Алекс Кош
Нурарихьон по неволя (18)

Глава 18

Малко по-рано, имението на семейство Даймънд

Кристина седеше в тъмния кабинет пред баща си и се чувстваше така, сякаш тя, а не глупавият й брат, беше объркала нещата. Но, ако се мисли логично, то от всеки изискват според възможностите, и от нея баща й явно беше очаквал много повече, отколкото от глупака Рей.

— С медиума ще трябва да се договаряме — бавно каза пълният плешив мъж, барабанейки с дебелите си пръсти по масата. — Не ме интересуват старите уговорки, трябва да му предложим достатъчно голяма сума, така че алчността да надделее над злопаметността и предпазливостта… — той се намръщи. — А и този Леонард Айнс сега се мотае тук…

— С неговите възможности той може да подслушва всеки телефон, да се свързва с камери, а може би дори с компютри — напомни момичето. — Трябва да сме много внимателни.

— Точно затова разговаряме тук, в моя кабинет, където няма нито камери, нито друго оборудване — Ейдриън Даймънд удари с юмрук по масивната дъбова маса и тя обидено изскърца, но все пак издържа удара. — По дяволите, кой би си помислил, че при нас ще се появи член на Съвета на Асоциацията на медиумите! Колко ненавреме…

— Има и едно момиче, което Рей едва не уби — напомни Кристина. — С нея също трябва да оправим нещата.

— Тук става още по-сложно, Палмър е достатъчно известно семейство в столицата, освен това баща й е много силен Майстор на огъня. Ако този идиот беше довършил започнатото, щяхме да имаме по-малко проблеми, но сега момичето сигурно вече се е оплакало на татенцето. Ако той реши да отмъщава, а на негово място аз определено не бих простил подобно отношение към дъщеря си, то в един „прекрасен“ ден може да намерим шепа пепел вместо Рей.

Кристина само сви рамене. Може би като пепел брат й ще е малко по-полезен — да натори цветя или каквото там друго правят с пепелта.

— Е, и какво ще правим?

— Опитай се да замажеш нещата. Както обикновено, предлагай скъпоценни камъни и пари. Много пари.

— Тя лично ми каза, че ще се успокои само ако Рей бъде кастриран — момичето трябваше да положи усилие, за да сдържи усмивката си. — Като цяло това е доста евтин начин да оправим нещата.

— След днес бях готов сериозно да обмисля този вариант — призна мъжът. — Но все пак… резултатът от случилото се в цеха се оказа доста удачен.

— Удачен? — вдигна вежди червенокосото момиче. — Наистина ли?

— Нали знаеш, че Ветал, макар да беше Висш вампир, беше много млад и слаб? Той значително отстъпва на по-възрастните си роднини. Това е единствената причина, поради която си сътрудничеше с нас в производството на „стим“, интересуваше се от изследването на това вещество за собственото си подобряване. Кръвта на хора, които са взели „стим“, му позволяваше временно да придобие техните способности.

При споменаването на вампира тъмнината в кабинета сякаш стана по-плътна и за момент стана по-трудно да се диша. Кристина се прокашля и напомни на баща си:

— Ама че сътрудничество. Тогава защо не ни помогна с кралица Снежанка?

— Мисля, че въпреки целия патос, той не беше сигурен, че може да се справи с нея. Сред Висшите вампири рейтингът му наистина беше много нисък.

— Въпреки това, все още не разбирам как е бил убит — призна Кристина. — Те са неубиваеми като хлебарки, дори от отрязана ръка биха се регенерирали…

И отново момичето почувства тежест в гърдите, сякаш нещо я притискаше, а в стаята стана по-тъмно.

— Значи от него дори това не е останало — спокойно отвърна Ейдриън Даймънд. — За съжаление решихме да не слагаме камери и електронни системи за сигурност в производството, така че не можем да разберем кой и как го е направил.

— Явно все пак е бил Михайлов. Той напусна колата няколко минути преди Ветал да се появи и буквално се разтвори във въздуха. Между другото, той и в мината с лекота неутрализира нашите хора. Явно младежът има някакви специални способности.

Ейдриън Даймънд сви рамене.

— Не ми пука какви способности има, стига да ни помогнат да се отървем от кралица Снежанка. А след това…

— Какво след това?

— Всеки вампир, с изключение може би на първия, има прародител. И на прародителя на Ветал изобщо не му хареса, че детето му е убито.

Кристина изненадано погледна баща си.

— Ти си го извикал?

И в този момент мракът в ъгъла на кабинета безшумно се оформи в гъвкава тъмна фигура.

— Аз дойдох… сама — произнесе натрапчив женски глас. — Малкият Ветал беше глупав и арогантен, но въпреки това аз съм го създала. И не обичам, когато някой унищожава играчките ми. Затова ми е много интересно да видя този ваш медиум в действие…

* * *

Делегацията от десетина коли окупира цялата улица пред хотела. От най-голямата излезе огромен плешив мъж в бял костюм, ширината на раменете му можеше да съперничи само с размера на корема му. И, по дяволите, точно така си представях Кингпин — злодеят от вселената на Марвел, истински ходещ гардероб с надстройка.

— Изглежда големият шеф пристига за преговорите — отбеляза Лора. — Ще се справиш ли без охрана?

Момичето намекваше, че сутринта отпратихме йокаите извън града, за да не провокираме ОСС. Леонард още вчера ни предупреди, че ще им се обади възможно най-бързо, така че семейство Даймънд да нямат време да заметат всички следи в завода.

— Не мисля, че ще тръгнат да проявяват агресия, по-скоро обратното, ще са сладки като котенца — усмихнах се аз, като много силно се надявах наистина да е така. — Ще направят масаж с лапички, ще мъркат и ще предложат много пари.

Изобщо не се притеснявах за безопасността си, семейството се нуждаеше твърде много от мен. Освен това, въпреки че ефектът от душевната енергия на трупояда да приключи, все още имах подръка силата на Госу, така че във всеки един момент можех да получа телекинеза. Виж Лора и Дони с удоволствие бих изпратил извън града, но животът сякаш на нищо не беше научил момичето и тя старателно се преструваше, че с нея нищо не се е случило.

— Къде си виждал такива котенца? — попита Дони, гледайки през прозореца към главата на семейство Даймънд.

— Да видим какво ще каже този котарак за сина си — изсумтя Лора. — Ще бъде много интересно да чуя.

— А ти самата как се чувстваш? — попитах притеснено. — Може би щеше да е по-добре да те изпратя заедно с Месиел и Госу? Така щях да съм по-спокоен.

Видях Дони да кима в знак на съгласие, но Лора се намеси:

— Що за глупости! — възмути се тя. — Искам да съм в центъра на събитията!

Погледнах момичето леко предпазливо, притеснен за психичното й състояние. Все пак вчера едва не я бяха изнасилили и убили и само намесата на Месиел я спаси от ужасна участ. Но се създаваше впечатлението, че Дони и дори аз бяхме много по-гневни от ситуацията. Лично аз прекарах половината нощ, обмисляйки различни варианти за убиване на подлия мръсник и дори разглеждах възможността да привлека джуджетата-нинджи, а Лора през цялото време се държеше така, сякаш нищо не се е случило. Като се замисля, всъщност никога не съм я виждал наистина уплашена, дори в най-опасните ситуации тя излъчваше само вълнение и интерес.

— Ще трябва да изчакате тук, докато говоря с Даймънд — предупредих ги аз. — Бъдете готови да тръгнете веднага, ако нещо се обърка.

— С удоволствие — вдигна палец Дони.

Оставих ги в трапезарията и се насочих към пристигащата глава на семейство Даймънд. Бях добре подготвен за нашия разговор. Тази сутрин Джен ми изпрати подробно резюме с правната информация за договора, както и откъси от правилата на Асоциацията на медиумите, според които нищо добро не очакваше семейство Даймънд, след като се бяха държали така с мен.

Опитах да се обадя и на Шики, за да разбера дали той и професорът имат някакви идеи за кралица Снежанка, но танукито отговори нещо от рода на „не пречи, ще говорим след час и половина“. Явно работеха под пара и съдейки по вълнението в гласа, вече бяха близо до решение.

Около двадесет минути по-късно вече седях в луксозен ресторант на последния етаж на хотела срещу същия този „квадратен“ Даймънд. Разбира се, освен нас двамата, многобройна охрана и сервитьори, в залата нямаше никой друг.

— Радвам се да се запознаем — веднага започна с лъжа Ейдриън Даймънд. — И трябва да се извиня за поведението на моите деца, те са още млади и често правят грешки.

Само повдигнах изразително вежди. Точно на мен ли ще ми разправя за младост?

— Предлагам да забравим за стария договор. Парите са платени, работата е свършена — спокойно продължи мъжът. — Сега трябва да обсъдим нови условия и как по-бързо да пристъпим към решаване на нашия проблем. Доколкото разбирам, всички жители на града са в опасност и не остава много време.

— За това, че мен планираха да ме убият, след като свърша работата, също ли ще забравим? — попитах аз.

Мъжът се намръщи.

— Дъщеря ми си е позволила известна волност. Видяла е във вас опасност за семейството и е направила всичко, за да го защити.

— Интересно. Значи когато има опасност за членовете на семейството, тя трябва да се отстрани с всички възможни средства? Трябва да кажем за това на семейство Палмър.

Знам, че преговори не се водят така, но не можах да се сдържа. Това семейство ме вбеси твърде много, а конкретно Ейдриън Даймънд се държеше толкова самоуверено и арогантно, че буквално ме вбесяваше. Въпреки че реално той седеше много спокойно, говореше учтиво и дори с уважение, но от него се усещаше… дори не знам как да го нарека, може би „аурата на подъл човек“? Или просто в главата ми върху него се е насложил образът на Уилсън Фиск от комиксите?

— С Лора Палмър аз ще разреша въпроса отделно — изобщо не се смути Даймънд. — Моят син е бил под въздействието на вампир и не е разбирал какво прави. Но, разбира се, това не ни освобождава от отговорност за безопасността на гостите на нашия град и със сигурност ще компенсираме всички неудобства.

О, значи все пак е решил да се придържа към тази линия. Добре, добре. И изопачава всичко, за да прехвърли отговорността към гостите на града като цяло, а не към творенията на откаченото си синче.

— Ето, това е новият договор, може да се запознаете — продължи той, като ми подаде няколко листа хартия. — Сигурен съм, че всичко ще ви удовлетвори, този документ вече е одобрен от член на Съвета на Асоциацията на медиумите, ето подписа му. Той ще бъде и гарант за изпълнението на всички условия.

— Кой е той?

— Леонард Айнс.

Той е член на Съвета?! Ама че тиха вода, на мен изобщо не го спомена! Въпреки че това вече обясняваше реакцията на Кристина Даймънд при появата му, очевидно червенокосата е била наясно с високия статус на медиума. Но какво беше накарало такава „клечка“ да отиде при Даймъндови, за да лови призраци? Възможно ли е да е дошъл тук специално заради случващото се в мината?

Когато видях сумата, посочена в договора, леко се ококорих. Два милиона? Да, знаейки цялата сложност на задачата и предишните „заслуги“ на Даймъндови, дори това не е достатъчно, но аз никога, в нито един от двата си живота, не бях виждал такива пари.

— Разбира се, това е заплащане не само за работата, но и за причиненото ви по-рано неудобство.

— Интересно — подсмихнах се аз. — Неудобствата се плащат само ако изпълня задачата, така ли?

— Половината сума се изплаща авансово, ако се заемете с решението на нашия проблем — поправи ме мъжът.

— А какво ще смятаме за решение? — уточних аз, докато внимателно проучвах договора. — Нямам планове да убивам кралица Снежанка или да извършвам геноцид над джуджетата.

— Трябва да се направи така, че кралица Снежанка повече да не представлява никаква заплаха за града. И, разбира се, моите хора трябва спокойно да могат да слизат в мините, без да се страхуват за живота си. С джуджетата ние сами ще се справим.

Думите „ще се справим“ в неговата уста изобщо не ми харесаха, но реших да не задълбавам повече в тази тема, защото ако успея да върна кралицата в адекватно състояние, планината отново ще бъде под нейна защита. А формулировката в договора сякаш беше направена специално за мен и изглеждаше доста неясна. Никъде дори не се казваше, че трябва да обезпеча работата на диамантените мини. Нали ако кралица Снежанка се опомни, тогава на джуджетата повече няма да им се налага да разпръскват диаманти из пещерите. Освен това те могат да съберат обратно всичко, което е било поставено по-рано, и тогава за Даймъндови изобщо нищо няма да има.

— Значи един милион превеждате веднага, а още един милион, след като се отърва от основната заплаха — ледените парчета? — уточних аз.

— Точно така — потвърди Даймънд-старши. — Но Леонард Айнс трябва да потвърди от страна на Асоциацията, че проблемът е напълно решен. Той действа като гарант и за двете страни.

— А къде е самият Леонард?

— Той помага на ОСС да проучи завладяния от вампирите цех — едва забележимо се намръщи Даймънд, проявявайки за първи път от началото на разговора отрицателни емоции. — Изглежда там са произвеждали нещо забранено, не знам какво точно.

Да бе, да, не знаеш, разбира се. Вярвам ти. И медиумът също е хитра лисица! Не само не ми каза, че е член на Съвета на Асоциацията на медиумите, но и предварително беше успял да обсъди всичко с Даймънд и да изчезне.

Известно време се преструвах, че мисля. Всъщност не можех да си позволя да си тръгна оттук просто така, след като обещах да помогна на джуджетата и разбрах, че кралицата може да улови сигнал от моя свят или от свят, много подобен на моя. За Даймъндови изобщо не ми пукаше, щеше да е достатъчно, ако просто не ми се пречкаха. Затова да взема милион от тях предварително беше много добре, а втората част… майната й.

— Добре, ще подпиша договора, след като моят юрист го проучи — казах накрая. — Но повече никакви придружители в мините. Не мога да ви се доверя.

— Няма проблем — веднага се съгласи Даймънд.

— И трябва да разрешите въпроса със случилото се с Лора Палмър.

— Задължително. Смятам да говоря с нея веднага, след като приключим тук.

Погледнах го скептично. Някак твърде лесно се съгласяваше на всичко, сякаш вече е решил как точно ще ме измами. Вярно, и аз самият планирах да го измамя, но го правех с добри намерения, а това е съвсем различно.

Изпратих договора на Джен и след нейното одобрение го подписах. Лора не говори дълго с Даймънд, но се върна от ресторанта с доволна усмивка.

— Глупава ситуация — коментира тя. — Той разбира, че аз разбирам, че историята за влиянието на вампира са лъжа. Аз разбирам, че той разбира, че при всички случаи ще отмъстим на сина му. Но за да запази достойнството си, той продължава да лъже, а аз се преструвам, че му вярвам.

Момичето ми намигна.

— Затова пък сега ще си купя нова кола в замяна на онази, която брат ми съсипа.

— Толкова спокойно говориш за това? — не можах да устоя. — Едва не те изнасилиха и убиха!

— Предпочитам да живея в настоящето — изсумтя момичето. — Всичко може да се случи, не е нужно да се концентрирам върху това. И от всяка ситуация трябва да се извлича максимума. А на онази гадинка определено няма да простя, сигурна съм, че баща ми ще измисли нещо, за да се добере до него.

Ако се абстрахирам от емоциите, бях напълно съгласен с нея, но подобно ниво на абстракция беше равносилно на „дзен“, аз до такова определено още не съм стигнал. От друга страна, за опита да ме убият Даймъндови платиха толкова много, че самият аз вече можех да си купя кола, мотоциклет, а може би дори малък апартамент в Барса. И изобщо не ме притесняваше, че съм взел тези пари. Така че вече бях някъде на половината път към същия този „дзен“ като Лора.

В резултат на това, когато Даймънд и цялата му свита си тръгнаха, ние се събрахме с Дони и Лора в стаята, където аз отново започнах да набирам танукито.

— Потърпи още пет минути! — почти веднага отговори Шики. — Вече наближаваме!

— Къде наближавате? — попитах озадачено.

— До мястото, където сте отседнали, разбира се. Мес и Госу ме срещнаха и заедно идваме в хотела.

— Как се озова тук?!

— С кола, разбира се, що за глупав въпрос — изсумтя танукито. — Семьонов ми даде бус с оборудване, както и едно яйце на трупояд. Доколкото разбрах, си изразходвал всички ампули с тяхна душевна енергия.

Да, тук бях постъпил много глупаво, разбира се. Времето беше повече от достатъчно да се огранича до една ампула, но в един момент си спомних думите на Семьонов за възможните рискове и инстинктивно усвоих втората. Така че възможността за попълване на запасите беше много навременна, но как ще се оправяме с ОСС? Ако се заемат с йокаите, аз едва ли ще мога да им помогна.

Но тъй като танукито вече беше пристигнало, беше късно да разсъждавам дали това е добра идея или не. А и останалите йокаи кой знае защо се бяха върнали, без да успеят да се отдалечат много от града.

От прозореца на стаята видяхме огромен бус, по-скоро брониран кемпер, който спираше на паркинга. Вътре бусът се оказа натъпкан с оборудване и най-важното — там беше камерата с яйцето на трупояд, така че скоро гривната ми отново беше пълна с ампули със способност да преминавам през камък.

— Измислих няколко решения, но за това ми трябват самите огледала! — заяви вместо поздрав танукито, още щом влязохме вътре. — Затова и дойдох. Давай ги тук, да видим какво може да направим с тях.

И танукито започна да изучава ледените огледала, а аз дори не можех да му помогна с това. Работеше твърде бързо, нанасяше ту една, ту друга руна, записваше нещо и мърмореше ругатни под носа си. Можех само да седя до него и да не го разсейвам от работата му, но след около час търпението ми беше възнаградено:

— Роман, ти чувал ли си нещо за инверсията? — радостно попита Шики.

— Разбира се — усмихнах се аз. — По-скоро съм изненадан, че ти си чувал за нея.

— И така, кралицата търси съвършено добър човек с чисто сърце, а ние, напротив, ще подберем за нея най-злия и отвратителен. Да не ни е жал, че й го даваме.

— Това някаква шега ли е? — недоволно попитах аз. — И какво ще стане тогава? Тя ще го целуне и той ще се превърне в ледена скулптура?

— Не-е, не говори глупости. Това ще бъде план на три етапа: първо намираме най-завършения мръсник, след това инвертираме огледалото на кралица Снежанка и забиваме фрагмент от него в сърцето на намереното нищожество, а накрая докарваме получения ангел при жадуващата човешка топлина жена.

— А какво общо има тук инверсията?

— Е, нали разбираш от математика. Минус по минус дава плюс. Чувал си, нали?

— Да, но какво общо има това с…

— Разбира се, предварително малко ще поработим върху този фрагмент. Така че той да не убие човека, а само да унищожи цялото зло в сърцето му.

Да кажа, че бях малко изненадан от предложението му, значи нищо да не кажа.

— Това изобщо възможно ли е?

— Не знам — радостно се ухили танукито. — Но определено трябва да опитаме! На някого, за когото няма да ти е жал, разбира се.

— Няма да повярваш — ухилих се и аз. — Точно в момента имам подръка идеален кандидат. Най-добрият възможен.