Алекс Кош
Нурарихьон по неволя (21)

Епилог

Обърнах се към джуджетата, очаквайки да видя изненада по лицата им, но през брадите и превръзките беше невъзможно да се различи каквато и да е емоция. На какво бях разчитал? И седемте стояха неподвижно до платформата с вече покойния кандидат-принц и наблюдаваха действията на покритата с кръв кралица. Самият аз бях застинал на място, без никаква идея как да постъпя: да й пожелая приятен апетит или да бягам, преди да се е опитала да се добере и до моето сърце.

— Това нормално ли е? — реших се най-накрая да попитам най-близкото до мен джудже-нинджа.

— Нямам представа — лаконично отговори то, докато старателно имитираше малка черна статуя.

Междувременно кралицата приключи с изяждането на сърцето и се отпусна на пода, изтощена. В същия момент всички огледала, излъчващи сериали, паднаха на пода и се разбиха на милиарди парченца. Джуджетата най-накрая се притесниха и се втурнаха да помогнат на своята кралица.

— Какво й стана? — гневно ме попита едно от тях.

Аз само разперих ръце в отговор. Намерили кого да питат.

— Тя се връща към живота — каза мек женски глас някъде отгоре.

Джуджетата веднага извадиха оръжията си и наобиколиха кралица Снежанка, а аз за всеки случай отскочих встрани, готов във всеки един момент да се гмурна в пода. На мястото, където току-що стоях, от тавана бавно се спусна стройна тъмна фигура. За миг сякаш самата тъмнина бе решила да приеме човешка форма: висока, грациозна, с приятна мекота, от която на мен ми секна дъха. Черната рокля, която обгръщаше гъвкавата й фигура, изглеждаше така, сякаш е изтъкана от сенки.

— Същество, създадено от лед, решило да стане живо — продължи жената. — Сега в тялото й се оформя горещо човешко сърце.

— Коя си ти? — озвучи мислите ми едно от джуджетата.

Миг, и черната фигура на жената се озова плътно до него. Тя замахна с ръка и тялото на малкото джудже се разлетя на части, като незнайно защо върху леда не падна нито капка кръв.

— Какъв връх на неуважението — отвратено каза жената. — Да се обръща към висше същество на „ти“.

За чест на джуджетата те не се втурнаха веднага в атака.

— Извинете, госпожо — бързо се приспособи Клане, стискайки конвулсивно камите в ръцете си. — Бихте ли обяснили какво се случва с нашата кралица?

— Бих могла, но защо им е на трупове това знание? — философски отвърна жената.

Очевидно планираше да продължи да убива джуджета и за момент се замислих дали си струва да се намеся по някакъв начин в този процес или просто мълчаливо да изчезна оттук. Ако джуджетата са знаели какво се случва с кралица Снежанка и са ме спретнали, тогава защо да ги спасявам? Но все пак, въпреки всички подозрения, не можех да стоя настрана и да гледам как ги убиват — съвестта ми не го позволяваше.

— Госпожо, или както там е името ви — казах, като леко се прокашлях. — Предлагам да обсъдим всичко спокойно и без насилие. И да започнем с вашата личност и целта на посещението ви.

Жената в черно много бавно извърна глава, сякаш нарочно ми показваше перфектния си, изсечен профил, и ме погледна с такъв поглед, че сърцето ми временно забрави за основното си задължение и спря да бие.

— Какво каза? — тихо попита неочакваната гостенка.

Нейното съвършено лице с остри скули беше толкова красиво, че чак изглеждаше някак неестествено и дори плашещо. Въпреки че още по-страшно беше хищното присвиване на червените очи и острите бели зъби, които се виждаха зад тънките яркочервени устни.

— Попитах… — гърлото ми пресъхна и трябваше отново да се прокашлям. — Коя сте вие и защо…

Жената замахна с ръка и аз дори не успях да разбера какво се случва, но за всеки случай паднах назад в стената и го направих точно навреме — нещо ожули върха на носа ми и причини доста дълбока драскотина. Ако се бях поколебал дори за миг, можех без грим да играя Волдемор.

След като се скрих в стената на замъка и се почувствах в безопасност, аз погледнах в залата с погледа на трупояда и видях ярката душевна енергия на шест… не, вече на пет джуджета, както и сивата мъгла на душата на вампирката. Лежащата на пода кралица Снежанка дори в душевната си форма повече напомняше на буца лед, вътре в която, както каза вампирката, се заражда светла човешка душа. Междувременно броят на джуджетата-нинджи намаля с още един. Очевидно трябваше да се намеся в случващото се, но нямах идея как да го направя. Впрочем, в арсенала си вече имах доказан метод за убиване на висш вампир, така че реших да го използвам отново.

Преместих се в пода на залата, приближих се до вампирката, хванах я за краката и я дръпнах надолу. По-точно се опитах да я дръпна, но мигновено се оказах издърпан от ледения под. Тънка женска ръка ме държеше за китките във въздуха с такава лекота, сякаш не тежах абсолютно нищо.

— Способност да минаваш през камък, значи? — попита вампирката, доближавайки лицето си до моето. — Така ли уби Ветал?

— Кой?

— Висшият вампир, който работеше с онези жалки човеци, Даймъндови.

И сам се досетих за кого става дума още в мига, когато зададох въпроса. Честно казано, освен този вампир никога не бях убивал никого със собствените си ръце, така че беше трудно да сгреша.

— Да — отвърнах честно.

По някаква причина изобщо не се съмнявах, че Даймъндови имат нещо общо с това, явно те бяха изпратили вампирката след мен въпреки всички споразумения.

— Интересно — вампирката доближи лицето си до моето и неочаквано прокара език по носа ми. — Какъв интересен вкус. Никога не съм опитвала нещо подобно… ммм… — очите й се разшириха и от устните й се изтръгна тих стон. — Толкова вкусна кръв. Какъв необичаен букет!

Сякаш изгубила контрол над себе си, тя буквално засмука върха на носа ми. Това изглеждаше и се усещаше толкова странно, че дори не знаех как да реагирам. Особено странно беше това, че тя не се опита да ме ухапе като всеки нормален вампир, а по някаква причина се задоволи само с кръв от драскотината на носа ми. Усетих и вече познатото изтичане на душевна енергия през носа си, на което на теория можех да се опитам да се съпротивлявам и дори да го насоча обратно, но не успях да го направя.

— Ти, сладък мой — задъхано каза вампирката, откъсвайки се от клетия ми нос. Бледите й бузи порозовяха и дори гласът й от високомерен стана по-топъл. — Никога и с никого не съм чувствала нещо подобно.

Аха, аз също. И по-добре да не го чувствам никога повече.

Едно от джуджетата-нинджи реши да се възползва от факта, че вампирката се е разсеяла с мен, и я посече в гърба с меча си. Но тя изобщо не му обърна внимание и продължи да ме гледа.

— Какъв невероятен деликатес. Няма да те деля с никого, ще бъдеш само мой.

Тя замахна с ръка и нападналото я джудже се разпадна на две половини. И отново не се проля нито капка кръв.

— Но първо ще се отърва от малките досадници — вампирката неохотно отмести поглед от мен и погледна останалите живи четири джуджета. — Убийте се един друг в честна битка.

И джуджетата-нинджи се подчиниха, обърнаха оръжия срещу своите другари и между тях избухна ожесточена битка. Но точно в този момент кралица Снежанка стана от пода. Погледът й пробяга по безкръвните останки, после по биещите се джуджета, и накрая се спря върху мен и вампирката.

— Смееш да убиваш моите поданици в собствения ми замък? — искрено се възмути кралицата и около нея се извиха снежни вихри.

— И твоите поданици, и теб самата — кимна вампирката. — Бях настоятелно помолена да прочистя тази планина от паразити, но не мислех, че ще бъде толкова забавно.

Помпозният диалог между двете различни, буквално като ин и ян, жени беше придружен от звъна на оръжията на джуджетата-нинджи, които усърдно се опитваха да се избият.

— Стига! — рязко каза кралица Снежанка и с едно махване на ръката разхвърли джуджетата настрани, след което издигна ледени стени около всяко от тях. — Веднага ги пусни!

Вампирката се усмихна широко.

— А ако не го направя?

Най-обидното беше, че през цялото това време продължавах да вися над пода, държан от изящната, но силна като на робот ръка на жената в черно. А бедните джуджета бяха заети да пробиват ледените стени, за да изпълнят заповедта на вампирката.

— Тогава ще ви убия.

Ами да, избийте се, май така ще е най-добре… Макар че, стоп, какво има предвид с „ви“?

Многобройните парченца огледала се издигнаха във въздуха, изпълвайки цялото пространство между нас и кралицата. Вампирката ме притисна към себе си като любима кукла и тихо прошепна в ухото ми:

— Не се притеснявай, сладкишчето ми, на никого няма да позволя да те нарани.

Това прозвуча още по-плашещо, отколкото заканата на кралица Снежанка. Но когато всички фрагменти се изстреляха към нас, аз се уплаших вече истински. Вампирката ме оттласна настрани, а по-точно просто ме хвърли в другия край на залата, докато самата тя тръгна към кралицата директно през фрагментите, като спокойно им позволи да разкъсат плътта й. Аз се опитах да вляза в стената, но неочаквано установих, че вече не мога да го правя, защото по някаква причина бях загубил тази способност.

За щастие на китката си все още имах ампула с душевна енергия на трупояд. Бързо я погълнах и се скрих в стената, за да не стана жертва на случайно огледално парченце. Или на неслучайно, защото никой не беше обяснил на кралицата, че съм на нейна страна. И най-обидното беше, че джуджетата бяха под влиянието на вампирката и не можеха да разсеят заблудата на ледената красавица.

Седейки вътре в ледената стена, се замислих коя от тези двете бих подкрепил, нали вампирката ме нарече „сладкишче“ и обеща да ме защитава, но явно само като източник на кръв. А кралица Снежанка е покровителка на джуджетата, с които съм в добри отношения, но пък изяде човешко сърце и не знае, че не съм й враг. Накратко, нека се избият една друга, и на всички ще е по-спокойно. Жестоко, разбира се, но пък ще ме спаси от много проблеми, каквито и така си имам предостатъчно.

Ледената душа с човешка сърцевина и сивата мъглива душа на вампирката се движеха из залата, разменяйки си удари, а аз можех само да наблюдавам без ни най-малка възможност да се намеся. Само ако някой от йокаите беше с мен, може би щеше да ми подскаже нещо… Ох, по дяволите, съвсем забравих за танукито! След като го запечатах в гофу, отначало не смеех да го пусна, докато не срещна джуджетата, след това педантичния Умудриний ме изнерви и появата на танукито при него стана още по-малко актуална. А след това йокаят просто ми излетя от главата…

Осъзнавайки, че вече нищо не зависи от мен, аз, все още вътре в стената, се качих в стаята над главната зала. Там извадих гофуто, разкъсах го и освободих танукито.

— Уф — възкликна той и се приземи на пода. — Влезе ли вече в мината?

— Влязох — кимнах леко виновно. — И вече сме в замъка на кралица Снежанка. Толкова много неща се случиха тук…

След като описах накратко последните събития на Шики, за първи път видях танукито толкова уплашен.

— Никога — прошепна той. — Запомни, никога не заставай между две биещи се самки. Това е самоубийство. Постъпил си много правилно, като си избягал оттам.

— И какво да правим сега?

— Предлагам просто да си тръгнем.

— Но как…

И тогава подът под краката ни започна да се напуква и ние пропаднахме. Аз използвах способността на трупояда, за да пропусна през себе си парчетата лед, и само благодарение на това останах невредим. Прелетях през тронната зала и се гмурнах по-дълбоко в пода. Шики явно нямаше този късмет и остана навън, така че бях принуден да се върна обратно и да му помогна.

За краткото време, през което отсъствах, от стените на тронната зала не беше останало почти нищо — всички бяха натрошени на отделни парчета, а останките от горните етажи на замъка само като по чудо не падаха. Шики изглеждаше малко разрошен, но не беше ранен, и се криеше сред големи късове лед, а двете жени летяха из залата и си разменяха удари. Ръцете на вампирката се удължиха и се превърнаха в кървавочервени остриета, докато кралица Снежанка създаде кръгъл щит и копие от лед, а тялото й се покри с ледена броня.

Като ме видя да стърча от пода, танукито се обърна към мен и изсъска, прокарвайки изразително лапичка през врата си:

— Да се махаме от тук!

Но на надеждите на Шики не беше съдено да се сбъднат — кралица Снежанка го забеляза. Тя замахна с копието си, за да принуди вампирката да отстъпи, и се втурна към йокая. Не на шега се уплаших за него и се хвърлих да му помогна, въпреки че нямах представа какво мога да направя срещу толкова силно същество.

— Сладурче! — възкликна кралица Снежанка и грабна йокая с ръка, сякаш е плюшена играчка.

— Пфу — обади се увисналата във въздуха пред нея вампирка. — Та това е мръсен йокай.

Аз застинах, наполовина стърчащ от пода само на половин метър от йокая, несигурен какво да правя. Шики сега сякаш нямаше нужда от спасяване, но жените най-накрая не се биеха и можех да се опитам някак да ги вразумя.

— Извинете, дами, но може би трябва да спрем и да обсъдим всичко спокойно — предложих предпазливо.

— Да, дамички, не се карайте — присъедини се към мен Шики, направи мила муцунка и погледна в очите на кралицата. — За нас, съществата, е по-добре да се държим заедно.

Вампирката присви очи.

— Как ме нарече, космата топко? Дамичка?

По дяволите…

Вампирката замахна с ръцете-мечове и от тях се отдели кървава вълна, която се устреми към кралицата. Тя постави щит, но с Шики в другата си ръка вече не можеше да контраатакува, така че започна да отстъпва, създавайки пред себе си нови ледени стени. Преди да потъна обратно в пода, вампирката ме хвана за колана и ме повлече със себе си. Представям си как сме изглеждали четиримата отстрани: кралица Снежанка с танукито в ръце и вампирката, стиснала ме като кукла в естествен ръст. Жените успяваха не само да летят из цялата зала, но и да си разменят атаки. В един момент замъкът се оказа толкова повреден, че започна окончателно да се срутва, така че те бяха принудени да излетят навън. На мен ми оставаше само да пожелая късмет на джуджетата, защото само с негова помощ те биха могли да оцелеят в ледените си затвори.

Докато се мятах в стоманената хватка на вампирката, изведнъж си спомних, че мога да поглъщам душевна енергия. Странно, че досега не ми беше хрумнало. Концентрирах се и поставих ръка на рамото на вампирката, след което внимателно започнах да черпя енергия от нея. И изведнъж в мен се изля поток от знания за нейните способности: левитация, хипноза, промяна на структурата на тялото, както в материален, така и в нематериален план. За първи път в моята кратка практика на „поглъщане“ получих на свое разположение не една, а много способности наведнъж. Вампирката, като улучен самолет, рязко пикира надолу и едва не падна на пода на пещерата, но аз успях навреме да я хвана в ръцете си.

— Какво направи?! — възмутено възкликна тя, вкопчвайки се в мен с нокти, но сега ръцете й бяха толкова слаби, че не можеха да ми причинят сериозни щети. Или може би просто аз бях станал много по-силен.

— Малко охладих жарта ти — ухилих се доволно, усещайки за първи път в живота си толкова много сила в себе си. Усещането беше релаксиращо и опияняващо, като пенливо шампанско.

Кралица Снежанка не разбра какво се е случило и нападна вампирката, но аз я прикрих с тялото си, отклонявайки летящите към нас ледени игли с ръката си, която се беше превърнала в нелепо изкривено кърваво острие.

— Още един вампир? — възмути се ледената дева. — Мерзост!

Вампирката ме погледна с още по-голямо възхищение от преди.

— Ти не си вампир, ти си нещо друго…

Както се случваше и с йокаите, когато вземах много от душевната им енергия, вампирката беше станала толкова слаба, че не можеше да използва силите си или дори просто да стои на крака, така че сега аз я държах в ръцете си. След като я поставих внимателно на земята, аз се втурнах към кралица Снежанка. Тя издигна ледена стена пред себе си, която аз с лекота пробих, после ме нападна с копие, но седящият в ръцете й „троянски кон“ размаха лапички и изби оръжието от ръката й. Яркосините очи на леденото момиче се разшириха от изненада и възмущение, но аз вече се бях приближил плътно до нея и я прегърнах през кръста, като веднага започнах да поглъщам душевната й енергия.

— Махай се, подъл изнасилвач! — изпищя тя и заедно паднахме на пода.

Не знам защо, но този път в главата ми не нахлу информация за нейните способности, макар да усещах, че изпомпвам енергия от нея. При падането инстинктивно се опитах да я предпазя, но не се получи съвсем и в крайна сметка пострадахме и тримата. Танукито пръв се съвзе, веднага скочи и започна да рисува множество руни във въздуха над кралица Снежанка.

— Какво правиш? — попитах, докато мъчително се изправях.

Чувствах се замаян като след сериозно преяждане. Стомахът ми изглеждаше празен, но имах чувството, че ще се пръсна.

— Създавам условия за конструктивен диалог — отговори Шики, без да се обръща. — Домъкни вампирката тук.

С огромни усилия докуцуках до жената в черно, вдигнах я и едва мърдайки крака, я занесох до танукито. Малко по-късно двете омаломощени жени лежаха една до друга, заобиколени от светещи със зелена светлина руни.

— Сега вече можем да поговорим спокойно — доволно изтупа лапички танукито.

— Яко — казах аз, гледайки го през кървавата мъгла пред очите ми. — Но сега аз се чувствам някак много странно…

Погледнах надолу и видях, че дясната ми ръка се е превърнала в кървавочервено назъбено острие, а лявата ми е покрита с лед. А самото ми тяло от едната страна беше горещо, а от другата се усещаше като лед. И някъде от центъра на гърдите ми се раздаде осезаемо пукане, сякаш тялото ми всеки момент ще се разполови.

— Шики — изхриптях аз. — Мисля, че имам проблем…