Алекс Кош
Нурарихьон по неволя (6)

Глава 6

— Здрасти — леко смутено поздрави Дони.

Той не се беше променил ни най-малко от последната ни среща: същата къса, изрусена коса с червена ивица по средата, добродушно, внушаващо доверие лице и риза без ръкави, която показваше татуировките на мускулестите му ръце.

— О, стига — изсумтя Лора, изтича до мен, буквално ме издърпа през прага и ме прегърна. — Много се радвам да те видя. Как си?

Брюнетката също не беше изменила на стила си — тесни дънки, сако, маратонки и коса, вързана на кокетна опашка. Но дори в такъв небрежен стил тя си оставаше невероятно красиво момиче, един поглед към което спираше дъха. За момент бях изненадан, че над тях няма сянка на смъртта, но един поглед към часовника ми показа, че с Джен сме говорили твърде дълго и вече бяха изминали двадесет и четири часа, откакто бях погълнал баншито. И слава Богу, защото и ако те се бяха оказали елфи, със сигурност щях да получа инфаркт. Макар че и двамата бяха твърде красиви, за да са елфи, колкото и странно да звучи.

— Добре съм — отговорих изненадано, неволно наслаждавайки се на приятния момент. Не всеки ден ме прегръщат толкова красиви момичета. — А вие… как сте? Къде изчезнахте?

— Това не е много приятна история — смутено се почеса по тила Дони. — Да отидем някъде да седнем?

Разбира се, не отказах предложението и се извиних на застаналата пред кафемашината Джен, че съм й загубил времето.

— Аз съм твоя асистентка, ако не си забравил, приготвянето на кафе е едно от задълженията ми — вдигна рамене жената, взе вече пълната с кафе чаша и бисквитки и се насочи към бюрото си.

Аха, асистентка, а също и елфийка! Вече не мога да гледам на Джен както преди, след като научих този влудяващ факт!

— Е, това… приятен ден — все така объркано се сбогувах аз. — Да тръгвам?

— Върви, върви — кимна елфийката.

Дони, верен на стария си навик да се опитва да ме угои, ни поведе към близкия ресторант. През целия път вървяхме в напрегнато мълчание, никой не се решаваше да започне разговор на някакви абстрактни теми. И едва след като седнахме на масата и направихме поръчката си, братът и сестрата въздъхнаха и започнаха своя разказ:

— След като Лора дойде на себе си, родителите ни искаха да те съдят…

Семейство Палмър нямаха абсолютно никаква представа какво се е случило в болницата и никой не бързаше да им го обясни. Бащата на Дони доста сериозно беше воювал в коридора, унищожавайки огромно количество медицинско оборудване, така че не бяха посмели да хвърлят вината върху самата болница. Освен това шефката на болницата по очевидни причини беше премълчала факта, че причина за събитията са глупавите експерименти на главния лекар под ръководството на главата на призрака. Според мен свещеникът също беше прецакал много неща, но явно набожната двойка Палмър не искаше да вини църквата, така че бяха нарочили мен за главния злодей. Още по-лошо изглеждаха записите от някои от камерите, особено от стаята на Лора, където с ритник изпратих майка й в полет. Разбира се, накрая щях да бъда оправдан, защото тя беше агресорът, а аз само се защитавах, но това със сигурност щеше да отнеме доста време и щеше да ми създаде много проблеми. Затова Дони и Лора се постарали да убедят родителите си да не вдигат шум, като обещали в замяна да нямат повече контакти с мен и като цяло да се държат кротко и по-ниско от тревата.

— Можехте да ме предупредите тайно, аз се притеснявах — отбелязах обидено.

— Решихме да не рискуваме. Ненапразно баща ми притежава компания за разработка на софтуер, той може да проследи всеки наш контакт — виновно разпери ръце Дони. — Освен това теб дори в социалните мрежи те няма, за да изпратим анонимно съобщение.

Кхм, да, още при появата ми в този свят Евгений Михайлов ми забрани да разкривам истинското си име и фамилия и въпреки че се регистрирах в няколко мрежи, за да съм в час, не споделих тези регистрации с никого.

— Така че решихме да изчакаме един месец, за да се охладят родителите ни, след което да продължим да общуваме тайно — добави Лора. — Но когато разбрахме какво се е случило с Вероника, зарязахме всичките си уговорки и веднага дойдохме при теб.

Тя отново ме прегърна и за моя радост седна до мен. Макар да разбирах, че отношението й към мен не означава нищо друго освен приятелство, пак ми беше много приятно.

— Благодаря — казах искрено. — Но все още не сме сигурни, че Ника е загинала, и се надяваме на най-доброто.

Е, всъщност не ние, надявам се аз. С другите Михайлови всичко е доста по-сложно.

— Наистина? — изненада се Дони. — А какво всъщност се е случило там, ние чухме само общи приказки.

Трябваше подробно да им разкажа официалната версия, на която ние не вярвахме много. Твърде подозрително беше поведението на онази шушумига Грей Донован, който много удобно беше забравил подробностите от битката с демоните. Освен това, по думите на Виктор, Донован няколко пъти е правил опити да ухажва сестра ми и е бил грубо отхвърлен, а характерът му изобщо не бил приятен. И най-важното, аз просто не исках да призная, че Вероника е мъртва. Дори и да е влязла в портала към Лимба, пак имаше шанс да я намеря жива. Месаря, при когото почти ме изпратиха за временно пребиваване, някак си е издържал там шест месеца, а Ника е упорито момиче, със сигурност няма да се предаде просто така. Затова докато не видя тялото й, няма да се успокоя!

— Ако искаш, и ние можем да поразпитаме сред нашите приятели от Златната академия — веднага предложи Лора. — Те ще се опитат да се свържат с познати на този Грей.

— Благодаря, но е по-добре да не привличаме излишно внимание, аз сам ще се добера до него и ще разбера всичко, което ми трябва.

— Сам? — скептично вдигна вежди момичето.

— За тези седмици си осигурих доста нови възможности и познанства. И напразно сте се притеснявали за съда, нищо не ме заплашва. На моя страна са църквата, СБРЗО и най-важното, Асоциацията на медиумите. Като пълноправен медиум съм максимално защитен.

— Ами, не знам — все още неуверено каза Дони. — Родителите ми бяха много сериозни, канеха се да задействат всичките си връзки. Максик и семейство Шефер също обещаха да им помогнат…

— Максик, значи — присвих очи аз. — Ще го запомня.

Никога не съм го харесвал, така че изобщо не се изненадах, но за пореден път си отбелязах, че „Максик“ не вдъхва доверие.

— Той просто беше много притеснен за Лора — бързо каза Дони, като видя как се намръщих. — Не го изкарвай злодей.

— О, повярвай ми, виждал съм истински злодеи, и Максик дори не се доближава до тях — изсумтях аз. — Но така или иначе не е приятно, разбира се. През толкова много опасности минахме заедно, а после такава реакция.

— Между другото, ние така и не знаем всичко, което се е случило в болницата — отбеляза Лора. — Само откъслечните факти, които директорката на болницата мис Кацуги е споделила с родителите ни.

Разбира се, разказах им всичко, което се беше случило, без да крия нищо. За мутиралия вирус и за впечатляващата битка в коридора, за това как сам погълнах целия вирус от Лора и дори за приключението под земята в търсене на частици от душата на Алина Князева.

— Значи нямаш проблеми с църквата? — облекчено въздъхна Дони. — Щом вече си работил с тях?

— По принцип да — кимнах аз. — Между другото, исках да попитам какво ти правиха при тях? Защо те задържаха толкова дълго?

— Беше трудно — някак абстрактно обясни Дони и целият потръпна.

— Какво по-точно?

— Разпитите. Измъчваха ме с часове: задаваха стотици въпроси, извършваха някакви ритуали, питаха за теб.

— За мен? Мислех, че просто са се уверявали, че в теб не са останали следи от демона след обсебването — казах аз, усетих се и погледнах косо към Лора, но тя изобщо не беше изненадана, което означаваше, че вече знае. Кой знае защо си мислех, че Дони ще се притеснява да разкаже как за малко не продаде душата си, за да излекува сестра си.

— И това също, но преди всичко ги интересуваше как сме се запознали, какво си правил в болницата, как си общувал с Ездача и въобще всичко, което съм видял, докато съм бил с теб. Затова думите ти, че църквата ще те защити, някак не ми вдъхват голямо доверие.

— О, повярвай ми, ще ме защитят — уверих го аз. — Прекалено силно искат да запазят такъв ценен актив за себе си, както, между другото, и СБРЗО.

По принцип нямах кой знае какво да крия, така че накратко им разказах за всичко, което ми се е случило: как станах пълноправен медиум, специален консултант на Златната болница и СБРЗО, а също така придобих цяла група йокаи като помощници. Споделих и с какво се занимавам в момента.

— Чух за убийството в училището, но не мислех, че е било толкова ужасно — тъжно каза Лора. — Това е брутално. Самите ние преди учихме там.

— Хайде да ти помогнем — веднага заяви Дони. — Ще потърсим информация за убийства и ритуали, ще дойдем с теб до мината в Даймънс и…

— Мислех, че сте обещали на родителите си, че ще спрете да контактувате с мен — напомних им аз. — Може би не е добре да се конфронтирате с тях толкова скоро, а?

Казах им не защото се почувствах обиден, просто се притеснявах, че Дони и Лора отново ще започнат да излагат живота си на опасност. Досега всеки в този свят, с когото дори малко се сближавах, много бързо се оказваше на границата между живота и смъртта.

— Не ми пука — лекомислено отвърна Лора. — Ако не могат да ти навредят, тяхното мнение повече не ни интересува.

Да, май сам им развързах ръцете, убеждавайки ги, че съм под закрилата на Асоциацията, църквата и СБРЗО.

— Не, не — настоях аз. — Вие и така вече пострадахте заради мен. Това няма да се повтори. Освен това моят наставник ме увери, че трябва да отида там сам.

Дони се ухили.

— Доколкото разбрах от думите ти, твоят наставник е казал да не взимаш никого с теб в мината, за градчето не е казал нищо.

Замислих се, прехвърляйки наум целия ни разговор с Макаров.

— Хм… по принцип да, но…

— Отлично! — зарадва се Лора. — Значи утре отиваме да разглеждаме забележителностите в Даймънс, никога не съм била там! И едновременно с това ще отпразнуваме нашето събиране!

— Аз отивам там да работя — напомних раздразнено. — Това е сериозно, умират хора. И като цяло животът на нищо ли не ви научи вас двамата? Последния път едва оцеляхте! Помислете за безопасността си!

Младите Палмър се спогледаха.

— Не ни пука.

— Ти изобщо гледа ли последните новини? Сега порталите на Лимба могат да се отворят навсякъде, за каква безопасност говориш?! — саркастично попита Дони. — Освен ако не искаш да прекараш целия си живот в подземен бункер.

— Точно така — радостно потвърди Лора. — И аз с удоволствие ще запиша интервю с медиума, спасил града, след като ти се справиш с всичко! И за теб ще бъде добра реклама. Нещо не видях опашка от клиенти пред офиса ти.

В някои отношения беше права — откакто Джеймс си тръгна, при нас не беше дошъл нито един клиент, без да броим няколко продавачи на козметика и случайни минувачи, търсещи адвоката от съседния етаж. Джен много подробно докладваше всичко, което се случваше в офиса.

— Видео едва ли ще можеш да направиш, в договора със семейство Даймънд има клауза за неразгласяване — аз се почесах по тила. — Която аз май вече наруших. Предполагам, че ако дойдете с мен, ще трябва да ви регистрирам като временни служители… Ще трябва да се консултирам с Джен.

— Звучи страхотно! — зарадва се Лора. — Може дори да го добавя към автобиографията си! Сигурна съм, че за един журналист това е само плюс. Така че без повече спорове, утре идваме с теб.

Като цяло прекарахме страхотно няколко часа и благодарение на разговора ни дори се отпуснах малко. Но веднага щом се разделихме, в главата ми нахлуха мисли за предстоящото пътуване. Трябваше да се подготвя подобаващо, а времето напредваше. Като се има предвид, че пътуването до Даймънс би трябвало да отнеме около пет часа, трябваше да тръгнем много рано.

Икономът все още работеше като мой шофьор и Джен успя да го предупреди да не ме посреща пред училище, така че той чакаше в офиса. Може би единственото нещо, което не ме устройваше в имението на Михайлови, беше отдалечеността му от града — в крайна сметка прекарването на няколко часа в път всеки ден е безпрецедентен лукс за човек, за когото всяка минута е от значение. Но поне по пътя успях да проуча някои от материалите, изпратени от Катя, и по-специално историята за възникване на мината и града около нея.

Първоначално в планината Маккинли се добивали само обикновени каменни въглища, но един ден група миньори пропаднали през слой скала и се озовали в необичайно красива естествена пещера, чиито стени били обсипани с диаманти. Оттогава диамантите били добавени към въгледобива и семейство Димейн ударило джакпота, а в чест на това събитие променили фамилното си име на Даймънд. После малкото градче до мината започнало да се развива с луди темпове благодарение на инвестициите на същото това семейство, което осигурявало всичко необходимо за многото работници, и сега всъщност беше станало тяхна собственост, тъй като за кмет на града единодушно избирали член от семейството, което спонсорира целия град.

Катя беше успяла да намери и карта на мината, която очевидно беше секретна, както показваше съответният червен печат в ъгъла. Като цяло картата създаваше усещането, сякаш процесът на добив на диаманти се състои основно в търсене на естествени пещери. И това навеждаше на мисълта, че някой или нещо може да живее в тези пещери и да бъде много недоволно от дейността на хората. За всеки случай аз дори отидох на уебсайта на Асоциацията на медиумите и потърсих информация за същества, живеещи в планините: йети, коболди, великани, джуджета, дракони, грифони. Отделно имахме и нашата родна легенда за господарката на Медната планина, както и нейните аналози при други народи, като Момичето от планината от Германия. Като цяло имаше повече от достатъчно възможни убийци и да стесня радиуса на търсене можех само като проуча местопрестъплението. Не можех да забравя и намеците на Макаров — с какво съм по-различен от всеки човек, когото бих могъл да взема със себе си в мината? Да, бях различен в много отношения — аз съм от друг свят, виждам призраци, за демоните изглеждам като ходеща „апетитна хапка“, мога да поглъщам души. Но това би било прекалено просто, вероятно намекът на стареца не беше толкова очевиден.

В крайна сметка след кратък размисъл реших да изпратя на Катя съобщение, като я помолих да състави таблица с основните признаци за присъствието на едни или други същества, за да мога да ги изключвам, докато изследвам мината. Сигурен съм, че ако Ника можеше да чуе какво ми предстои утре, щеше да изпадне във възторг — да изследвам диамантена мина в търсене на мистериозен убиец, какво би могло да е по-интересно…

И тогава ме удари. Беше много странно състояние, докато вършех разни неща и се концентрирах върху някакви действия, всичко беше наред. Затова и се носех без спиране като бясна катерица, за да не мисля за нищо друго. Но щом се отпуснех дори малко, веднага ме обхващаше ту истерия, ту ярост, ту пълна апатия. Но всички тези състояния бяха придружени от убийствена болка в гърдите — не исках да повярвам, че Ника е мъртва и е била разкъсана от демони. Просто не можех да се съглася с това!

— Евгений Сергеевич още ли не се е върнал? — попитах иконома, издишвайки бавно, за да не затрепери гласът ми предателски.

— Не — както винаги лаконично отговори азиатецът.

Да го питам за делата на Михайлов-старши беше напълно безполезно — дори и да знаеше нещо, едва ли щеше да каже. Но имаше още един човек, към когото можех да се обърна с този въпрос. Вярно, никога не сме общували нормално, но, както се казва, трудните времена изискват трудни мерки.

След кратко колебание все пак се реших и набрах номера на Виктор Михайлов.

— Да, слушам — отговори той след няколко сигнала.

— Здравей, Роман е. Твоят, така да се каже, брат.

— Пфф, знам. Има едно такова магическо чудо — идентификация на обаждащия се.

Аха, само че с теб никога не се знае — нищо чудно и да не си ме запазил в контактите си.

— Исках да попитам дали има някакви новини за Ника.

— А какви новини може да има за нея? — раздразнено попита Виктор след кратка пауза. — Тя е мъртва. Или още си правиш илюзии по този въпрос?

Бях разговарял с Виктор само веднъж след онова съдбовно обаждане. Беше в имението на Михайлови, и тогава той не беше в съвсем адекватно състояние. Нахвърли ми се с юмруци, обвинявайки ме, че аз съм виновен за смъртта на Ника, като съм й напълнил главата с моите разкази за работата си със СБРЗО. Тогава Евгений Сергеевич го озапти, като му напомни, че за случилото се знаем само от думите на единствения оцелял студент, чието семейство съвсем не беше в добри отношения с Михайлови. Възможно е всичко да е било съвсем различно и дори да е останал — макар и нищожен — шанс Ника все още да е жива.

— Дали това са илюзии или не, ще разберем по-късно. Исках да попитам дали Евгений Сергеевич успя да стигне до Донован?

— Не, разбира се. Грей не напуска защитеното си имение, а ако го направи, в Академията няма да позволят на никого да го докосне. Баща ми се опитва да окаже натиск върху това подло семейство по всички канали, но те изглежда отдавна са се подготвяли за война с нас. Макар че, защо се учудвам, семейство Донован винаги са си сътрудничили с Орлови.

— Ще може ли да ме уведомиш, когато той се върне в Академията?

— Защо ти е?

Разбира се, не му бях казал за плана си, все пак не го чувствах чак толкова близък. Но така или иначе щях да имам нужда от неговата помощ в Академията, така че това все някога трябваше да се направи, така че защо не сега? Така че му разказах.

— Значи всичко, което трябва да направиш, е да погълнеш демон на лъжата и после да говориш с това копеле? Какво пък, прав си, на теория това може да стане дори на територията на Академията… Ще помисля и ще се свържа с теб по-късно.

И Виктор затвори, без да се сбогува. Какво пък, досега това беше най-дългият и ползотворен разговор помежду ни.

Пристигайки в имението на Михайлови, веднага слязох в лабораторията. Вече ми стана навик да прекарвам много повече време долу, отколкото в самата къща. Йокаите все още си живееха там, с изключение на това, че Месиел и Госу бяха отишли в града по работа, но те трябваше да се върнат скоро.

— Най-накрая! — радостно ме посрещна Семьонов. — Чакахме те!

— Нима? — попитах подозрително, спирайки до вратите на асансьора. — Защо?

— Измислих начин за съхраняване на душевната енергия! — доволно заяви вечно разчорленият професор, хвана ме за ръката и ме повлече към масата, където танукито търпеливо пристъпваше от крак на крак. — По-точно, бях го измислих преди много време, но днес най-накрая го реализирах.

— Ние го реализирахме! — поправи го Шики.

— Ами да, ние — неохотно се съгласи Семьонов. — И дори разработих прототип на устройството. Гледай!

Той ми подаде широка стоманена гривна, която покрива почти половината ми предмишница, отгоре с няколко бутона и малък екран. Изглеждаше проста, но доста стилна.

— И как работи?

— Вътре има три ампули с концентриран разтвор от прах на различни скъпоценни камъни и X-електролит, който нарекох „семьоний“ — обясни професорът, отвори малко капаче на гривната и показа тънки стъклени съдове с гъста бяла течност, проблясваща с всички цветове на дъгата. Всяка от ампулите беше покрита с цяла лигатура от сложни руни.

— Скромно име — подсмихнах се аз.

И звучи доволно съмнително, честно казано.

— „Семьоний“ позволява да съхраняваш душевна енергия на същества, а материалът на самите ампули я запечатва плътно, като не й позволява да се разсее преждевременно — продължи професорът, без да обръща внимание на насмешката ми.

— И да не се привлича излишно вниманието на тези, които могат да усетят чуждата душевна енергия — добави Шики, гледайки ревниво към професора. — Това стъкло го създадох аз и се нарича „шикел“.

— Как, как?

— Ами като никел, само че производно от моето име — измърмори танукито. — Трябваше да отговоря по някакъв начин на глупавото му „семьоний“.

Според мен понякога е по-добре изобщо да се замълчи, отколкото да се отговаря на подобни наименования.

— При натискане на бутона — започна демонстрацията Семьонов — ампулата се отваря и можеш да абсорбираш в себе си душевна енергия и да придобиеш необходимата способност. Постарахме се да направим гривната малка, изцяло механична и достатъчно здрава. „Семьоний“ тепърва ще се подобрява, но по всички изчисления би трябвало да издържи душевната енергия без особени проблеми. Просто те чакахме да направим тест.

— Но Госу още го няма — отбелязах аз. — Без него е малко рисковано…

— Гривната ще издържи дори ако ампулата експлодира, разчетена е и за това — нетърпеливо каза танукито. — Така че можем да проведем теста и без Госу. Хайде, давай, слагай гривната и се хващай за яйцето.

А беше съвсем наясно, гадината, че думите му звучат двусмислено. Но аз се престорих, че не забелязвам глупавата шега, и послушно допрях длан до стоящото на плота до нас каменно яйце от трупояд. След като вече по навик прелях душевна енергия в дланта си, аз започнах да я преливам в една от трите ампули. В този момент екранът примигна и по него пробягаха някакви числа. Бях поел малко енергия, защото се опасявах, че ампулата ще избухне, така че процесът приключи бързо. Накрая гривната показваше числата „20% 10:25:56“.

— А екранът за какво е? — попитах. — Казахте, че всичко е механично.

— Да, активирането на ампулите е механично, в случай че електрониката откаже. А екранът е за справочна информация. Времето за усвояване на чуждата душевна енергия е приблизително изчислено и след като активираш ампулата, ще започне обратно броене.

— Гениално! — искрено се възхитих аз. — А доколко точно е изчислено времето?

— Ами… плюс-минус десет до петнадесет процента — след кратко замисляне отговори професорът. — Точно сега показва, че ампулата е пълна на двадесет процента, което дава малко повече от десет минути използване на способността.

Това вече не беше много добра новина. Едно е, ако съм погълнал телекинезата на Госу, и съвсем друго — възможността да преминавам през камък. Малка грешка в изчисляването на времето и мога да остана завинаги в стената на мината.

— Всичко това изисква множество тестове, трябва да проверим стабилността на „семьония“, качеството на екранировка на ампулата, по-точно да се изчисли времето на действие на способността — предупреди ме Семьонов. — Не си мисли, че гривната вече е готова за използване, до това има още много време…

— Е, тя ще ми трябва още утре, затова предлагам да не отлагаме и да се заемем с това веднага — казах решително.

— Какво?! Да не си се побъркал?! — в един глас възкликнаха професорът и танукито, за първи път стигайки до единодушие за нещо.