Алекс Кош
Нурарихьон по неволя (13)

Глава 13

Вече нямаше смисъл да отлагам използването на ампулата с душевна енергия на трупояд. Така че натиснах бутона на гривната и погълнах през китката плисналата енергия, придобивайки способността да преминавам през камък. Беше по-лесна за използване от телекинезата и, както показа практиката, когато изцяло поглъщах едно същество, придобивах значително повече знания за самата способност. Затова в камъка се чувствах почти като риба във вода, движех се уверено и се ориентирах в пространството, а също така различавах душевната енергия на хората и джуджетата на доста голямо разстояние.

След като си поех дъх и пристъпих в каменната стена на пещерата, веднага видях празно пространство, водещо някъде в дълбините. Подземният тунел не превишаваше половин метър, явно беше проектиран спрямо ръста на малките нинджи. Тръгнах покрай него, докато не настигнах дребосъците, които влачеха тримата вързани мъже със себе си. Разбира се, те не ме забелязаха, така че можех спокойно да вървя през скалата паралелно с джуджетата-нинджи до крайната им дестинация, като периодично изкарвах главата си в тунела, за да вдишам нова порция въздух. А на дребосъците им трябваше много време, за да пристигнат. Нещо повече, след подземния тунел, те използваха хитроумен механичен лифт, за да се спуснат стотина метра надолу в поредната огромна пещера, подобна на онази, в която доскоро живееха йокаите.

Вече имах достатъчно опит, за да извадя от камъка само главата си и да се огледам, оставайки незабелязан под самия свод на пещерата. Какво да кажа, под мен имаше съвсем истинско градче, със симпатични двуетажни къщички като от илюстрация в детска книжка, с площади, паркове, фонтани и скулптури. Червените керемиди, белите стени и кръглите прозорци правеха къщите да изглеждат като кукленски, но още повече за това допринасяше размерът им, около три до четири пъти по-малък от този на нормалните човешки домове. Подозирах, че таваните им едва ще стигат до кръста ми.

— Хей-хоо! — се разнесе из градчето и множество джуджета, облечени в обикновени, разбира се, по стандартите на приказните джуджета, дрехи, се изсипаха по улиците, посрещайки малките нинджи и техните пленници.

Транспортираха тримата мъже на някакви големи платформи с малки колелца. Съдейки по всичко, пленниците бяха в безсъзнание, тъй като дори не правеха опити да се съпротивляват. Поне така се надявах, иначе можеше да се окаже например, че джуджетата се хранят с човешка плът и днес се планира голямо барбекю. Най-малкото щеше да ми е жал да загубя Гриша по този начин, той изглеждаше свестен човек, а колкото до Плешивия — да си го ядат.

Тълпите по улиците приветстваха джуджетата в черно като герои, като крещяха радостно и хвърляха шапките си във въздуха. И тази тяхна радост не вдъхваше особен оптимизъм за евентуалната съдба на заловените хора. Интересното е, че преброих точно седем джуджета в черно, не знам означаваше ли нещо това, но определено кореспондираше с известна приказка. И, между другото, сега тук под планината се пресичаха две прочути приказки — „Снежната кралица“ и „Снежанка и седемте джуджета“. Вярно, все още нямах идея как могат да бъдат свързани.

Отгоре не можех да чуя за какво говореха джуджетата или на какъв език, затова пък видях как триото пленници бяха завлечени някъде в покрайнините на града. Когато ги последвах по тавана, видях няколко големи стоманени клетки, в които вече седяха наскоро изчезналите Дебелака и Петия. Като цяло, след като се убедих, че мърдат и са все още живи, интересът ми към тях се изчерпа. Нека си седят в клетките, докато не оправя всичко, така дори ще ми бъде по-спокойно.

Но какво да правя сега? Определено трябва да установя контакт с джуджетата, но как да го направя, без да предизвикам агресия в тях? Тяхната мотивация и връзка с летящите ледени фрагменти за мен бяха напълно неясни, но по някаква причина те не изглеждаха зли. Може би най-простият вариант за мен би бил да хвана един от тях и да опитам да поговорим, но аз не съм супер агент или шпионин, за да правя нещо подобно. Впрочем, с умението си да минавам през стени, мога поне да опитам, при всички случаи ще успея да избягам.

След като набелязах къща, която беше далеч от другите и същевременно най-близо до стената, аз се спуснах от тавана и след като няколко пъти коригирах позицията си, накрая излязох от скалата до нея. И тогава възникна друг проблем: не бях взел предвид, че къщата е твърде малка, за да се промъкна незабелязано. Едва ли изобщо можех да се побера там! Изглежда, че планът ми за улавяне на „език“ се провали още на първия етап. Наложи се да търся сграда с моите размери и единствената горе-долу подходяща се оказа нещо като църква в самия център на градчето. Стигането до там щеше да е много по-трудно, но поне бих могъл да се побера вътре целия.

Наложи се да се придвижвам под града, като периодично надничам от земята като риба в търсене на кислород, макар че принципно трябваше да дишам по някакъв начин, така че приликата беше максимална.

Изглежда в църквата течеше някаква литургия, защото отвътре се чуваха хорови викове:

— Да се слави Джей! Да се слави Джей!

Какъв е този Джей? За какво изобщо става дума?

За мой късмет виковете в църквата спряха доста бързо и от нея започнаха да се изсипват джуджета. Такива едни класически семейства — мама, татко, деца. Последните по размери и пропорции напомняха повече колекционерските фигури Funko POP с големите глави.

Аз различавах душевната енергия на джуджетата, така че изчаках, докато в църквата остане само един техен представител. Може би дори ще е по-добре да се опитам да се разбера със свещеника, те обикновено са доста миролюбиви. Освен това сега ми беше интересно какъв е този Джей, когото прославяха?

Излязох на повърхността директно в църквата, разхвърляйки шумно дървените пейки, което моментално провали плановете ми за незабележима поява.

— Човек?! — шокирано възкликна плешивото джудже-свещеник в бяло расо. — Как се озова тук?

Е, поне говорят нашия език. Вярно, гласчето на плешивото джудже в расо беше, разбира се, много смешно, едно такова тъничко, все едно върху човешки глас е насложен анимационен ефект.

— Идвам с мир — уверих го аз, като разперих ръце настрани, при което съборих някакви съдове и свещи по олтарите в краищата на залата. Загасянето на пламналата покривка отне известно време.

По дяволите. Дори тук мястото е много по-малко, отколкото си мислех.

— С мир? Вие, хората, с много малки изключения, не сте способни на мирно съществуване дори със себеподобните си — обвинително ме посочи с пръст джуджето. — Какво да кажем за такива като нас?

Но като че ли свещеникът не бързаше да крещи и вика за помощ, което означаваше, че имах възможност да поговоря спокойно с него. Трябваше само да блокирам входа на църквата поне за малко. За целта бързо залепих преградни гофута по стените и тавана, но какво не прави човек в името на спокоен разговор.

— Е, аз съм точно такова изключение — казах аз, докато с интерес оглеждах храма. И, между другото, на пиедестал в самия център имаше бяла статуя на жена, очевидно същата тази Снежна кралица. — Приятел съм с различни същества, а и самият аз притежавам определени способности.

— Но ти нахлу тук.

Трябваше да седна в поза лотос, за да говоря спокойно със свещеника. Въпреки че главата ми опираше в тавана, но поне не стоях клекнал.

— Но не нападам, въпреки че бих могъл. Просто искам да разбера какво правите тук, в планината? И защо пленихте хората ми? Какво смятате да правите с тях?

В този момент отвън се раздадоха викове и някой се опита да проникне в църквата, но моите печати надеждно издържаха.

— Хората идват в нашите пещери, но го правят без уважение — тежко отвърна свещеникът, отпускайки се на стол до амвона. — Затова избраните седем пазят нас и нашата кралица Снежанка.

— Кралица Снежанка?

Каква е тази смесица от два приказни персонажа? А и седемте джуджета също някак се замесиха.

Свещеникът посочи статуята зад себе си.

— Кралица Снежанка е нашата богиня.

— Тя ли е тази, която чупи ледените огледала, които убиват хора? Чух яростния й писък в пещерата.

— Да, тя страда, а вие, хората, ни пречите да я спасим.

Тук малко се обърках.

— Ние? Как така?

— Крадете диамантите, които трябва да запечатват силата на кралица Снежанка.

Хм… общо взето разбираемо. Подозирах нещо подобно, след като всички диаманти, добити от семейство Даймънд, бяха покрити с руни, както и тези, намерени в очите на убитите от фрагментите. Това явно не беше направено просто така.

— Първо, аз нямам нищо общо с кражбата на диамантите, и второ, ако хората знаеха, че диамантите са толкова важни, нямаше да ги вземат. Трябваше да се свържете с тях и да им обясните всичко…

— Всъщност ние се опитахме да преговаряме с хората — недоволно отбеляза джуджето. — Но никой не ни слушаше. Освен че започнаха да ни преследват, за да ни принудят да им даваме диаманти.

— Чакай, спри! — изненадах се аз. — С кого сте се опитвали да преговаряте?

— Главният човек, вие наричате семейството им Даймънд, лично дойде в пещерите и ние му обяснихме всичко. Беше преди много години, когато за първи път започнаха да крадат диаманти. Казахме му, че това не бива да се прави и ако печатите отслабнат, то кралица Снежанка ще започне да сее смърт по целия свят.

Седях там в лек шок. Значи семейство Даймънд от самото начало са знаели за джуджетата и за тази кралица Снежанка, и въпреки това са събирали диаманти с гравирани върху тях запечатващи руни. Очевидно във фабриката за обработка са били заети с премахването на тези руни… и чак след това са продавали тези камъни. Може би това е тайната, която срещнатия на пътя призрак искаше да ми каже?

— Хайде да започнем отначало — помолих аз, въздъхвайки тежко. — И, между другото, как се казвате? Че не върви някак. Аз се казвам Роман Михайлов и съм медиум, това е човек…

— Знам за медиумите! — прекъсна ме свещеникът, усмихвайки се радостно. — Джеймс ни го обясни! И също така ни предупреди, че неговият ученик Роман ще дойде и ще спаси кралица Снежанка!

— Джеймс? — подскочих аз. — Той и тук ли… Значи в негова чест викахте „Да се слави Джей“?

— Да се слави Джеймс — поправи ме свещеникът. — Той беше единственият човек, който разбра нашия проблем и прояви загриженост. Джеймс ни защити от огледалните парчета на кралицата и забрани на злите хора да влизат в нашите пещери!

Значи той е знаел за джуджетата, говорил е с тях, но не ми каза нищо?! Наистина нямаше нито дума за тях. За семейство Даймънд е ясно, те са безскрупулни мръсници, но защо собственият ми учител мълча?!

Като цяло нататък разговорът със свещеника, чието име беше Успокойн, тръгна още по-лесно. Между другото, джуджетата получавали имената си въз основа на чертите на характера си, както и в класическата приказка, затова нямаше нищо изненадващо, че свещеникът общува с мен толкова спокойно. Макар че оставаше въпросът кое е първо — характерът или името. Успокойн ми разказа за опитите да се договорят с Даймъндови да не вземат диамантите. Джуджетата дори обещали да им правят малки доставки от камъни, които няма да бъдат използвани за запечатване на кралица Снежанка, но хората отхвърлили предложението и дори започнали да ги преследват. Джуджетата били мирен народ, неспособни на насилие, затова, за да се противопоставят на нашествениците, те решили да изберат седемте най-агресивни по характер джуджета, които били специално обучени като истински нинджи. Нужни били много години, но сега тези седем са се превърнали в истински воини в сянка, способни да се промъкнат навсякъде, включително в град Даймънс. Именно те открили тялото на втория човек, убит от фрагмент от огледалото на кралица Снежанка, и поставили диаманти с руни в очите му, за да запечатат ледената енергия.

— Ако нямате нищо против, бих искал да успокоя нашите защитници отвън — помоли ме свещеникът. — Ние чакахме появата ви и никой никога няма да ви нарани.

Честно казано, още не му вярвах напълно, но може би просто трябваше да направя първата крачка, за да изпитам честността му.

— Добре — съгласих се и деактивирах руните.

Веднага от всички страни нахлуха джуджета в черно и мигновено ме атакуваха с миниатюрните си ками.

— Спрете! — извика свещеникът. — Не го докосвайте! Това е човекът, за който ни говореше Джеймс!

Един от черните воини вече беше успял да хвърли кама по мен, която ме улучи в рамото и, за моя голяма изненада, дясната ми ръка моментално и изцяло изтръпна.

— Клане! — извика му Успокойн. — Стига!

Клане? Ама че име си има това джудже. Впрочем, останалите от тази седморка бяха с не по-малко интересни имена: Сянка, Токсин, Касапин, Отрова, Убиец и Саботьор. Намръщените малки нинджи бяха въоръжени до зъби и ме гледаха с толкова кръвожадни погледи, че сериозно се притесних. Добре, че този Клане извади камичката си от мен и ръката ми възвърна подвижността си. И май разбрах защо толкова лесно са успели да обезвредят супер коравите бойци на Даймъндови — с такива умения, няма как.

— Успокойн, а ти сигурен ли си, че точно за него е говорил Джеймс? — попита един от нинджите, играейки си с меч с назъбено острие. Вероятно беше Убиеца. Или Касапина. Или Отрова, ако тези зъби са отровни. Беше невъзможно да се различат заради напълно еднаквите им дрехи и маски. — На хората не може да се вярва.

— Да, сигурен съм — успокои го свещеникът. — Джеймс каза, че ученикът му ще дойде и ще спаси кралица Снежанка.

— А какво всъщност става с нея? — попитах, като предпазливо раздвижих ръката си. — От какво да я спасявам?

Историята на кралица Снежанка се оказа още по-интересна. Разбира се, тя отчасти повтаряше оригиналната приказка, но доста повърхностно. Кралицата била местна богиня, която защитавала планините от човешкото нашествие. Била невероятно красива и мила, но и много самотна, защото всяко нейно докосване превръщало всичко живо в лед. Джуджетата й се кланяли и й принасяли дарове, но с течение на времето самотата започнала да тежи на богинята и тя решила да излезе при хората. Разбира се, не свършило добре, хората умирали от всяко нейно докосване, но някак си тя разбрала, че с нея може да бъде само човек с толкова топло и добро сърце, че то да може да устои на нейния студ. И така кралицата се научила да създава ледени огледала, за да може с тяхна помощ да си намери половинка. Онова „огледалце, огледалце, я кажи…“ просто показвало на огледалото красиви мъже, чиито сърца биха могли да бъдат достатъчно горещи за нея.

— А защо тогава чупи тези огледала?

— Често в огледалата самотната кралица вижда щастливи двойки, гледката на които я кара да ревнува, да се ядосва и отчайва — обясни свещеникът. — Освен това ледените огледала винаги показват истинските лица на хората, покварени от злото в сърцата им, което също разочарова кралицата. И тогава в яростта си тя разбива огледалото и неговите парчета политат, насочвайки се към сърцата на омразните й несъвършени мъже.

„Ето това наричам аз войнстващ феминизъм! — не можах да се сдържа от шегата аз, макар че не посмях да го кажа на глас, джуджетата така или иначе нямаше да разберат. — Тя се нуждае от добър психолог, а не от всичко това.“

Сега поне стана ясно защо спътниците ми изглеждаха не много приятно в огледалото. Кралица Снежанка търсеше мъж, чието лице би изглеждало напълно нормално. И този факт започна истински да ме притеснява, защото аз изглеждах съвсем нормално в леденото огледало. Но и засега не планирах да се женя, особено за ледена богиня.

— А какво общо имат диамантите?

— Кралицата ден след ден се оглеждаше в огледалата, завистливо наблюдаваше хората и постоянно търсеше своя принц. Но всяко мъжко лице беше изкривено от следи от зло в сърцето и постепенно тя започна да губи надежда за щастие и да полудява… И тогава нашият най-мъдър магьосник на име Магистър измисли руни, които могат да бъдат нанесени върху диаманти, за да запечатат силата на кралица Снежанка и да задържат парченцата от огледалата.

И до определен момент всичко работело като часовник. Дори когато семейство Даймънд започнали да „добиват“ диаманти, джуджетата все пак успявали да компенсират броя на запечатващите руни, поне за известно време. Постепенно обаче диамантите станали твърде малко, за да задържат силата на кралицата. Освен това там вътре в нейната пещера имало прекалено много напукани огледала и в един момент всички те можели да се пръснат, и тогава дори поставената от Джеймс защита нямало да се справи и хиляди фрагменти щели да се изсипят в града, което очевидно напълно щеше да унищожи мъжкото население на Даймънс.

— А Джеймс случайно не ти ли е казал как точно да спася Снежанка?

— Това е очевидно — сви рамене Успокойн. — Намери й съпруг, чието горещо и добро сърце ще разтопи леда.