Алекс Кош
Нурарихьон по неволя (9)

Глава 9

Кристина Даймънд ме погледна така, сякаш съм пълен идиот.

— А защо не приказни гномчета?

— Вече имаше летящи гноми, това си е дежавю — отговорих автоматично, което предизвика у нея още по-силен пристъп на недоволство и неразбиране. Явно момичето интуитивно почувства, че й се подигравам.

Докато се разсейвахме, патологът, който беше вдигнал триона от пода и го беше изключил, протегна ръка да докосне фрагмента.

— Не! — извика Госу, но вече беше късно.

Щом пръстът докосна огледалната повърхност, по него премина ивица скреж. Госу отблъсна мъжа с телекинеза, но пръстът му се отчупи по средата на фалангата и остана върху огледалото.

Писъците на бедния човек отекнаха по цялата морга и трябваше да го изпратим горе за лечение. За щастие на патолога, след като Госу откъсна парчето пръст с телекинеза, то се върна в органичната си форма, така че с нивото на местната медицина повторното му прикрепване не би трябвало да представлява проблем.

— Ама че идиот — въздъхна тежко Кристина Даймънд. — Уж възрастен човек, а така и не се е научил, че не може да си пъха пръстите, където му скимне.

Лора кимна в знак на съгласие и за всеки случай веднага махна ръката си от електрическия трион. Изглежда тъкмо обмисляше сама да направи втората аутопсия, въпреки че преди малко беше повърнала само при вида на човешка плът. Вярно, ние прославяме в песни лудостта на смелите, и в случая на Лора това явно ще е нещо в стила на „Рамщайн“.

— Правилно ли разбирам, че във втория ще има същия фрагмент? — предположи тя, поглеждайки първо триона, после леденото тяло.

— Очевидно — съгласих се аз.

Всъщност нямах голямо желание да правим аутопсия на второто тяло, но, за съжаление, трябваше, тъй като в него имаше много опасен фрагмент, бях длъжен да го извадя и изолирам. В крайна сметка ни осигуриха друг патолог и операцията по изваждане на фрагмента мина успешно. Когато и двете парчета се озоваха на масата, стана ясно, че страните им могат да бъдат съединени.

— Изглежда това са части от овално огледало — отбелязах аз. — Ако то е било счупено на приблизително равни части, би трябвало да има още шест или седем подобни.

— Тоест да очакваме още толкова жертви? — намръщи се Кристина Даймънд. — Как изобщо тези неща попадат в телата на хората?

— В приказката парченцето попада в окото на Кай и започна да изкривява възприятието му за света — отговорих аз, след като помислих малко. — Или в сърцето, честно казано, не помня много добре. Мисля, че Снежната кралица е търсила сродна душа със същото студено сърце като нейното.

Лора се подсмихна.

— Е, жената не си е поплювала — все мускулести хубавци си е избирала. А уж в приказката беше по децата…

Госу погледна момичето неодобрително.

— С такива неща по-добре не се шегувайте на глас. Собственикът на тези парченца явно е доста могъщо същество, често те могат да усетят, когато се говори за тях.

— Много странно — прекъсна го Кристина. — Нека ви напомня, че Джеймс Харнет ни увери, че в града няма никаква опасност. А сега се оказва, че някакво могъщо създание пъха парчета от магическо огледало в сърцата на хората?

Тук можех само да разперя ръце. Не знам за какво е мислел Джеймс, когато е правел разследването си, въпреки че като правило всичките му действия винаги са били повече от рационални.

— А очите? — намеси се Лора. — Предишният патолог каза, че са били поставени, преди тялото да бъде покрито с лед? Тоест някой е извадил очите и е сложил диаманти вместо тях. Едва ли това го е направила Снежната кралица.

— Едва ли — съгласих се аз. — И като говорим за диаманти…

Толкова се бях увлякъл от фрагментите, че дори не проверих диамантите в очните кухини, а поне тях можех да извадя и огледам. Така че помолих патолога да го направи и няколко минути по-късно четири покрити с кръв скъпоценни камъка лежаха пред мен върху стоманен поднос.

Взех парцал, избърсах един от тях и внимателно го огледах. За първи път държах естествен диамант в ръката си и той изглеждаше доста непретенциозен — стъкълце с неопределена форма и неравни ръбове. Но нещо в този камък не беше наред, изглеждаше леко топъл на допир, а един от ръбовете имаше привидно естествена, но доста структурирана шарка.

— Между другото, кой определи, че това са диаманти? — попитах, опитвайки се да разгледам на светлината едва различимите чертички. — Ако това беше кварц например, аз дори нямаше да забележа разликата.

Лора също грабна един от камъните и започна да го разглежда, без дори да си направи труда да го почисти от кръвта.

— Вие се намирате в град за добив на диаманти — високомерно ме погледна Кристина Даймънд. — Тук всеки втори само с един поглед може не само да различи диамант от другите камъни, но и да определи приблизителната му стойност.

— Ами да, логично — признах аз. — И колко струва един такъв камък?

— Повече, отколкото ви беше платено за работа, която още не сте свършили — доста рязко отговори червенокосото момиче и взе камъните от Лора и мен. — Така че не протягайте мръсните си пръсти към тях.

Исках да възразя, че за разлика от диамантите пръстите ми всъщност са чисти, но отново се сдържах. Мисля, че започвах да разбирам защо Джеймс е поставил толкова високи цени за услугите си, това беше като да работиш във вредно производство — трябват допълнителни суми за мляко, а в случая с моя избягал учител, за много скъпо уиски. И аз скоро ще трябва да измисля някакъв ритуал за успокоение, за да не пратя един прекрасен ден работодателя си по дяволите.

— Възможно е диамантите да са били поставени в очните кухини с някаква причина — издишах и търпеливо казах аз. — Заслужава си да бъдат старателно проучени.

— С това ще се заеме наш специалист — твърдо каза момичето. — По-добре кажете какви са по-нататъшните ви планове?

— Искам да проуча местата, където са намерени двете тела. Първото е било намерено в мината, доколкото разбрах, а второто?

— В апартамента му — отговори момичето. — Добре, да отидем там. А фрагментите?

— Ще ни трябва стоманено куфарче — казах аз, след като помислих малко. — Сигурен съм, че в болницата ще има нещо подобно. Ще опитам да го защитя от студа, за да може спокойно да се пренася.

Изпратих ново съобщение на Катя да потърси всичко, свързано с ледени парчета в сърцето и по-конкретно — със Снежната кралица. После се обадих на танукито, за да се посъветвам относно прилагането на защитни руни върху куфар. Като цяло и аз самият знаех какво трябва да се направи — бариерни руни с конкретизиране към студена енергия, но ми се искаше да го уточня, за да съм абсолютно сигурен. Все пак за първи път всичко случващо се зависеше изцяло от моите решения.

Двайсетина минути по-късно нанесох руни върху стоманеното куфарче и обилно ги захраних с душевна енергия. С телекинеза Госу прехвърли фрагментите вътре и като се помолих мислено, затворих куфара и го взех в ръка. Всичко се получи добре, навън изобщо не изтичаше студ.

— Имайте предвид, че тези фрагменти също са наша собственост — предупреди ме Кристина Даймънд. — Както и всичко, което можете да намерите в мините.

Исках да се възмутя на какво основание, но реших да не се караме и й подадох куфарчето.

— Тогава си го вземете.

Момичето се отдръпна назад.

— Не, не, засега нека останат при вас. Нашият специалист ще ги вземе по-късно.

— Между другото, къде е той? — опомних са аз. — Защо не участва в аутопсиите?

— Той ни чака в работния център до мината. Налага се да следим оттам да не се измъкне онова… или сега вече тази, която е виновна за смъртта на хората, ако това наистина е някаква си Снежна кралица.

Е, може пък да е за добро. Все още не бях сигурен, че медиумът, нает от Даймъндови, няма да може да види Госу и Месиел като японски демони. Доколкото разбрах, всеки медиум използваше свои собствени методи на работа и на какво ще е способен конкретно този човек беше напълно непредвидимо. Още повече че досега практически нямах никаква комуникация с колегите си в Асоциацията, с изключение на Джеймс и Макаров, и дори не знаех какво да очаквам от тях в случай на конфликт на интереси.

— Тогава да отидем в апартамента на починалия — казах решително.

Бях запознат с картата на града и знаех в каква посока се намира мината. А апартаментът на превърнатия в лед мъж се намираше в съвсем друга част на града. Докато пътувахме с колите към мястото, попитах прикрепения към нас полицай за загиналите, дали са се познавали приживе, дали са работили заедно или дали са имали нещо друго общо. Уви, между тях сякаш нямаше връзка, работели са в напълно различни структури. Засега единственото общо помежду им беше приблизително еднаквата им възраст и това, че според Лора са красавци.

Скоро дойдоха и първите съобщения от Катя, свързани със срещнатия на пътя призрак. Джон Рукър наистина бил открит край пътя, но за това кой точно го е блъснал историята мълчала. Работил в завод за обработка на диаманти, тоест съвсем очевидно ужасната тайна на семейство Даймънд, спомената от призрака, беше свързана по някакъв начин с тях. Имайки предвид колко бързо Кристина Даймънд грабна диамантите от ръцете ни, с тях наистина можеше да има нещо нередно. Благодарение на добрата си памет, която вече беше станала професионална, се опитах да възпроизведа рисунката от диамантената фасетка и я изпратих в лабораторията на професор Семьонов, за да се опитат да разберат с танукито дали това е естествена шарка или руна, нарисувана от някого.

Успяхме да влезем в апартамента на мъртвия без особени проблеми — полицаят, който ни придружаваше, отключи запечатаната врата и ни въведе вътре. Там аз минах през всички помещения и се уверих, че тук няма призраци, след което минах покрай огледалата. Тук имах малко повече късмет — огледалото в коридора показваше замръзналата жертва все още жива. Както каза Лора, приживе нашият труп, чието име беше Дейвид Хо, е бил истински красавец, какъвто обикновено виждаме в рекламите за скъпи часовници или парфюми. Ако тук в Даймънс имат такива миньори, тогава ме е страх дори да си представя кой работи в стриптийз клубовете. Интересно, дали в този идеален град изобщо има подобни заведения?

Мъжът стоеше пред огледалото в елегантно сако и бяла риза и гледаше отражението си с яркосините си очи. Цветът им беше толкова ярък, че дори изглеждаше неестествено. След като постоя пред огледалото няколко секунди, той влезе в спалнята и с това „записът“ приключи.

— Какъв цвят са били очите на Дейвид Хо, преди да ги заменят с диаманти? — попитах аз полицая.

Той се разрови из документите.

— Кафяви.

Хм… а в огледалото малко преди смъртта очите му определено бяха с друг цвят.

— А на първата жертва?

— Зелени.

Не знам какво означаваше това, но определено означаваше нещо.

— И човекът е бил женкар — отбеляза Лора, която също с любопитство се разхождаше из апартамента.

— Какво те кара да мислиш така? — изненадах се аз.

— Има подсказки — уклончиво отговори момичето. — Осветлението в спалнята, различни видове шампанско в хладилника, планини от презервативи в чекмеджето до леглото. А и тук има общо усещане за… разврат, или нещо такова.

Кога е успяла да намери всичко това? Ама че е чевръста.

— Добре, разбрах всичко, което исках — обобщих аз, след като още веднъж обиколих целия апартамент.

— Значи сега отиваме в мината и най-накрая ще започнете да работите? — нетърпеливо попита Кристина Даймънд.

Тук вече леко ме засегна. Лично аз имах чувството, че вече работя здраво, с пот на челото, а и не само на челото, особено като се има предвид, че прекарахме почти пет часа в път.

— Първо, бихме искали да хапнем малко — казах с нотка на дребнаво злорадство. — Трябва да се консултираме с колегите, да обсъдим цялата получена информация.

— Това информацията за Снежната кралица ли? — скептично изсумтя червенокосото момиче. — Добре, добре.

Но повече не каза нищо и, о, чудо, дори отказа да ни прави компания. Отвън пред ресторанта, където се събрахме с Дони и Месиел, Кристина Даймънд дълго и емоционално говори с някого по телефона, а след това, явно неохотно, взе от мен куфарчето с парченцата огледало и замина нанякъде. Не ми се искаше да й давам толкова опасни артефакти, но тук нямах никакви права, силно ограничен и обвързан от доста строг договор.

Но поне най-накрая можехме спокойно да обсъдим всичко по време на обяда, отделени в самостоятелна зала. Щом седнахме, веднага направихме поръчката, изчакахме сервитьорките да донесат всички ястия и едва тогава започнахме да обменяме информация. Първо ние с Госу и Лора им разказахме какво сме научили в моргата. Предложението ми за Снежната кралица накара Дони да изпадне в някакъв детски възторг, а на Месиел и Госу трябваше да преразкажа накратко приказката на Ханс Кристиан Андерсен, за да им стане напълно ясно всичко.

— Тогава може да ви е интересно да научите, че в града са се появявали и още едни приказни герои — заяви Дони с доволна усмивка, когато ние свършихме.

Оказа се, че те с Месиел са се разхождали из местните кафенета и разговаряли с местните хора, от които научили доста интересни неща. Разбира се, на първо място, както се бяхме разбрали, те се интересували от местните легенди, истории за планините и мините, както и за общото отношение към семейство Даймънд. И първият изненадващ факт беше, че семейството на собствениците на мината, с изключение на вече познатия ни от думите на призрака среден син, се радвало на искрено уважение в града. Те наистина правели всичко за развитието на Даймънс и, между другото, това си личеше и по самия град.

— Разбира се, това не означава, че не са замесени в някакъв сенчест бизнес — отбеляза Месиел. — Може би просто са достатъчно умни, за да не изхвърлят боклука там, където живеят.

— А за героите от приказките? — попитах нетърпеливо.

— Гноми — ухили се Дони.

— Наистина?! Пак ли?!

Младежът вече беше участвал с мен в схватката в школата по бойни изкуства, когато гномчета с крила завладяваха хора и ги контролираха, криейки се в косите им. И сега отново сме изправени пред тези същества?

— Не гномчета, а истински джуджета — поправи ме той. — Планинският народ, едни такива ниски, брадати създания.

— А някой виждал ли ги е всъщност в града? — заинтересува се Лора. — Има ли снимки или видеоклипове?

— Не, няма.

— Тогава мога да бъда първата! — радостно възкликна момичето.

Като цяло сред миньорите се разказвали легенди, че в мините живеят истински джуджета. Едни видели силуети, на други от чантите им изчезвали дребни предмети, които нямало как да загубят. Даймъндови правели всичко възможно, за да пресекат всякакви слухове за съществуването на планинските обитатели, но това само карало хората още повече да се интересуват от джуджетата. Някои миньори дори им оставяли храна на скрити места в мината, и тя изчезвала, въпреки че ако бях в родния си свят, просто щях да го припиша на плъхове.

— Е, ако в мината има джуджета, мога да ги намеря — уверено заявих аз. — Но все още остава загадка защо Макаров каза, че всеки човек, който влезе с мен в мината, може да умре.

— Изобщо не бих искал да отиваш там сам — отбеляза Месиел. — Твърде опасно е.

— Макаров, разбира се, си е особен, но не мисля, че се шегуваше — отбелязах аз. — Така че нека не изкушаваме съдбата. Ако там има нещо опасно, просто ще мина през камъка.

Изведнъж вратата на ВИП залата, която бяхме заели, се отвори като от удар и на прага се появи слаб, рижав тип. Той прекрачи вътре, сякаш е собственик на мястото, и хвърли недоволен поглед към нашата компания.

— Плюскате, значи?

От изненада всички леко се стреснахме и първото нещо, което направих, беше да уловя погледите на Дони и Лора и яростно да поклатя глава, за да не решат да се намесят. Те със сигурност нямаха нужда от проблеми с това семейство.

— Плюскат прасетата — с достойнство отговори Месиел. — А хората просто ядат.

Трябва да призная, че йокаят заговори много навреме, защото самият аз исках да пратя Рей Даймънд, а това беше именно той, по дяволите, и не се съпротивлявах особено на това желание. Но той все още си оставаше син на собственика на корпорация Даймънд, а освен това зад гърба му се извисяваха няколко бодигарда, вероятно готови да изпълнят всяка негова заповед.

— И то какви прасета — младежът напълно игнорира Месиел, упорито втренчен в мен. — Заради вашето бездействие вече умря човек, а вие тук седите и плюскате. Ако не прасета, тогава какви?

Бях виждал снимка на тази особа в информацията, която Катя беше събрала, и на живо той изглеждаше много по-неприятен. Както за някои хора се казва, че е по-добре да си държат устата затворена, за да минат за умни, така и Рей изглеждаше доста приятен човек, докато на лицето му не се появи тази гадна усмивка. Да благодари на гените си за красивото скулесто лице и да проклина характера си, че го превръща в толкова неприятна личност.

— Уморени хора? — предположих аз. — Хора, разследващи убийства, които са направили пауза, за да обсъдят събраната информация? Или хора, които са стигнали до града и, о, чудо, не са блъснали никого по пътя насам?

Червенокосият се канеше да отговори нещо, но тогава думите ми стигнаха до него и той застина с отворена уста.

— Какво? — изпелтечи най-накрая.

— Какво? — разбрах, че вече съм казал твърде много, както обикновено се случва, така че нямаше смисъл да мълча повече. — Просто казах, че ние караме много внимателно по пътищата. Наскоро чух история за това как един човек бил блъснат с голяма скорост недалеч от града. Такъв кошмар.

— О, Боже, какви глупости — направи гримаса младежът. — Добре, стига сте седели, сестра ми ме изпрати да ви взема и да ви заведа в мината. И не се притеснявайте, аз ще платя обяда.

Той хвърли няколко смачкани банкноти на масата.

— Ние не се притесняваме — свих рамене аз, докато продължавах да седя на масата и демонстративно да ровя с лъжичка в десерта. — Сега ще си допием кафето и ще тръгнем. Можете да ни изчакате отвън.

Като цяло младежът в известен смисъл беше прав, наистина трябваше да побързаме и да се заемем с разследването, преди някой друг да е умрял, но такова отношение не можех да оставя без отговор. Има такива хора, които само като ги погледнеш и разбираш, че те дразнят и ще направиш всичко, за да им лазиш по нервите и ти.

— Ти работиш за нас! — излая Рей Даймънд. — Така че си вдигай задника и ме последвай!

— Интересно. Нека помисля, с кого е подписан договора за услугите на фирма „Джеймс Харнет — най-добрият медиум в Барселона“? — направих се, че размишлявам. — Спомням си, че там като представител на корпорация Даймънд фигурираше Кристина Даймънд. Каква позиция заемате вие?

Знаех много добре, че средният син все още учи и няма нищо общо с корпорацията.

Червенокосият младеж стисна юмруци.

— Не става въпрос за длъжност, а за това кой има власт. А в този град властта — това е нашето семейство!

— В такъв случай това е първият случай, в който властта не разваля човека — изкикоти се Лора. — Защото вече няма какво повече да се разваля.

Ох, как се надявах Палмърови да не се намесват, но това си остана просто една несбъдната мечта.

— Ти пък коя си? — присви очи Рей. — Хилавият е медиум, тези двамата явно са му помощници, но защо мъкне мацка със себе си? Или си му гадже?

Съдейки по физиономията на Дони, той вече се канеше да се намеси най-радикално в разговора, а и Лора беше готова да отвърне със съвсем обоснована, макар и никому ненужна агресия. Затова рязко станах от масата.

— Сега вече се наядох. Отиваме в мината.

Червенокосият явно искаше да се заяде за нещо и да продължи спора, но аз минах покрай него и се насочих към изхода.

— Нали не искаме да пострада още някой — подхвърлих през рамо.

Разбира се, много добре осъзнавах, че конфликтът с този младеж може да ескалира до нещо много неприятно. Но и да го избегна така или иначе нямаше да се получи, което означаваше, че няма за какво да се притеснявам. Главното сега е да не позволя всичко това да прерасне в откровена агресия.

Отидохме до мината със собствените си коли, така че успяхме да избегнем комуникацията с този индивид. Той караше пред нас, за да ни показва пътя, а след това ни преведе през контролно-пропускателните пунктове, като през цялото време ни подхвърляше язвителни забележки. Разбира се, това място беше добре охранявано; имаше и ограда с бодлива тел, и наблюдателни кули с пазачи, и бетонни квадратни постройки, пълни с пазачи. В крайна сметка бяхме отведени точно в една от тях.

— Запознайте се, това е специално поканеният специалист, който ще оценява лошо свършената от вас работа — заяви Рей Даймънд, без да крие сарказма си, докато ни въвеждаше вътре.

Много исках да уточня, че не аз съм свършил работата, но, уви, като представител на фирма „Джеймс Харнет — най-добрият медиум в Барселона“, наистина трябваше да отговарям за всичко пред… професор Ксавие^[1]?!

Плешивият слаб мъж в инвалидна количка, оборудвана по последна дума на техниката, се усмихна топло.

— Здравейте, казвам се Леонард.