Алекс Кош
Нурарихьон по неволя (4)

Глава 4

Не знаех дали трябва да кажа на полицията за това, което видях; все пак беше само фантом и едва ли можеше официално да се свърже с делото. Но в отговор на моя предпазлив въпрос следователят поясни:

— Свидетелските показания на медиум имат тежест в съда и се разглеждат отделно. Същото важи и за информацията, получена чрез вашите… хм, методи, тя внимателно се записва и има определена тежест, макар и по-малка, както и изисква по-старателна проверка, отколкото веществените доказателства.

Какво пък, не скрих нищо и му казах какво видях в огледалото.

— Значи червенокосо момиче? — уточни следователят.

— Да, но не видях лицето й.

— И това е нещо. Можем да разпитаме съседите и да разгледаме записите от камерите на улицата, има вероятност това момиче да е било видяно някъде или да е идвало тук преди. Във всеки случай това е много полезна информация. А успяхте ли да разберете нещо полезно за убийството в училището?

Може би това беше въображението ми, но гласът на полицая звучеше малко по-уважително.

— Само това, че момичето не е страдало. Била е зашеметена, а чак след това… й се е случило всичко останало.

Имаше още един факт, който не знаех дали да спомена, но все пак реших да го кажа:

— И също така, в деня на убийството дежурно в класната стая е трябвало да бъде друго момиче, Аделия Майкълс. Ако убийството е случайно, това е без значение, но ако не, тогава… е възможно между жертвите да има някаква връзка.

— Това вече е много полезна информация. Ще проверим всичко и ако разберем нещо, непременно ще ви уведомим. Вие също поддържайте връзка с нас.

Разменихме контакти със следователя, в случай че той или аз открием допълнителна информация. Като цяло бях изненадан колко лесно полицията се съгласи на сътрудничество. Мислех, че още на входа ще ме разкарат, а тук ми показаха всичко, посъветваха ме, взеха под внимание всичко, което казах — фантастично. От друга страна, в моя свят медиумите са просто шарлатани, които пудрят мозъците на пенсионери и хора с нестабилна психика, докато тук те са пълноценни и дори много уважавани специалисти. Сертификатът от Асоциацията на медиумите се оказа стопроцентова гаранция, че думите на човека си струва да бъдат чути, колкото и налудничаво да звучат.

След като се сбогувах със следователя и съдебния експерт, аз излязох от сградата и веднага набрах номера на Катя.

— Всичко ли чу?

— Естествено. Това е ужасно, Рома — бързо каза тя. — Ужасна смърт за бедното момиче. Била е толкова умно момиче, отличничка, готвела се е да влезе…

— Стоп, стоп — казах бързо, усещайки, че отново ме завладяват емоциите и гаденето ми се надига в гърлото. — Събери цялата информация за… жертвата и, ако е възможно, записите от камерите в района. Имала ли е червенокоса приятелка? И има ли данни за подобни случаи на убийства?

— Не, прерових всички полицейски бази данни, до които успях да се добера — увери ме момичето-призрак. — Но не забравяй, че далеч не всичко попада в официалните доклади. Освен това убиецът може да не е оставил телата в същото състояние като тези двете и тогава жертвите му просто биха станали част от статистиката за убийствата или дори да се водят безследно изчезнали.

— Добре, направи всичко възможно — помолих аз. — Опитай се също да намериш връзка между убитото момиче, Лиза и Ада. Трябва да намерим тази твар, преди да е убила още някой.

— Значи мислиш, че е някакво същество? — уточни Катя.

— Дори убиецът да е човек, той си остава твар, от която трябва да се отървем.

След като приключих разговора с Катя, известно време мислих къде да отида: изобщо не исках да се връщам в училище, а и в имението на Михайлови не ми се ходеше. Затова реших да мина през офиса на Джеймс, тоест сега вече моя, и да разбера как вървят нещата там. След като извиках такси, си помислих, и то не за първи път, че би било добре да имам собствена кола или дори мотоциклет. В главата ми все още беше червеният мотор, прелетял покрай нас вчера, който дори смъртта не можеше да догони. Трафикът в града не беше много натоварен, освен това винаги съм мечтал за спортен мотоциклет, но в миналия си живот нямах нито нужда, нито финансова възможност. Може би ще мога да реализирам тази фантазия тук?

Джен все така седеше в офиса. Не че имаше кой знае каква голяма нужда от това, но тя подходи към въпроса много отговорно, а и освен това много документи, свързани с бизнеса на Джеймс, се съхраняваха само на хартиен носител.

Но когато се качих на етажа, не можах да вляза в самия офис — бях спрян от двама яки охранителя в официални костюми.

— Тук не може.

Усещайки силно чувство на дежавю, аз се засмях.

— Нима?

По някаква причина охранителите не споделиха веселието ми, впрочем, аз и не разчитах на това. Разбира се, можех, както и миналия път, смирено да седна на входа и да изчакам гостите да си тръгнат, но този път не ме пускаха в собствения ми офис. А това много ме подразни.

— Ще отида където си искам — казах твърдо, гледайки сенките на смъртта над охранителите. — А вие двамата, дори само да ме докоснете, много ще съжалявате. Не веднага, разбира се, но някой ден със сигурност. При това ти, плешивия — добавих, гледайки по-тъмната му сянка, — ще съжаляваш малко по-рано.

Уверено пристъпих към вратата на офиса, като буквално се надявах на агресивна реакция на охранителите. След това, което бях видял в апартамента на бедната жертва на убийството, бях изпълнен с емоции, които просто не знаех накъде да насоча, и конфликт с тези две горили беше точно това, от което имах нужда — отдушник на натрупаната агресия.

Плешивият ме хвана за гърдите, а аз вече се готвех да го ритна с всичка сила и се подготвих за болката от счупената кост…

— Хей, ти — раздаде се гласът на Джен. — Веднага го пусни.

Моята вече бивша телохранителка опря нож в гърлото на мъжа и веднага го поряза леко, намеквайки за сериозността на намеренията си. Вторият мъж трепна с намерение да се намеси, но беше спрян от вик:

— Марк, спри!

От вратата на офиса се появи вече познатото ми арогантно червенокосо момиче. Миналият път, когато се срещнахме, ситуацията беше подобна, само че този път не ме пускаха не в офиса на Джеймс, а в моя собствен. И този факт много ме вбесяваше.

— Точно вас чакахме — заяви ми момичето с такъв тон, сякаш бях виновен за нещо пред нея.

— Много интересно — изсумтях аз, оправяйки училищната си униформа. — И затова вашите хора ме нападат точно пред входа на МОЯ офис?

— Това едва ли може да се счита за нападение — намръщи се момичето. — Да забравим и да влезем в офиса да обсъдим изпълнението на вашите задължения.

Какво, по дяволите — значи сега ме канят в собствения ми офис, сякаш го притежават?!

— А аз определено го смятам за нападение — нямах намерение да оставя нещата така. — Затова като начало бих искал да чуя извинение.

Момичето известно време ме гледа с гневен поглед.

— Е, добре — тя погледна към охранителя. — Шейн, извини се.

— Извинете — механично каза плешивият мъж. Нито един мускул не трепна на лицето му. Той дори не си направи труда да избърше кръвта, стичаща се от драскотината на врата му.

— Ако лошо обучено куче ухапе някого, вината е на стопанина му — казах възможно най-спокойно. — Така че не той трябва да се извини, а вие.

Тук вече момичето наистина се ядоса: изчерви се до върховете на ушите си и стисна юмруци толкова силно, сякаш всеки момент ще ми се нахвърли. Но в крайна сметка се овладя, разтвори пръсти и бавно издиша.

— Какви деца се навъдиха? Изобщо не уважават възрастните — каза тя умишлено тихо. — Е, добре, извинявай, момче, че чичкото те нарани заради неточна заповед на леля. Доволен ли си?

Много ми се искаше да продължа в същия дух, но нищо особено саркастично не ми дойде наум, а и целият външен вид на момичето намекваше, че тя определено няма да бъде засегната от обикновени глупави шеги.

— Напълно. Сега можете да влезете в офиса.

Едва когато влязохме вътре, аз със закъснение осъзнах един много странен факт — над Джен нямаше сянка на смъртта! Просто я нямаше!

— Джен? — неволно се изтръгна от мен.

Жената се обърна и ме погледна въпросително.

— Ъ-ъ… не, не, нищо…

Сега явно не беше моментът за въпроси, но фактът, че над нея липсваше сянка на смъртта, ме изненада много силно. Досега знаех само една причина за такова явление — Джен не е човек. Но това звучеше прекалено налудничаво, за да е истина. Но все пак… Над червенокосото момиче висеше „стандартна“ сянка, която не предвещаваше нищо ужасно чак до предстоящата катастрофа, а Джен все едно изобщо нямаше намерение да умира.

— Хм, за втори път идвам тук и отново се изумявам колко жалък е този офис — каза червенокосото момиче така, сякаш не се обръща към никого конкретно. — Не бива чак такава икономия за сметка на имиджа.

Добре поне, че наглостта й не стигна дотам да заеме креслото на Джеймс до бюрото в кабинета — макар че, според мен, като нищо можеше да го направи. Впрочем, тя би изглеждала по-подходящо на това бюро от мен. И прекрасно разбирам, че е като с дрехите — повече зависи от това как ти се чувстваш в тях, а на стола на Джеймс аз самият се чувствах максимално некомфортно.

— И така, какво ви доведе в нашия „жалък“ офис?

— Неизпълнение на договора, поет от Джеймс Харнет — отговори червенокосата, свивайки устни.

Разбира се, помнех с какво е свързан единият от двата случая, оставени ни в наследство. Диамантената мина на семейство Даймънд не работи от две седмици поради необяснима смърт на миньори. Джеймс обещал да се справи с проблема до един месец и благополучно се измъкна от островите. Но така или иначе оставаше повече от достатъчно време, затова не разбирах за какво неизпълнение на договора става дума.

— Доколкото помня — Джен извади таблета си и няколко пъти докосна екрана, — до крайния срок на договора има още една седмица, пет дни и двадесет и един часа. Така че за какво неизпълнение става дума?

— Джеймс ме увери, че ако хората не слизат в мината, няма да има жертви. Но тази нощ почина един наш работник, живеещ в градчето до мината.

— А защо смятате, че смъртта е свързана с мината?

— Човекът е умрял по същия начин като хората в мината — отговори момичето и внимателно ме погледна.

Очевидно се надяваше да ме хване, че не знам за какво говори, но аз знаех. Не беше трудно да се проучи цялата информация по двата случая, оставени от Джеймс.

— Измръзнал до смърт? — уточних. — Лицето е застинало в маска на ужас, а очите са се превърнали в диаманти?

— Точно така — потвърди момичето.

Всъщност описанието на смъртта беше доста специфично и търсенето в базите данни на Асоциацията и в интернет не беше проблем, но Катя така и не намери нищо. Йокаите също не можаха да назоват същества, разправящи се с хората по този начин, но те идваха от японската култура, така че познаваха само своите „колеги“.

— Много жалко — казах, поглеждайки многозначително Джен.

Дори без думи тя разбра какво исках да разбера.

— В договора не е уточнено, че ние носим отговорност за евентуални смъртни случаи.

— Джеймс ме убеди, че градът е в безопасност. И сложи защита на мината, която очевидно не се е справила и е пропуснала нещо от там.

— Това все още трябва да се изясни — отговорих напрегнато.

Не помнех точно всички цифри, но Джеймс беше получил много пари за тази поръчка.

— Тогава го изяснете — отговори с готовност червенокосата. — Ще поканим външен експерт, който да определи колко добра защита е поставил Джеймс и дали вашата компания е виновна за случилото се.

По дяволите, не ми стигат проблемите, че сега и това. Джеймс е правил нещо там, и сега аз трябва да поема удара.

— Добре — неохотно се съгласих аз. — Но…

— Никакво „но“, утре в 12 часа на обяд ще ви чакам при мината.

Исках да кажа, че утре следобед имам часове в училище, но момичето вече се беше насочило към изхода. И май така беше по-добре, някак си нямаше да прозвуча много солидно.

При рязкото ставане на момичето забелязах, че се е случило нещо странно — след уговорената среща сянката на смъртта над момичето стана много по-плътна. Исках да я спра и да се опитам да променя времето, за да видя какво ще се случи със сянката, но не успях — тя изхвърча от офиса като куршум.

— По дяволите.

Джен го прие лично и се извини:

— Съжалявам, трябваше да предупредя, че Кристина Даймънд е тук. Но всичко се разви толкова бързо, че нямах време да ти се обадя.

Значи момичето се казва Кристина. Сигурно бях попадал на името й в документите, но просто не го бях запомнил.

— Всичко е наред — махнах с ръка. — Има ли някакви вратички в договора? Или наистина е толкова лошо?

— Разбира се, че има — отговори телохранителката ми, тоест сега вече помощничката ми. — Доколкото разбирам, това е стандартният договор на Джеймс, с който той се застрахова срещу възможни последствия. В случай, че защитата му се провали или семейство Даймънд предявят други претенции, преди Джеймс да завърши работата, той просто ще върне цялата платена сума плюс десет процента неустойка.

— Е, това е добре — въздъхнах с облекчение. — И каква е сумата?

— Триста хиляди евро и съответно неустойка от тридесет хиляди.

— Колко?! И наричаш това „вратичка“?

— Джеймс все още е най-добрият медиум в Барса — напомни Джен. — Това са неговите цени.

— И при такива тарифи трепереше за всеки лист енергопроводима хартия?! Ама че копеле — възмутих се аз. — Може би просто трябва да им върнем парите и да не се тревожим за това? Мога да събера тридесет хиляди от това, което получих от клиниката, СБРЗО и Князев.

Джен поклати глава.

— Не е толкова просто, Джеймс взе всички пари от касата със себе си, така че трябва да съберем цялата сума от триста и тридесет хиляди евро.

— Ах, този…

Ругах дълго, качествено и от сърце.

— Кой би помислил, че млад човек на твоята възраст може да се изразява така — каза Джен, леко изчервявайки се, но все още с абсолютно непроницаемо лице.

Първото нещо, което направих, след като се успокоих малко, беше да набера номера на Джеймс, но чух познатото от моя роден свят „номерът вече не се използва“. Вече нямах сили да ругая, така че само въздъхнах тежко и много внимателно, за да не го счупя, оставих телефона на масата. Триста и тридесет хиляди евро е доста сериозна сума и Евгений Михайлов вероятно би могъл да ми я предостави, например, като временен заем, но изобщо не исках да се обръщам към него за помощ. Освен това все още имах добри шансове да разреша този проблем и да не се налага да връщам нищо. Ще проуча мината и ще намеря причината за смъртта. Можех също да взема някои от йокаите със себе си, а и яйцата на трупоядите все още се съхраняваха в лабораторията, което означаваше, че мога да получа способността им да преминават през камък, което би било много полезно в мината. Накратко, ще се справим!

— Значи утре ще се опитам да разреша проблема им, за да не се налага да връщаме нищо — обобщих аз. — Катя изрови ли нещо по този случай?

И най-обидното е, че дори не знам каква защита е поставил Джеймс на мината. От кого, защо?

— Събрала е някаква информация по случая, но по-добре сам я попитай — предложи Джен, посочвайки камерата в ъгъла на офиса. — Сигурна съм, че е чула целия ни разговор.

О, да, точно така, бях забранил на Катя да се намесва в разговорите ни без разрешение, но тя следеше офиса. Кимнах към камерата и телефонът веднага иззвъня.

— Какво искаш да знаеш? — ентусиазирано попита момичето-призрак.

— Цялата информация за семейство Даймънд, за мината и за градчето до нея.

— Цялата? Наистина е много, до утрешната среща дори няма да можеш да я прочетеш, само автобиографиите на работниците са няколкостотин. Има също и схеми на подземните комуникации, номенклатура на използваното оборудване, различни легенди за района около планината.

— Тогава само това, което ти сметнеш за важно — поправих се аз. — Особено по отношение на легендите, разбира се. Ако е възможно, прочети всичко сама и довечера ми кажи съкратената версия.

— Добре. А ако все пак потрябват пари, мога да хакна няколко банки и да прехвърля…

— Стоп, стоп, стоп — бързо прекъснах хакерката. — Незаконните действия ще оставим за най-краен случай. Надявам се, че ще успея да се справя със собствени сили.

След като приключих с Катя, аз се облегнах на стола си и погледнах замислено Джен.

— Мога ли да ти задам един малко странен въпрос?

Жената повдигна едната си вежда.

— Толкова странен, че първо трябва да поискаш разрешение? Е, давай.

— Ти човек ли си?

Нито един мускул не помръдна върху скулестото лице на Джен, но въпреки това усетих мигновено появилото се напрежение между нас.

— Имаш съмнения? — бавно каза тя. — Защо е този въпрос?

— Ами… погълнах едно банши и от него получих способността да виждам сенките на смъртта, надвиснали над хората, но над теб няма никаква сянка. Абсолютно никаква. Сякаш никога няма да умреш.