Алекс Кош
Нурарихьон по неволя (5)

Глава 5

Мислех, че тя просто ще ми се изсмее в лицето, приемайки въпроса ми за глупава шега, но по някаква причина това не се случи.

— Сложно е за обяснение — след много дълга пауза каза Джен, сядайки на стола за клиенти, на който по-рано седеше Кристина Даймънд.

Но официалният панталон и сако й стояха много хармонично, ясно се виждаше колко удобно се чувства жената точно в такива дрехи. А и строгото й лице с остри скули сякаш беше създадено за работа в офис.

— Пфф, кога около мен се е случвало нещо, което може лесно да се обясни — изсумтях аз, опитвайки се поне малко да смекча неочаквано появилото се напрежение.

Жената се усмихна слабо.

— Не целият свят се върти около теб.

— Понякога имам такова чувство — признах аз и бързо се поправих: — Но това е глупаво и детинско, разбира се.

Последва нова напрегната пауза.

— Прав си, аз не съм човек — с видимо усилие каза Джен.

— Йокай или демон?

— Не.

— А каква тогава?

— Елф.

Бях толкова изненадан, че известно време само отварях и затварях уста, неспособен да намеря думи.

— Какво?! — казах най-накрая. — Шегуваш ли се?!

Елфите са вълшебни и приказно красиви същества с идеални черти на лицето и най-важното — с дълги, заострени уши. Според някои книги те също така са и вечно млади. А Джен, ами тя… не е много красива, меко казано. И не е много млада, просто е в разцвета на силите си, както се казва.

Ох, кой да знае колко ще ми коства да се сдържа да не кажа всичко това на глас. Бяха просто титанични усилия. Сигурно кръвоносните съдове в очите ми се спукаха от напрежението.

— Уви, това е чистата истина. Аз съм елф — с нотка на тъга каза тя.

— Казаха ми, че на този свят няма елфи — почесах се по тила. — А и Толкин тук не е написал прочутата си творба…

— Кой?

— Няма значение — погледнах жената с нов поглед, който, впрочем, така и не съзря нищо необичайно в нея. — Значи не си от човешката раса?

— Точно така. Всъщност не съм от този свят.

Да кажа, че бях шокиран, означава да не кажа нищо.

— А загиналият ти брат?

— И той беше елф.

Имах чувството, че Джен просто се шегува с мен, но днес не беше първи април, а и самата телохранителка никога не беше проявявала толкова фантастично чувство за хумор.

— Но как? — изцедих с мъка квинтесенцията на всички въпроси, роящи се в главата ми.

— Ние сме бежанци от свят, погълнат от Лимба.

— От демоните?

— Вие ги наричате демони, а ние — Умеа…

И Джен разказа тъжната история на своя народ, унищожен от нашествието на демоните. Те дошли от свят със синьо небе, вечни горички и реки, пеещи на стария език на магията. Разбира се, елфите живеели в пълна хармония с природата, но не тази, която описват във фентъзи книгите, все пак те не били чужди на технологиите. Всъщност само благодарение на тях елфите се озовали в нашия свят — изтънили тъканта на реалността, разкъсали я и прекрачили в празнотата, надявайки се, че от другата страна ги очаква нов дом. И бягали от същите тези демони на Лимба, с които сега се сблъскваше нашият свят. При тях започнало по същия начин като при нас, с отделни малки портали, пробиви между световете, през които преминавали отделни демони. Постепенно порталите станали толкова много, че елфите просто не успявали да ги затварят, и демоните започнали да превземат земи, унищожавайки всичко по пътя си.

Едва в последния момент загиващата раса се решила да използва експерименталната технология и да избяга в друг свят. Освен това имало много голяма вероятност именно те да са довели демоните на Земята, но това беше просто с нищо неподкрепено предположение. Никой не знаеше какви възможности притежават демоните и как намират светове за последващи завоевания, но изследователи, които са посетили другата страна на порталите на Лимба, твърдяха, че там определено не е изгубеният свят на елфите. Във всеки случай бях много изненадан, че Джен говори толкова спокойно за възможната връзка между елфите и появата на демоните, защото това правеше елфите виновници за милиони смъртни случаи. От друга страна, също толкова вероятно беше елфите да са били създадени от нечие въображение, подобно на другите същества, просто с по-развита предистория. Мнозина все още вярваха, че и демоните са се появили заради изместването на Оста на света и са формирани от човешките страхове и фобии, един вид компилирани колективно и неосъзнато.

— И много ли елфи са се прехвърлили в нашия свят? — попитах аз, като неволно забелязах, че вече използвам местоимението „нашия“.

— Мисля, че за теб това е ненужна информация — подсмихна се Джен. — Малко. Но във вашия свят външно ние не се различаваме много от хората, така че само малцина, които имат достъп до секретна информация на много високо ниво, знаят за нас.

— Забелязах това. Съжалявам, ако въпросът е глупав, но не мога да се сдържа — а къде са острите уши? И… ами, не знам…

— Че елфите обикновено изглеждат по-красиви? — саркастично попита Джен.

Съвсем се притесних.

— Ами, не точно… просто по-различно — избягнах отговора аз и бях удивен от този изненадващ факт. Обикновено не мога да избягам от директните въпроси и веднага изплювам истината в лицето, а тук успях да отклоня толкова чувствителна тема без никакво напрежение.

— Вашият свят е различен — започна да обяснява Джен, без да забелязва колебанието ми. — Природата ви е друга, по-осакатена от технологиите, а ние зависим от това, което вие наричате „биосфера“. Затова нашата външност и физиология са се адаптирали и всички вродени способности са отслабнали десетки пъти. Ние изглеждаме като обикновени хора, а нашите магьосници са практически неспособни на нищо във вашия свят.

Седях там като онемял, гледайки моята телохранителка, или по-точно помощничка, и се опитвах да си я представя как би трябвало да изглежда в нейния свят. Не се получаваше много добре, честно казано. Тук се изискваше използване на няколко филтъра от интернет, а още по-добре — обработка с ИИ.

Разбира се, не можех да оставя Джен, преди да науча колкото се може повече за елфите и откъде идват. И техният свят, наречен Адерон, наистина бил удивителен, толкова удивителен, колкото животът им в нашия свят беше станал обикновен. След като преминали през портала, елфите моментално загубили всичките си сили, а външният им вид постепенно, само за няколко години, се променил. Вярно, тогава Джен била само на пет и помнела малко неща… Между другото, като се има предвид, че елфите са дошли на този свят няколко години след изместването на Оста на света, сега тя би трябвало да е на около осемдесет години! Те евакуирали от умиращия свят предимно деца, които не притежавали никакви специални знания, затова и нямало какво да вземат от тях. Онези, които отговаряли за прехвърлянето, разбира се, споделили всичките си знания с хората в замяна на помощ в натурализирането на елфите, но това били само трохи от информацията. А после елфите много бързо се слели с населението на земята, особено след като генетично се оказали напълно съвместими с хората.

— Не мислех, че това ще те шокира толкова много — отбеляза Джен. — Медиумите си имат работа с демони, йокаи, призраци и много други мистични същества. На фона на всички тях ние сме най-обикновени.

— Да, но…

Беше ми трудно да обясня, че за моя свят елфите са специална раса. В световете на Толкин, Warhammer, Warcraft, във всяка втора фентъзи книга, във всяка първа компютърна игра — те бяха навсякъде. И тази популярна тема с двете съпруги, тъмна и светла елфийка — това си е вечна класика. Неостаряваща във всеки един смисъл.

— Много странно — казах накрая. — Това е невероятна информация, която преобръща целия свят с краката нагоре, но в същото време не променя абсолютно нищо. Въпреки че…

Мислите ми внезапно свърнаха в друго русло и аз със закъснение отбелязах един много важен факт.

— Но вие сте преминали между световете физически, нали? — попитах със затаен дъх.

— Разбира се, как иначе?

Значи проклетият призрак на дъртия Михайлов вероятно също е знаел за елфите, както и откъде и как са дошли. И в същото време ме убеждаваше, че преходът между светове във физическо тяло е невъзможен. Какъв мръсник! Имам чувството, че при следващата ни среща ще трябва да го разпитам по-сериозно, независимо от роднинските ни връзки.

— А технологията, която сте използвали, знае ли се нещо за нея?!

— Едва ли. Портите останали от другата страна и били взривени веднага след тръгването ни. А в този свят попаднаха само деца без съответните знания, както и бойни магове, чиито умения на Земята станаха изцяло безполезни.

Мда, с елфите, разбира се, не ми провървя — те се оказаха буквално антиверсия на Супермен. На Криптон той щеше да е съвсем обикновен човек, а на Земята получи способност да лети и суперсили — благодарение съответно на слънчевата радиация и земната гравитация. А елфите, точно обратното, след като се озоваха в нашия свят, загубиха не само силата си, но и красивата си приказна външност. Но по принцип, ако се замисля, съществуването на елфи на фона на случващото се около нас изобщо не е толкова изненадващо. Йокаите са много по-фантастични същества по всеки параметър, а колко още различни същества живеят на променената от изместването на оста на земята планета Земя. Да не говорим, че има и християнски демони, Ангели на смъртта, призраци и Бог знае кой още. Дяволът, между другото, вероятно също съществува.

Но имаше нещо друго в историята на Джен, което много ме смути…

— Значи живееш на този свят от доста дълго време — попитах внимателно.

— По вашите стандарти, да — съгласи се Джен.

— И рискуваш живота си като обикновен телохранител? Имаш толкова много висши образования, сама го каза.

— За това си има причини — уклончиво отговори жената, по-точно елфийката, което беше доста странно. Да криеш нещо, след като си разкрил толкова глобална тайна? — А и не е важно. Надявам се, че всичко, което чу днес, няма да повлияе на нашите професионални отношения?

Като цяло признанието на Джен не промени нищо за мен, освен че сега, като я гледах, непрекъснато се опитвах да си представя как би изглеждала в нейния свят със здрава, така да се каже, биосфера.

— Разбира се, че не — уверих я аз. — Аз поглъщам души на същества и в подземието ми живеят шест йокаи, за какво говориш? Просто беше твърде неочаквано, затова така се изненадах.

— Тогава може би трябва да се върнем към задачите си? — помоли Джен, явно не искаше да продължава темата за произхода си. И колкото и да ми се искаше да я попитам за най-различни неща, свързани с елфийската раса, бях принуден да се откажа.

— Е, и какви са нашите задачи? — въздъхнах тъжно аз. — С мината всичко е ясно, утре ще отида да видя какво е положението. Ще взема йокаи за подкрепа, може би дори ще убедя професора да ми даде яйце от трупояд, за да погълна способността му за преминаване през камък. Жалко, че имаме само три от тях.

— А какво става с разследването на убийството в училището?

О, да, не бях успял да й кажа за днешното ново убийство и за разговора с призрака на Лиза. Разказах на Джен за събитията от вчерашния ден и какво видях на мястото на убийството близо до училището.

— Е, това е доста предсказуемо — отбеляза тя. — Ако човек или същество не е съвсем глупаво и не е свързано конкретно с тази сграда, тогава няма да убие в училището втори път.

— Но второто убийство не е много далеч от училището — възразих аз. — Освен това пак е убито момиче. Две жертви не са достатъчни за статистика, но връзка все пак може да се направи. Иска ми се да разбера кой може да се нуждае от вътрешните органи на момичетата и защо? Или това е някакъв ритуал…

Говорейки за ритуали, не се бях сетил да се свържа с църквата по този повод. Може би в техните архиви ще има полезна информация по темата, но пък не исках да се обръщам към отец Павел и особено към Марго Морети, която мечтаеше да ме дисектира.

Впрочем, за питане пари не вземат, така че все още имах няколко източника на информация и планирах да се опитам да използвам всеки един от тях, започвайки с най-информирания и непредвидимия. Затова, след като изпратих Джен обратно на бюрото й, хванах телефона.

— Рецепцията на болница „Дъга“, с какво мога да ви помогна?

— Бих искал да говоря с Дмитрий Макаров.

— Как да ви представя?

— Роман Михайлов. Негов ученик.

Жената се поколеба.

— О, момент…

Няколко минути по-късно, за моя голяма радост, чух гласа на стареца.

— Леле, какви хора. Цели две седмици не си ми звънял с въпроси. Нима се справяш сам с всичко?

— Не бих казал, че се справям — отговорих честно. — Просто тези две седмици минаха доста спокойно, но сега имам много важни въпроси, от които зависи животът на хора.

— Животът на хората винаги зависи от нещо — засмя се Макаров. — Добре, питай.

Разказах му за убийствата на момичетата и срещата с баншито, както и за предстоящото пътуване до диамантената мина.

— Много интересно. Аз, разбира се, съм живял достатъчно дълго, но не знам всичко. Затова пък мога да ти кажа какво си видял в огледалото и защо. Интересува ли те?

— Разбира се!

— Знаеш ли защо много хора покриват огледалата в домове, където някой е починал?

— Честно казано, не съм се замислял.

— Защото огледалата съдържат частици от душите на мъртви хора. Не за дълго. Това дори не са „зациклени“, а просто сенки, но някои хора и при определени условия могат да ги видят. А това е съмнително удоволствие за човек, който едва е преживял голяма загуба. Тук и самият ти може да опънеш петалата от страх.

— Значи занапред, ако се наложи да разследвам убийства, да гледам и в огледалата?

— Ако не те е страх — изкиска се старецът и патетично продължи: — Понякога от другата страна на огледалото някой също може да погледне, за да те види. И това може да е последното нещо, което ще видиш в живота си.

— Сериозно? — попитах скептично.

— А може това да са само приказки — неочаквано лесно се поправи Макаров. — Но лично аз се опитвам да не поглеждам много в огледалата. И съвсем не защото съм недоволен от външния си вид.

— Ами стилът на убийствата на момичетата? Никога ли не сте срещали нещо подобно?

— Мога само да кажа, че не грешиш в предположенията си и най-вероятно това са ритуални убийства, което означава, че убиецът е човек. Съществата не се занимават с ритуали.

— А как мога да разбера какъв е този ритуал и кой го изпълнява?

— Всички ритуали са създадени, за да получиш желаното, просто трябва да разбереш каква е целта им. Тогава ще намериш и убиеца.

Капитан Очевидност, по дяволите, за това и сам щях да се досетя. Разбира се, няма да кажа това на глас…

— Какво, как ме нарече? — попита Макаров. — Ето, значи, какво е отношението ти към един мъдър стар ментор, който споделя житейската си мъдрост.

— Това е шега — казах бързо.

— Тогава и аз ще се пошегувам — с видимо удоволствие заяви старецът. — Имам подозрения какво става в диамантената мина, но ще бъде по-интересно, ако ти сам разбереш.

— И каква е шегата тук?

— Шегата е, че с моя съвет щеше да решиш този въпрос за пет минути, а сега ще трябва подобаващо да се измъчиш. Единственото нещо, за което ще те предупредя, е, че при никакви обстоятелства не трябва да взимаш хора или йокаи в мината със себе си.

— Защо?

— Защото ще умрат.

— А аз?!

— Почти сигурно ще оцелееш.

— Почти сигурно? Не звучи много обнадеждаващо.

— Аз не съм застрахователна компания, гаранции не давам — засмя се Макаров. — Освен това с твоята физическа форма по пътя към мината може да се спънеш и да си счупиш врата, вероятността това да се случи е доста голяма. Но обитателите на мината едва ли ще те докоснат.

Във всеки случай Макаров намекна, че в мината наистина живее някой. Разбира се, това вече беше очевидно, но все пак е добре да се знае със сигурност. И по някаква причина той ги нарече „обитатели“, явно това също е някакъв намек…

— Извинявам се за шегата, която не ви хареса, но това явно не е повод така да рискувате живота на хората — опитах се да убедя Макаров. — Всъщност аз много ви уважавам и ценя всички късчета мъдрост, които споделяте с мен.

Казах го и бях шокиран, че успях някак да… не, не да излъжа, но много силно да си изкривя душата.

— Вече ти казах повече от достатъчно, за да се досетиш кой живее в мината — каза Макаров и аз ясно си го представих как се усмихва. — Просто помисли какво те прави различен от почти всеки човек, когото би искал да вземеш в мината със себе си.

И старецът затвори, преди да успея да кажа нещо. От една страна, беше малко обидно, че не отговори директно на нито един от въпросите ми, но от друга страна, той ми каза по малко за всичко, което ме интересуваше. С огледалата всичко ми беше повече или по-малко ясно, това, че убиецът е човек, който извършва някакви ритуали, също беше логично. Но това, че не мога да взема никого със себе си в мината, беше много стресиращо, защото смятах да отида там с йокаи и изцяло да разчитам на тях.

Облегнах се на стола и се замислих над всичко, което бях чул, и за първи път си помислих, че ми липсва някакъв вреден навик като пушене или пиене. Исках да правя нещо с ръцете си, или нещо да дъвча. Или пък да пия.

— Би ли ми направила кафе? — извиках на Джен след кратко замисляне. — Ако не ти е проблем, разбира се.

И веднага си помислих, че моля елфийка да ми направи кафе. Сюрреалистично някак.

— Веднага ще го направя — извика в отговор Джен. — Дойдоха ти гости, мога да направя кафе и за тях.

Гости?!

Надникнах от кабинета и замръзнах от изненада, защото в нашата приемна стояха Дони и Лора Палмър.