Алекс Кош
Нурарихьон по неволя (15)

Глава 15

По дяволите, знаех си, че е твърде опасно да ги вземам със себе си.

— Трябва да знам какво стана в мината — настоятелно повтори Кристина Даймънд. — Веднага!

— О, я се разкарай — не издържах аз.

Момичето се ококори от такава наглост.

— Какво?

— Казвам, че поради нарушаване на договора за предоставяне на услуга нашето сътрудничество приключи — съвестно се постарах да се върна в културното русло аз, въпреки че не беше лесно. — По-нататъшното обсъждане на всеки наш въпрос ще се проведе в присъствието на моя адвокат и представители на Асоциацията на медиумите.

При споменаването на Асоциацията момичето потръпна и това ме убеди, че съм се държал правилно. А и за какво сътрудничество можем да говорим, когато семейство Даймънд ме бяха лъгали на всяка моя крачка, а после се опитаха и да ме убият? И между другото, какво им пречи да го направят точно сега?

— Вие не сте изпълнили препоръките на Джеймс и сте изпратили хората си в мината след нейното запечатване, а след това обвинихте нас за смъртта на един от тях — продължих да оказвам натиск върху Кристина Даймънд, за да не изгубя инициативата. — Не споделихте информация за това, че обитателите на мината са се свързали с вас и са се опитали да преговарят. Не съобщихте, че „добиваните“ в мината диаманти са покрити с руни, които трябва да предпазват от същество, живеещо в дълбините на планината. И за капак на всичко ми прикрепихте убийци в мината, които трябваше да се отърват от мен, ако разбера нещо от гореизброеното. Пропуснах ли нещо?

Очите на червенокосото момиче блестяха от ярост, но тя не бързаше да отговори, явно подбираше думите си, за да не каже нещо излишно. Но поне не даде заповед на въоръжените пазачи да ме нападнат, въпреки че аз бях готов да се гмурна в земята, използвайки способността на трупояда.

— Между другото, след няколко дни създадената от Джеймс защита ще спре да работи и градът ще бъде обсипан с ледени парчета. Ако не разрешим този проблем, може би ще трябва да се започне евакуация — подхвърлих така, сякаш намеквам, че само аз мога да помогна на Даймъндови.

И едва не се хванах за главата. Не се бях сетил да попитам джуджетата колко далеко могат да стигнат фрагментите. Въпреки че може би и самите те не знаеха. Може би Джеймс би могъл да знае, но той така или иначе няма да отговори на обаждането ми. Във всеки случай за това ще мисля по-късно, точно сега трябва спешно да намеря Лора и Месиел.

— А къде са моите помощници? — подозрително попитах момичето.

— Те… изпратих ги в хотела, тъй като тук се допускат само служители на компанията — предпазливо отговори Кристина Даймънд. — Какъв е проблемът?

— Двама от тях са излезли от хотела и са изчезнали, в това число и момичето, което разкървави носа на брат ви. Между другото, можете ли да ми кажете къде е той сега?

Кристина бързо разбра хода на мислите ми и като че ли се изнерви още повече.

— Той отдавна се прибра вкъщи, какво да прави тук?

— За него е по-добре наистина да е така — казах мрачно. — Ако някой се опита да нападне моите помощници, телохранителите ми ще използват сила и може да няма оцелели. И ако брат ви има нещо общо с това…

Интуицията ми подсказваше, че не може да има друга причина за изчезването на Лора. Само не разбирах как е могла да изчезне заедно с Месиел? Той би трябвало да може да се справи с всеки проблем, нали точно затова двамата йокаи дойдоха с нас. Очевидно Лора е решила да се поразходи из града и Мес е решил да я придружи, а после нещо им се е случило. Но какво точно?

— Към разговора за мините ще се върнем, след като намеря изчезналите си помощници — погледнах многозначително към въоръжените пазачи, които продължаваха да ми преграждат пътя. — Сигурна ли сте, че искате да започнете конфликт?

— Ние не ви задържаме — явно неохотно каза момичето, махайки с ръка към охраната. — Но аз ще дойда с вас. В нашия град хората не изчезват просто така и ако това наистина се е случило, аз лично ще реша проблема.

И отново имах усещането, че тя всъщност тръгва с мен не за да ми помага, а за да ме държи под око — да не си пъхам носа, където не трябва. Но всъщност сега изобщо не ми пукаше за това.

— Да отидем в хотела и да разберем какво е станало — вече по-уверено каза червенокосото момиче. — Мисля, че напразно се тревожите.

За щастие йокаите и Палмърови бяха тръгнали оттук с една кола, а шофьорът на Михайлови беше останал да ме чака. Така че не ми се наложи да се возя в една кола с Кристина Даймънд, щеше да изглежда доста неудобно поради възникналия конфликт.

Докато вървях към колата, на паркинга неочаквано се появи Леонард в бронираната си инвалидна количка.

— Роман, как мина? — попита ме той и веднага уточни: — Без подробности, разбира се, не искам да се забърквам. Само крайния резултат.

Кристина Даймънд, която тъкмо се канеше да се качи в колата си, спря и започна да ме гледа свирепо, явно притеснена да не споделя излишна информация с колегата.

— Накратко, разбрах „какво“ и „защо“, сега остана да реша как „да го поправя“ — постарах се да отговоря с общи думи аз. — Но, така или иначе, за всичко вината е на семейство Даймънд.

Мъжът се намръщи.

— Това вече са излишни подробности. А за къде така сте се разбързали?

— Двама от моите хора са изчезнали от хотела, спешно трябва да ги намеря.

— Знаете ли, мога да помогна с това — внезапно предложи той. — Моите технически умения ще ми позволят бързо да получа информация от камери, ако има такива в хотела и около него.

— А какво стана с вашия принцип на ненамеса? — изненадах се аз.

— Това е различно — сви рамене медиумът. — Може да се каже, че моята тясна специализация е намирането на хора, за разлика от борбата с разни непознати същности.

Кой съм аз, че да споря с човек, който предлага помощта си? Имах само един въпрос — как да вкарам него и огромната му стоманена количка в колата, но, както се оказа, медиумът беше дошъл със своя собствена. Макар че не бих нарекъл кола тази огромна БМП, на чиято броня можеха да завидят дори колите на СБРЗО, използвани за борба с демоните. Самият Леонард с лекота се придвижи по автоматично спусналите се от задната врата водачи и аз, неспособен да устоя, погледнах вътре: колата се оказа оборудвана с множество монитори и някаква непозната за мен техника, както и вече познатите ми дронове.

— А къде е шофьорът ви? — попитах изненадано, забелязвайки празната кабина.

— Не ми трябва — отвърна Леонард, когато столът му се плъзна в специалните жлебове пред мониторите. — Колата се управлява оттук. Докато стигнем до хотела, вече ще имам цялата информация от камерите, така че да побързаме.

Вратата автоматично се затвори пред носа ми и аз побързах към моята кола, като наредих на шофьора да кара към хотела. По пътя се свързах с Дони, за да науча подробности за изчезването на сестра му, но младежът не можа да ми каже много: момичето решило да се поразходи, за да се ободри, тъй като нямали намерение да спят, докато не се върна, а Месиел тръгнал с нея за всеки случай, а после изгубили връзка с тях.

Дони и Госу вече ни чакаха на паркинга пред входа на хотела.

— Как мина? — веднага ме попита Палмър.

Обърнах се, за да се уверя, че Кристина тъкмо излиза от колата, и бързо казах:

— При мен всичко е наред: видях Снежната кралица, която всъщност се нарича кралица Снежанка, посетих града на джуджетата, срещнах джуджета-нинджи, хората на Даймъндови се опитаха да ме убият, но все още нямам дори драскотина. А вие как успяхте да загубите Лора и Месиел, и то в града?!

— Ами те сами тръгнаха и се изгубиха — смути се младежът. — Все пак това са възрастни, хм… хора. Не можех да ги спра, макар сега да си мисля, че трябваше поне да опитам.

— Къде изобщо беше тръгнала Лора в единайсет през нощта?

— Просто да се поразходи. Лора по принцип обича вечерните разходки, а тук цял нов град. Освен това Месиел отиде с нея, той нали е… — Дони погледна към Кристина Даймънд и излизащия от бронираната си кола Леонард. — … телохранител. С него тя със сигурност няма от какво да се страхува, дори ако онзи глупак, на когото счупи носа, реши да й досажда. Нали така?

В гласа му имаше толкова много надежда, че разбрах колко е притеснен всъщност Дони. И бях напълно съгласен с него, Месиел е йокай, би могъл да се справи с няколко човека без проблем. От друга страна, човекът-котарак нямаше никакви изключителни способности, за разлика от Госу с неговата телекинеза. Да, Месиел беше ловък и бърз като всяка котка, и дори въоръжен с нокти, но основната му сила си оставаше въздействието върху другите йокаи. Ако, както подозирах, малкото братче на Кристина имаше пръст в изчезването на Лора, той вероятно щеше да използва помощта на някои хора със силни способности, а Даймъндови имаха финансовите средства да наемат почти всеки.

— Може би просто купонясват някъде? — предположи Кристина Даймънд. — Не ми харесва, че се опитвате да обвинявате някого без никакви доказателства.

Леонард се прокашля, за да привлече вниманието към себе си, и посочи големия и покрит със защитни руни таблет на коленете си.

— Вече събрах цялата информация от камерите и дори я компилирах в малка презентация — каза той. — Предлагам да не губим време и да видим какво всъщност се е случило.

— Презентация? — шокирах се аз. — Сериозно?

— Добрата презентация значително улеснява разбирането на информацията — поучително каза гологлавият медиум и обърна екрана към нас. — Да видим.

Първо започна с видео от камерата, монтирана във фоайето на хотела. Тук нямаше много хора, така че не беше трудно да забележим Лора и Месиел, макар че за по-сигурно те бяха осветени със зелени квадратчета. Как, по дяволите?! До хотела пътувахме около тридесет минути и за това време Леонард беше успял не само да влезе в чуждите системи и да намери необходимите видеозаписи, но и да добави графика към тях? При това беше карал и колата, защото нямаше шофьор. Много странно. Както и да е, видеото ни показа как Лора и Месиел спокойно напускат хотела, след което доста дълго време вървят безгрижно по улицата, докато накрая не се качват в някаква черна кола и не потеглят.

— Ето, те сами са отишли някъде, никой не ги е отвличал — доволно заяви Кристина Даймънд.

— Това е само първата половина на видеото — спокойно отговори медиумът. — А сега да видим една друга сюжетна линия, която се развива паралелно.

Видеото се премести някъде в града, а надпис на появилата се в ъгъла на екрана карта поясни, че това е улица недалеч от хотела. И там се виждаше Рей Даймънд заедно с още трима души, застанал до същата черна кола, в която се бяха качили Лора и Месиел. Двама от тях бяха младежи като него, докато третият беше доста странен мъж с неестествено бледа кожа. Дори през екрана ми изглеждаше много подозрителен. А още по-подозрителни бяха странните действия, които извършваше, докато гледаше право пред себе си в една точка — плавни движения на ръцете, придружени от мърморене или дори пеене под нос. За съжаление уличните камери не бяха оборудвани с микрофони.

— Това е колата, в която се качи Лора — навъсено отбеляза Дони.

— Предполагам, че няма смисъл да записвам номера, и така е ясно на кого е колата? — казах аз, като погледнах към Кристина Даймънд.

— Това все още нищо не означава — възрази момичето.

Междувременно четиримата от видеото се качиха в колата, потеглиха към Лора и Месиел, взеха ги и потеглиха.

— Това изглежда много подозрително — напрегнато каза Дони. — Защо Лора ще се качва в кола с тези изроди? Освен това тя излезе от хотела и целенасочено тръгна натам.

— Това може да се обясни много просто — отвърна Леонард. — Чували ли сте нещо за вампирите?

С Дони се спогледахме.

— Вампири?

— Ето този бледен мъж. Гледайте внимателно страничното стъкло на колата, когато те стоят заедно до нея — Леонард върна видеото с минута назад и увеличи изображението. — На отражението се виждат само трима души, а между тях има празно пространство.

По дяволите, определено не очаквах да срещна вампир тук. Не ми стигаха кралица Снежанка и джуджетата, сега и кръвопиец се появи в града.

— Много вампири притежават „призива“ — способност, която принуждава жертвите сами да отиват в лапите им — обясни Леонард. — При това те не са зомбирани или нещо подобно, а се държат съвсем адекватно. Просто в тях възниква непреодолимо желание да отидат някъде.

— Значи така той… — неволно прошепна Кристина Даймънд, докато безуспешно се опитваше да се обади на някого по телефона, явно на брат си, но бързо млъкна.

— „Значи така той“ какво? — веднага я попитах аз, като се обърнах към нея и я погледнах настоятелно в очите. — Довършете.

Кристина определено не искаше да отговаря на въпроса ми, това си личеше и по изражението на лицето й, и по стрелкащите й се очи, но след като помисли малко и претегли всички „за“ и „против“, тя все пак призна:

— Рей няколко пъти беше обвиняван в изнасилване, но момичетата винаги бяха идвали при него по собствено желание. Рей настояваше, че те просто се опитвали да спечелят пари от него, но аз никога не го повярвах. Но никога нямаше достатъчно доказателства, а и татко винаги беше на негова страна…

Дони пребледня.

— В какво са го обвинявали?!

— Спокойно, Месиел е с нея — опитах се да го успокоя аз.

Но като цяло ситуацията и мен започна сериозно да ме притеснява, особено като се има предвид, че от изчезването на Лора бяха изминали почти три часа.

— Успяхте ли да проследите къде точно отиде колата? — напрегнато попита Дони.

— В момента я търся — отговори медиумът, изненадвайки ме за пореден път. — Посоката е ясна, но в този район няма камери.

— Тогава за какъв дявол стоим тук и си чешем езиците? — възмути се Дони. — Да тръгваме!

Кристина Даймънд ме хвана за ръката.

— Роман, моля те, запомни, каквото и да се е случило, няма да позволя да се случи нещо лошо на брат ми. Ако е виновен, нека да решава закона.

Да бе, особено като се има предвид, че тя самата каза как брат й постоянно го оправдават в съда. Вярвам, да, вярвам в закона.

— Ако е направил нещо на Лора, дори само с пръст да я е докоснал, той е труп — изкрещя Дони.

В този момент по някаква причина си спомних думите, които Джеймс каза на вече покойния шеф на СБРЗО.

— Аз, като екстрасенс, виждам възможно бъдеще, в което тялото на Рей Даймънд ще бъде намерено в ужасно осакатен вид — намесих се аз, поглеждайки изразително Дони, за да се успокои. — Но няма да бъде убит от човек. Може би парче лед, въпреки че това би било прекалено лека смърт.

Произнасяйки тези думи, осъзнах, че съм успял да избегна ограничението за лъжа. Това не беше чиста лъжа, в този момент наистина си представях младежа обезобразен, но беше само предположение, много далеч от истината.

— Вие заплашвате семейство Даймънд? — някак по-скоро безпомощно, отколкото заплашително, попита Кристина.

— Просто виждам възможни версии за развитие на събитията — избегнах отговора аз. — В клона, където вашият брат се оказва изнасилвач, той умира в ужасни мъки. Ако това не е правилната версия на реалността, тогава нищо няма да му се случи.

И отново така затънах в термините, че сякаш сам се излъгах и казах неистина. Или това наистина беше вярно, но просто аз не го осъзнавах?

— Елате с мен — предложи Леонард. — Така ще бъде по-бързо.

Разбира се, Кристина Даймънд също се включи в нашата компания, като заповяда на хората си да ни следват с колите си. Лично аз бих предпочел тя да пътува отделно или още по-добре, да се изгуби някъде по пътя и да не ни се пречка.

Докато вървяхме към колата на медиума, аз тихо попитах йокая:

— А вие не можете ли да се усещате от разстояние?

Старецът поклати глава.

— А способността на Месиел само върху йокаи ли действа или ще действа и върху вампира?

— Първо, в Япония също има вампири — отговори старецът. — И второ, Месиел със сигурност е по-силен от някакъв си кръвопиец. Ако това е единственият проблем, то момичето е в пълна безопасност.

— Защо тогава още не са се свързали с нас?

— Не знам — призна йокая. — И мен ме притеснява.

Със сигурност не се почувствах по-спокоен след разговора с Госу, но от лошите мисли ме разсея Леонард. Медиумът караше колата, без дори да гледа екраните, и това изглеждаше много необичайно. В същото време на няколко екрана пробягваха изображения от камери от целия град, докато той търсеше колата на Рей Даймънд.

Скоро стигнахме до покрайнините на града и спряхме пред някакво оградено място.

— Колата е скрита някъде зад оградата, не мога да съм по-точен — каза Леонард. — Ще пусна дронове да огледат всичко отгоре.

— Това всъщност е затворена производствена територия — намеси се Кристина Даймънд. — Външни лица нямат право да влизат и тук не могат да се пускат дронове.

— Какво има вътре? — попитах раздразнено.

Знаех си, че не трябваше да я вземаме с нас.

— Фабрика за обработка на диаманти — много неохотно отговори момичето.

Ами да, разбира се, какво друго да е с този мой късмет.

И внезапно в същата тази затворена територия се раздаде взрив, от който бронираната кола на Леонард едва не се преобърна, а зад бетонната ограда към небето изригна огромна огнена колона.