Алекс Кош
Нурарихьон по неволя (19)

Глава 19

— Давай го тук — милостиво разреши танукито.

— Е, няма да е толкова лесно — признах си честно. — Първо трябва да го намерим и отвлечем.

Шики направи физиономия.

— Защо такива усложнения? Толкова много хора живеят в този град, да изберем някой друг.

— Отмъщение — отвърнах лаконично.

— Уф, защо не каза веднага. Това е важен въпрос — съгласи се танукито. — Казвай кой е този смъртник и в какво се е провинил?

В общи линии той вече знаеше за случилото се от Мес и Госу, така че аз само уточних кого точно и защо искам да използвам като участник в експеримента.

— А може би е по-добре просто да го убием? — подхвърли танукито, след като ме изслуша внимателно. — Е, не от раз, а бавно, методично. За да страда подобаващо. Унищожаването на злото в сърцето е по-скоро акт на милосърдие, отколкото на наказание.

— А това няма ли да се превърне в убийство на личността? — попитах аз. — В сърцето на всеки човек има зло, ако го изтриеш, той вече ще бъде друг човек.

— Това е философски въпрос — за първи път се намеси в разговора Госу, който през по-голямата част от времето предпочиташе да рови в телефона си. Мисля, че четеше някаква художествена литература. — Човек, това са преди всичко неговите спомени, а те никъде няма да изчезнат. Той просто ще оценява миналите си действия от различна гледна точка и може би това ще се окаже дори още по-ужасно наказание, отколкото мъченията и смъртта.

— Звучи чудесно — признах аз.

— Вътрешно мъчение, това звучи скучно — не се съгласи танукито. — От такова наказание няма да получиш никакво удовлетворение. Тук трябва кръв, вътрешности, крясъци на болка и молби за прошка. За да страда човекът и да разбере за какво точно го наказват.

Да, въпросът наистина беше философски. Включително и защото не бях сигурен дали съм готов за такъв радикален метод на наказание. Едно е да убиеш човек в момента, когато ти или твоите приятели сте застрашени, а съвсем друго — да го издириш и целенасочено да му отмъстиш със собствените си ръце.

— Като цяло не разбирам за какво спорим, та той може да не оцелее — продължи танукито и изведнъж му просветна: — Хей, а ако направим някакъв тест, за да разберем дали фрагментът ще работи или не? Хм… мисля, че имам няколко идеи…

Шики се върна на масата и започна да рисува нещо. Съдейки по неговия ентусиазъм, процесът на разработка вървеше с ударни темпове, но въпреки това можеше да отнеме известно време.

— А ние междувременно какво да правим? — обърнах се към танукито аз.

— Ами заемете се с доставянето на този изнасилвач — предложи той, без да се откъсва от работата си. — Дори да се окаже, че не става за опита, ще го разфасоваме като прасе — ще направим подарък на приятелката ти.

Като цяло беше прав, но само в първата част на предложението. Наистина можехме да отделим малко време и усилия, за да заловим Рей Даймънд, а съдбата му можехме да решаваме и по-късно.

— Ние с Месиел можем да помогнем — неочаквано предложи Госу. — Да отвлечем Рей Даймънд няма да е проблем, освен това Мес може временно да заеме мястото му и никой дори няма да забележи изчезването на младежа. Така може да си осигуриш алиби.

По дяволите, разбира се! Направо забравих, че Мес може да променя външния си вид. В битка не е много полезно, но за скрито проникване и заблуда — просто перфектно!

С Госу оставихме танукито да се оправя с фрагментите и се качихме в стаята при другите, където споделих нашия план с Месиел и двамата Палмър.

— Страхотна идея! — веднага се съгласи Лора. — Да се използва копелето като лабораторен плъх с възможност за летален изход. Аз съм „за“!

— Но първо трябва да разберем къде се намира — отбеляза Госу.

— Сигурна съм, че татенцето го е скрил в някое от семейните имения под охрана — каза Лора, очите й буквално светнаха от вълнение. Или може би беше радостта от това, че се е появила възможност да отмъсти на Рей Даймънд. — Някъде в покрайнините на града, а може би дори извън Даймънс. Но намирането му определено няма да е лесно.

— Леонард ни помогна миналия път, може би трябва да го попитаме? — предложи Дони. — Той е супер хакер, може да получи достъп до всяка камера.

— Не мисля, че това е нещо, в което да участва член на Съвета на Асоциацията на медиумите — казах замислено. — Но аз имам собствен… специалист, не по-лош, а може би дори по-добър от Леонард.

Катя много се зарадва на обаждането ми, въпреки че в началото беше доста обидена, че не съм се обърнал по-рано към нея.

— Бих могла да помогна за намирането на отвлечената Лора Палмър! — обидено каза тя. — Защо ви трябваше да се обръщате към някакъв непознат?! Ами ако се беше оказал човек на Даймъндови?!

Фактът, че Катя знае какво се е случило с Лора, говореше за нейните възможности, защото не бях общувал с нея от вчера вечерта. Въпреки че момичето-призрак можеше да научи всичко от Джен — те изглежда започнаха да общуват доста близко, и то не само по работа.

— Е, сега можеш да ни помогнеш. Трябва да разбереш къде е Рей Даймънд и да помогнеш на Месиел и Госу да стигнат до него.

— Няма проблем! Ще се заема веднага! — радостно възкликна момичето. — И също… Не исках да те разсейвам, но след като се обади, има лоши новини. Вчера е извършено още едно убийство в близост до училището.

Напрегнах се.

— Отново момиче?

— Да. Полицията се постара да го запази в тайна, за да не предизвика паника, но аз следях внимателно цялата информация вътре в отдела. Между другото, очаквай скоро с теб да се свърже следовател. Обсъждаха възможността да те привлекат да им помогнеш на местопрестъплението.

По дяволите, но сега съм твърде далече и едва ли ще мога да им помогна. Освен ако не помоля Леонард да изпрати някой от Асоциацията, нали е някаква важна клечка там. Но не знаех възможностите на другите медиуми, дали ще могат да видят същото като мен?

— А коя е жертвата? Знаеш ли името й.

— Училищната медицинска сестра, Девона Лоурънс.

Името ми беше непознато, но след като помолих Катя да ми изпрати снимка, веднага разпознах жената — точно тя лекуваше счупената ми ръка. И така, първо ученичка, после бивша възпитаничка, а сега и медицинска сестра. Очевидно беше, че убиецът е свързан с това училище, може би дори учи там, което означаваше, че новите ми познати момичета също може би са в опасност. Значи трябва спешно да приключа нещата тук и да се върна в Барса, защото макар и косвено, сега аз съм отговорен за тези смъртни случаи. Ако бях по-бърз, може би убиецът вече щеше да е заловен.

— А има ли нещо по камерите? Къде е убита?

— Не в училището, а в дома си — отговори Катя, разбирайки хода на мислите ми. — Но това е по-скоро добра новина. За да знаеш къде живеят жертвите, трябва да ги познаваш лично или да имаш достъп до такава информация в училище. Това значително стеснява кръга на заподозрените, така че в момента съставям списък, проверявам алибитата на хората и преглеждам записите от всички камери в рамките на няколко километра от училището. Но дори за мен това е прекалено голям обем данни.

— Добре. А Рей Даймънд, можеш ли да отделиш малко време и да го намериш?

— Вече го направих. Той е в едно от седемте извънградски имения на Даймъндови. Сега ще намеря плановете на къщата, ако ги има, както и снимки и видеозаписи отвътре. Така… младежът си е правил купони там и гостите са снимали видеоклипове за социалните мрежи, така че можем да ги използваме за по-добро изучаване на вътрешната обстановка — Катя мълча известно време. — Хм, имат система за видеонаблюдение, но е напълно затворена. Ако се промъкнеш в сървърната стая и сложиш предавател там, мога да получа пълен контрол над нея.

— Какъв е този предавател и откъде мога да го взема?

— Има такива в буса, с който пристигна Шики, професор Семьонов ги сложи там по моя молба.

— Трябва също така да получим информация за охраната и обслужващия персонал — включи се Месиел. — За да знам за кого да се представям, когато вляза вътре.

Катя успя доста бързо да намери цялата необходима информация и ни я изпрати на телефоните. В крайна сметка тя беше права, трябваше веднага да се обърна към нея за помощ, а не да разчитам на Леонард. Да, разбира се, той ни помогна много, но изобщо не исках да общувам прекалено тясно с представител на Асоциацията на медиумите. Никога не знаеш какъв въпрос може да зададе внезапно, при което аз няма да мога да го пренебрегна и ще се издам. И като цяло появата на такава важна клечка тук сама по себе си изглеждаше много подозрителна.

— Мога да вляза в сградата и да заема мястото на Рей Даймънд без никакъв проблем — уверено заяви Месиел.

— Какъв е смисълът да се безпокоим? — внезапно ми просветна. — Мога да те запечатам в нематериална форма и да те пренеса вътре в сградата под земята.

— Тогава всичко е още по-просто — съгласи се „котаракът“. — Остава само един проблем: как после да го измъкнем оттам?

Всички се замислихме над този въпрос, но на никого нищо не му хрумна. Хрумна ми идея да инжектирам младежа с нещо, което да го убие, да го транспортирам през земята, а след това да извърша спешна реанимация, но това звучеше твърде нереалистично. Освен това Рей тежеше много повече от мен, така че може би трябваше да му отрежа единия крак, за да сме горе-долу еднакви по тегло? Не, това са глупости, какъв ти крак. При него ще трябва да отрежа и двата крака, а не съм сигурен, че на кралица Снежанка ще й трябва такъв принц.

После погледнах Госу и ми хрумна друга, не по-малко „гениална“ идея:

— А не можеш ли просто да го пренесеш с телекинеза, като го вдигнеш по-високо? Или да прелетиш заедно с него? — предложих аз.

— Няма да мога да го удържа толкова дълго във въздуха — поклати глава Госу. — А и аз самият, за съжаление, не мога да летя. За да използвам телекинеза, трябва да стоя здраво на краката си.

— Силата на земята? — пошегувах се аз.

— Да, как се досети? — изненада се йокаят.

— Кхм… интуиция. Добре, а ако човекът не бъде преместен плавно, а е хвърлен?

— Не разбирам — каза Дони.

— Ще зашеметим Рей Даймънд и Госу ще го изстреля с телекинеза от покрива на сградата. А аз ще го хвана извън имението, също с телекинеза.

— Като цяло харесвам идеята този изрод да бъде подхвърлян като нечия омръзнала парцалена кукла — призна Лора. — Но цялата зона вероятно е покрита с камери, а и самите охранители едва ли ще пропуснат човек, прелитащ над оградата. Но ако изчакаме да се стъмни, тогава може и да имаме някакъв шанс.

— Нямаме време да чакаме до вечерта — възразих аз, като си спомних, че изобщо не исках да се задържам в Даймънс. — Моят хакер може да ни помогне с камерите, ако сложа предавател в сървърната им стая, но за останалото ще трябва да се посъветваме с Шики, може би той ще даде някоя идея.

И танукито наистина предложи решение — доста сложна комбинация от руни, която изискваше голямо количество вложена енергия, но пък позволяваше за кратко време обектът да стане невидим. Така че ако намерим нещо от рода на голям килим, поставим отгоре му руни и след това увием тялото в него, всичко трябваше да се получи.

Друг проблем беше, че хората на Даймъндови вероятно ни следяха и за да извършим отвличането, трябваше първо да се отървем от тях. Макар че това също се решаваше с помощта на способността на трупоядите. Лора и Дони бяха оставени за заблуда на наблюдаващите хотела, а аз запечатах двамата йокаи в гофу и се измъкнах от микробуса на Шики през специално изрязан люк в пода. След като се придвижих под земята на достатъчно разстояние, аз се качих в предварително преместената по-далече кола на Михайлови, с която бяха дошли йокаите. Шофьорът ни увери, че никой не го следи, и бяхме принудени да се доверим на уменията му. По логика Даймъндови би трябвало да се интересуват повече от мен и моите помощници, отколкото от обикновен шофьор в празна кола. Но за всеки случай ние известно време обикаляхме града, за да се уверим, че наистина не ни следят.

Накрая, благодарение на информацията на Катя, се приближихме към имението, където се криеше Рей Даймънд, от страната на малка горичка. Колкото и да е странно, цялата операция протече много леко и гладко, точно както и очаквахме: аз влязох в къщата под земята, използвах плана на къщата, за да вляза в сървърната стая, удобно разположена на първия етаж, и поставих предавателя там. Катя се включи към системата за видеонаблюдение на къщата и ни каза къде точно се намира Рей Даймънд. Младежът почиваше в стаята си след напрегната нощ, говореше с някого по телефона и играеше на някаква конзола.

Тъй като сега Катя имаше достъп до камерите вътре, аз успях съвсем спокойно да избягна всички работници в къщата и, като се озовах пред вратата на стаята му, освободих йокаите от гофуто. Месиел веднага прие образа на един от пазачите, почука на вратата и влезе.

— За какъв дявол влизаш без разрешение?! — възмути се червенокосият младеж и скочи от леглото.

— Имам много важна работа — каза Месиел, приближавайки до Рей Даймънд. Последва рязък скок напред, удар, и младежът се отпусна обратно на леглото.

— Чудесно — казах с облекчение, внимателно затворих вратата на стаята зад нас и погледнах през прозореца. — Балконът наистина гледа в нужната посока.

Нямахме точен план на къщата, така че Катя трябваше да го състави въз основа на външния вид на къщата и няколко снимки от социалните мрежи. Но бяхме изчислили всичко правилно и паркирахме колата точно където трябва. Остана само да нарисуваме руна на килима и да подготвим нашето момче за експресна доставка. Добре, че на пода на стаята имаше мъхест бял килим, който беше идеален за нашите цели. Отне ми около двадесет минути да нанеса и заредя руните, след което той наистина стана невидим за йокаите. Аз така или иначе виждах изпълнените с енергия руни, но това беше само в наша полза, иначе как щях да успея да хвана пакета ни извън имението.

Върнах се под земята в колата, активирах ампулата с телекинеза и дадох команда по телефона. Увитият в невидим килим младеж излетя от балкона по възможно най-високата траектория, насочвайки се право към мен. Аз все още не владеех телекинезата на достатъчно високо ниво, тя беше най-трудната от всички достъпни ми способности, така че хванах младежа, но приземяването му се получи не много меко. Впрочем, Рей Даймънд все още беше в безсъзнание, а и като цяло си беше заслужил всяка възможна травма, която би могъл да получи в процеса на нашия експеримент.

Доставката на увитото в невидим килим тяло до буса с танукито също беше доста трудно, но благодарение на помощта на двамата шофьори, предоставени от семейство Михайлови, всичко мина успешно. Във всеки случай Катя, която подслушваше разговорите на хората на Даймъндови, ни увери, че никой не ни е забелязал. Танукито все още не беше приключил работата над фрагмента, така че имах време да попълня запасите от ампули с душевна енергия на трупояд и да отговоря на телефонните обаждания. По някаква причина точно в този момент абсолютно всички решиха да се свържат с мен.

Пръв, както предсказа Катя, ми се обади следователят, Даниел Грант, с молба да огледам мястото на новото престъпление. За съжаление се наложи да му откажа, въпреки че се разбрахме да се свържа с него веднага след като се върна и заедно да огледаме къщата.

Но следващото обаждане беше по-неочаквано, позвъни ми Ада Майкълс.

— Михайлов — каза тя съвсем официално, макар и с колеблив глас. — Обажда се Аделия Майкълс, президента на твоя клас.

— Ада, здравей — отвърнах изненадано. — Защо толкова официално?

— Кхм… — тя прочисти гърлото си. — Не идваш на училище, затова бих искала да знам причината. Ако причината е заболяване, трябва да представиш съответния болничен, в противен случай могат да възникнат сериозни проблеми.

— Е, по принцип, мога и да представя — веднага си спомних, че съм нещо като консултант в най-добрата болница на острова. — Но защо толкова официално?

— А ти къде изчезна? — не издържа момичето. — Имаме убиец, който се разхожда из нашето училище! И не показахме призрака на Лиза на Рая, сега тя не ми вярва!

А-а, ето за какво всъщност става дума.

— Съжалявам, нямах време да ти кажа, но Лиза си тръгна. Нейният призрак приключи всичките си дела и отиде в друг свят.

— Ама как така?! — едва не се разплака момичето. — А издирването на убиеца?!

— Нея това не я интересуваше.

— А защо тогава не си беше тръгнала досега?! Чела съм, че призраците винаги имат някакви важни цели! А какво може да бъде по-важно от това да накажеш своя убиец?

Дяволското проклятие, заради което не мога да лъжа. Сега ми се искаше да кажа, че Лиза не си е тръгнала, защото е искала да се сбогува с приятелката си. Да, лъжа е, но момичето щеше да е доволно и щеше да се притеснява по-малко.

— Ами… явно й е било неприятно, че за траура използват снимка, която тя не харесва. Днес снимката беше сменена и Лиза мирно си отиде от този свят.

— Сериозно?! — изкрещя момичето. — Заради това?!

— Видях я как погледна снимката и изчезна — уверих я. — Ти ли помоли да сменят снимката?

— Да, но не знаех, че… тя ще си отиде след това.

— Не ще си отиде, а ще намери покой — поправих разстроеното момиче аз. — Ти изпълни предсмъртното й желание. Това е добро дело.

Аделия известно време мълча.

— Добре, с Лиза всичко е ясно. Но защо пропускаш уроци?

— Работа. Ще се постарая да се върна утре.

— В събота? — недоволно попита Ада. — По-скоро чак в понеделник.

— Още по-добре — въздъхнах с облекчение.

Момичето известно време продължи с опитите да ме разпитва, но не й се получи. И всичко това, защото, както се оказа, желанието ми да казвам истината може лесно да бъде победено с навременно закриване на микрофона на телефона. Така че абсолютно честните ми отговори на нейните въпроси бяха чути единствено от рисуващото руни тануки.

— Ще се видим в понеделник — сбогувах се най-накрая с Ада и въздъхнах с облекчение.

— Приятелка? — без да вдига поглед от работата си, попита танукито.

— Може и така да се каже, но в най-невинния смисъл на думата.

— Все ми е тая за подробностите — махна с лапичка йокаят. — Но на Мес може да не му хареса, че се заиграваш с някоя, въпреки че принадлежиш на сестра му.

— Какво значи „принадлежа“? — възмутих се аз. — От къде на къде?

Танукито изсумтя.

— Тя те е маркирала като свой самец, което означава, че й принадлежиш. Но като цяло не ме интересува какви ви са отношенията — йокаят потърка радостно лапички. — Има по-интересна тема за разговор — завърших обработката на фрагмента! Предлагам да направим експеримента веднага!

Рей Даймънд все още лежеше в безсъзнание на пода до цялото оборудване — вече не зашеметен, а упоен с някакво успокоително.

— Добре, да опитаме — съгласих се леко колебливо. Не защото ми беше жал за младежа, просто ми се искаше и Лора да е тук.

— Но първо нека се обадим на твоята приятелка — внезапно предложи танукито. — Тя ще се радва да наблюдава процеса, независимо от крайния резултат.

Десетина минути по-късно Лора и Дони бяха в буса и в тяхно присъствие танукито поднесе парченце ледено огледало до бузата на Рей Даймънд и леко го одраска.

— Ако е достатъчно лош, парченцето ще стане червено — обясни Шики. — Този тест не е точен и дори парчето да стане червено, това не гарантира стопроцентов успех. Но бялото парче гарантира пълна липса на шансове за инверсия на личността.

Парчето проблесна и бавно започна да порозовява, докато накрая не придоби яркочервен цвят.

— Предсказуемо — отбеляза Лора. — В този изрод няма нищо добро.

— Е, тогава ти предоставям тази чест — подаде й парченцето йокаят. — Забий го право в сърцето му.

Мислех, че момичето ще се поколебае, но Лора с видимо удоволствие внимателно се прицели и нанесе бърз удар. На лицето й нямаше и капка съмнение, въпреки че Дони не изглеждаше много доволен и дори се извърна от лежащия на пода червенокос младеж. Парченцето се удари в гърдите и моментално беше засмукано в тялото, без да оставя никаква следа по кожата.

— А колко време трябва да чакаме резултат? — попита Лора. — Може би трябва да забия още едно парче в него. Мога да го правя цял ден.

— Процесът не би трябвало да отнеме много време — уверено отговори танукито. — О, вижте, изглежда отвори очи!

И наистина, Рей Даймънд лежеше на пода, вперил поглед в тавана на микробуса, а по бузите му се стичаха сълзи.