, балансирайки с рибарския прът и твърде тежкия улов.

Джаред беше клиент на Сара и тя беше тази, която трябваше да съобщи новините. Промених темата.

— Тия са истински красавици.

Съдията ми подаде студената мокра верига с плячката.

— Дръж — каза той.

Тежестта им ме свари неподготвен и пляскащите риби се изтърсиха долу в мръсотията.

— Вдигни ги — изръмжа старецът, подпрял се с ръка в дънера на огромна секвоя, докато се мъчеше да събуе гумените ботуши. — Или искаш някой остър камък да среже това крехко месо?

— Съжалявам. — Пресегнах се да вдигна сребристите чудовища от земята. — Колко време остават живи извън водата?

Съдията явно ме взе за пълен левак.

— Хайде да ходим в къщата да ги чистим — изсмя се той, като мина край мен.

— Но те са още живи!

— И какво от това? — попита Харис и ме изчака пред задната врата на къщата. — Никога ли не си чистил риба преди?

— Чистил съм, как — казах, без да знам защо лъжа. Като че ли беше поставена под въпрос моята мъжественост.

Съдията отвори вратата с многозначителна усмивка.

— Добре тогава. Ще те оставя ти да ги изчистиш.

— Наистина ли? — измънках и се заоглеждах с надежда, че Сара ей сега ще влезе и ще ме избави от кръвопролитието.

— Няма проблем — изхили се той, грабна веригата с улова и го метна в умивалника.

Там мълчаливо изплакна рибите една по една. Сетне хвърли първата на голямата дървена дъска и й отсече светкавично главата с някакъв огромен сатър — толкова огромен, че май за пръв път виждах такъв. Същото направи и с другите две. Спря за секунда, колкото да смени касапския инструмент и после внимателно разпори бледите им кореми, за да изкара вътрешностите.

Аз незабележимо се измъкнах в трапезарията, застанах пред широкия еркерен прозорец и се загледах в дърветата, които се открояваха на фона на залеза.

— Виждал ли си Сара? — попита съдията, докато бършеше покритите си с люспи ръце в някакъв изцапан с кървища пешкир.

— Сигурно още говори по телефона. — В този миг забелязах античния стенен часовник над главата му. Ставаше късно и трябваше час по-скоро да се мятам на колата и да потеглям обратно. След клането, на което бях свидетел, бях решил да пропусна печената риба и да си купя един „Биг Мак“ някъде по пътя на връщане.

— Ще ми кажеш ли най-после какво стана? — попита съдията, докато издърпваше долното чекмедже на бюфета. — Скоч, нали?

Разперих ръце и кимнах по посока на колата.

— Ами не… Нали уж ще пътувам?

— Глупости — каза Сара зад мен. Страните й горяха, очите й бяха потъмнели и целият й вид издаваше колко е уморена.

Когато тя съобщи на Макбийн, че нейният клиент ще се възползва от правото си да не разговаря с него, той незабавно откара Джаред в съда, за да му предяви обвинение. Сара внесе молба за оневиняване и предварителното изслушване беше насрочено за следващата сряда. Всичко вървеше гладко до мига, в който съдията отхвърли нейния иск да нареди на шерифа да върне гердана на Джаред. Когато съдията отказа, Джаред падна на колене и избухна в ридания. Наложи се четирима от полицаите да вържат здраво ръцете и краката му, като през цялото това време лицето му стоеше забито в студения дъсчен под. Възрастният съдия мърмореше нещо за обида на съда и периодично удряше с чукчето. Всички останали зяпахме с отворени усти.

— Докато не хапнеш, няма да ходиш никъде — настоя съдията, подавайки ми с едната ръка пълната до половина чаша със скоч, а с другата побърза да изсипе вътре цяла шепа лед.

Като поех чашата, забелязах, че отгоре в бронзовата течност плуват няколко рибешки люспи.

— Наистина трябва да се връщам, съдия Харис — казах. Сетне се обърнах с гръб и започнах да вадя с пръсти отломките от тъжната рибешка участ.

— По дяволите, Добс! Не съм стъпвал в съдебната зала от години. Ако още веднъж ме наречеш съдия…

Сара се засмя и се отпусна на дивана.

— Мисля, че съкровеното му желание е да го наричаш Айвъри.

На думи беше лесно.

— Съжалявам — изтърсих с най-овчата си усмивка и се обърнах към Сара. — Уговори ли среща с Патерсън? — Майкъл Патерсън беше помощник областния прокурор на Сан Франциско.

— В четвъртък.

— И какво?…

Сара тежко въздъхна.

— Той не иска да обсъжда никакви детайли.

Типично негова позиция. Щеше да ме държи на тъмно, докато не подготвеше своите свидетели. От опит знаех, че никога не изплюва камъчето, освен пред журналистите.

— Май ще трябва да четем във вестниците какво става — отбелязах аз.

— Дотам няма да се стигне. — Сара се пресегна и взе чашата с бяло вино, която й подаде баща й. — Мисля, че ще се държи прилично. Много добре знае колко лесно може да приключи с кариерата си под дъжд от развалени яйца.

— Дано да си права. Тези хиени например ще си умрат от кеф, ако научат, че съм разследван за углавно престъпление. Със сигурност ще цъфна на първа страница.

Айвъри отиде до камината и хвърли в огъня няколко цепеници. После подпря ръка на решетката и нервно започна да барабани с пръсти.

— Кога най-сетне, да го вземат мътните, някой ще ми каже какво стана?

— Беше много интересно — казах, като отпих за пръв път от чашата и изчаках да усетя как огънят слиза все по-надолу в гърдите ми.

Сара въздъхна и опря главата си на възглавницата.

— Прокурорът повдигна обвинение за отвличане и гавра с дете. Аз внесох молба за оневиняване.

— С какви улики разполагат те?

Тя махна кичур коса от лицето си и потъна още по-дълбоко в дивана.

— Мислят, че са железни отвсякъде.

— Но скоро ще изскърцат със зъби — вметнах аз.

Айвъри гледаше напрегнато. Той умираше от нетърпение да разбере какво точно се бе случило, но не искаше да изглежда, сякаш ни вади думите с ченгел от устата.

— По-точно?

— Жертвата не е разпознала Джаред сред шестте фотографии — обясних.

Сара се надигна, отиде при огъня и застана с гръб към него, за да се стопли.

— Но като цяло Джаред отговаря на даденото описание — допълни тя.

Аз я погледнах така, сякаш не очаквах да чуя такова нещо от нея.

— Това разтегливо описание може да натопи половината мъже от окръга.

Айвъри се пресегна за чашата ми. Без да каже и дума, той я напълни отново — този път догоре.

— Какво описание е направило момчето?

— То не е успяло да разгледа нападателя добре — казах, — защото е било тъмно.

— Но е забелязало, така или иначе, че нападателят е имал брада. — Гласът на Сара леко трепна, което ми подсказа, че тя не споделя моя оптимизъм.

— Разбирам. — Айвъри се втренчи в пламъците зад Сара.

— Има един истински проблем. — Сара ме погледна, за да ме увери, че уважава и моето обяснение на това, което се канеше да каже. — Момчето си е купило бонбони минути преди да бъде отвлечено.

— Само това не ми казвай.

Сара кимна, сякаш знаеше, че мозъкът на баща й в момента щрака като сметачна машина.

— Ченгетата са намерили опаковка от същите бонбони върху предната седалка на колата на Джаред.

— Това няма да свърши работа.

— Хънтър има свое обяснение за опаковката.

Щом се навираше между шамарите, нямаше да мълча.

— Не е точно обяснение — започнах аз и подробно му разказах как съм разгледал колата, когато съм пристигнал.

Лицето на Айвъри светна. Имаше двойно по-дълъг стаж в съдебната зала, отколкото аз като адвокат и много добре знаеше на какво са способни някои ченгета.

— Хънтър е прав, Сара. Добрият адвокат никога не трябва да се доверява на нещо от пръв поглед.

За миг Сара излезе от релси.

— Аз не правя така — каза тя отбранително. — Но подхвърлянето на улики от страна на ченгетата е нещо, почти невъзможно за доказване.

Поклатих глава утвърдително. За това беше напълно права. А доколкото познавах и Макбийн, сигурен бях, че напълно е замел следите си.