Алекс Кош
Нурарихьон по неволя (11)

Глава 11

Не изразих мислите си на глас, Кристина Даймънд и така вече слушаше прекалено внимателно думите ми. Ако наистина крият някаква информация за мината, няма смисъл да проявявам излишно осведомеността си. Въпреки че все още не разбирам на какво решение на проблема разчитат, ако упорито се опитват да пазят в тайна от мен всичко, което се случва тук. Но все пак прекъснах разговора с танукито, за да го продължа малко по-късно, когато наблизо няма да има допълнителни уши.

— Нещо важно за нашия проблем? — малко напрегнато попита момичето.

Как бих искал да кажа, че няма, но не можах да се сдържа.

— Нищо, за което да не знаете — успях някак да изкривя истината аз.

Момичето ме погледна много подозрително, но не продължи темата.

— Добре. Значи сега най-накрая ще се захванете с работата? Ще отидете ли в мината и ще убиете ли съществото, което живее там?

— Това не става така — отвърнах, намръщвайки се. — Изисква се време, за да разберем кой или какво ни се противопоставя. А после да измислим как може да се унищожи или запечата… самото това нещо.

Поне аз така си представях процеса, тъй като това беше първият ми официален случай.

— Струва ми се, че усложнявате нещата — стисна устни в тънка линия Кристина Даймънд. — Ако не можете да се справите сами, просто намерете причината и нашите хора сами ще решат проблема.

Леонард, който слушаше разговора ни, тъжно поклати глава и целият му вид сякаш казваше: „Първо правило — никога не вземай пари предварително.“ Уви, благодарение на Джеймс, дори не можех да кажа на Даймъндови да вървят по дяволите с всичките им опити да контролират действията ми.

— Ако вашите хора тръгнат с мен, само ще пречат. Освен това ще трябва да изразходвам от силите си, за да ги защитя, а това вече ще ме постави в опасност. В договора има ясна клауза, че мога да откажа работата, ако по ваша вина съм изложен на смъртна опасност.

— Тогава просто върнете получените пари и сте свободен — неочаквано лесно се съгласи момичето.

Зелените й очи ме гледаха с много неприятна насмешка, която ясно показваше, че тя някак си знае — пари със сигурност нямам. И няма с какво да я контрирам.

— И все пак не бих съветвал никого да влиза в мината, докато не реша проблема.

Йокаите и Палмърови не се намесваха в разговора ни, но ме подкрепиха със съчувствени погледи.

— Съдейки по всичко, не бързате да го решавате. Затова предпочитам да играя на сигурно и да изпратя хората си с вас. И не се притеснявайте, те могат да се погрижат и за себе си, и за вас, и за дебнещата в мината твар.

Прозвуча някак твърде двусмислено. Много ми се прииска да кажа, че в такъв случай те отдавна са можели да се справят с всичко сами, но по някаква причина все пак са наели медиум. Но беше очевидно, че сега всяко неизгодно за Кристина развитие на диалога ще доведе до: върнете парите и ще сте свободен.

Момичето едва ли не насила ме принуди да изляза на улицата, където вече се беше събрал нейният боен отряд. Явно за тези хора беше отишла, оставяйки ни на грижите на по-малкия си брат. Петимата добре въоръжени мъже бяха във военни униформи и с доста необичайни оръжия в ръцете си. Приличаха на автомати, но такива никога досега не бях виждал — по-футуристични, по-гладки, с някакви сензори и екрани. Стана ми много любопитно какво е това, но ситуацията не беше особено благоприятна за задаване на въпроси. Освен необичайното оръжие, те носеха каски с очевидно нестандартна оптика и цял набор от различно оборудване, имащо абсолютно неразбираеми функции и което, поне според мен, не се повтаряше. Изглежда тези бойци са се подготвяли да посрещнат всичко възможно, събрали са цялата достъпна екипировка и са я разпределили помежду си приблизително поравно.

— Това са нашите специалисти — представи ги Кристина Даймънд. — Осигурихме им цялата налична защита и те са готови да посрещнат всяка опасност — после махна с ръка към мен. — А това е Роман, медиумът, който зае мястото на Джеймс Харнет, той ще дойде с вас в мините.

О, така значи, дори не те са с мен, а аз — с тях.

— Радвам се да се запознаем — кимна един от мъжете без сянка от усмивка и ми протегна ръка. — Казвам се Григорий, може и просто Гриша. Надявам се на ползотворно сътрудничество.

Погледнах скептично в очите на този Григорий и той като че ли беше напълно сериозен. Слабото, загоряло лице, според мен, беше създадено да остава възможно най-безизразно, като каменна глава от Великденския остров. За пореден път през този ден съжалих, че нямам ампула с душевна енергия от демон на измамата, за да проверя искреността на военния, а и да поразпитам подобаващо Кристина Даймънд. Колко само щеше да улесни живота ми!

— Аз също — отвърнах, въздъхвайки тежко.

Запознах се с целия екип и, естествено, не ги запомних от първия път, затова мислено започнах да ги наричам Гриша, Каската, Дебелия, Плешивия и Петия. Очаквах да се отнасят с мен пренебрежително заради възрастта ми, но всички се държаха съвсем коректно. И поради това още повече ми се искаше да не влизат с мен в мината. Щях много по-лесно да понеса принудителната им компания от смъртници, ако бяха задници.

Разбира се, преди да влезем в мината, аз отново се обадих на танукито и се опитах да разбера повече за руната, изчертана върху диаманта. Какво може да запечатва и ще мога ли да я повторя, ако се наложи? Но танукито ме увери, че нашите запечатващи руни работят не по-зле, разбира се, без да броим факта, че диамантите могат да съхраняват няколко пъти повече душевна енергия от енергопроводимата хартия. Също така внезапно заяви, че е чувал за японска версия на Снежната кралица, те се наричали Юки-онна, ледени вещици или понякога ледени вампири. Според някои легенди те изсмуквали кръвта и топлината от хората, а според други просто се разхождали по студените земи и понякога убивали хора, ако душите им не били достатъчно чисти. По правило не закачали добрите хора и това малко успокояваше. От друга страна японската Юки-онна определено не била свързана с никакви огледала, което означаваше, че най-вероятно става дума за андерсоновата Снежна кралица. Във всеки случай, след като я видя лично, веднага ще разбера коя е: тъмнокосата девойка в бяло кимоно е японски йокай, а белокосата европейка е Снежната кралица. Но ако нашият противник изглежда различно, тогава могат да възникнат сериозни усложнения, въпреки че те така или иначе няма да ни се разминат.

Именно за да се справя с евентуални проблеми, Шики ми изпрати няколко рисунки на руни, свързани със студа. Никога преди не ми се беше налагало да уча нещо подобно, така че тази помощ беше много полезна. Печатите за защита от мистичния студ и изхвърлянето му от тялото можеха реално да ни потрябват. Разбира се, ако сработят както трябва. Освен това се разбрах с танукито, че ще му се обадя, ако възникнат проблеми с руните, които Джеймс е сложил на входа, но според Леонард там нямаше нищо сложно.

Когато приключих разговора с танукито, Месиел приближи до мен и започна да рисува гофута с руните, изпратени от танукито, за да може веднага да ги активира в случай на опасност. След като постоя известно време до мен, „котаракът“ тихо попита:

— Може би Госу и аз също трябва да влезем с вас в мината? Не ми харесва всичко това.

Потупах предмишницата си, където се намираше гривната с душевна енергия.

— Няма страшно, във всеки един момент мога да вляза в земята. Повече се притеснявам, че смъртта на тези войници може да легне на моята съвест. Изглеждат добри момчета.

— Тяхната работа е да рискуват живота си. Освен това не ги погребвай преждевременно, възможно е да успееш да ги защитиш. А може и Макаров напълно да греши или по някакъв начин да е изкривил информацията.

— А и изглеждат добре оборудвани — съгласих се аз. — А ако добавя и гофу със защитата, изпратена от Шики, може да е достатъчно — тогава си спомних разговора с танукито. — Между другото разбрах, че в японската митология има някаква Юки-онна, аналог на нашата Снежна кралица. А вие не ми казахте нито дума за нея.

— Няма да повярваш, но не всички йокаи се познават — сви рамене Месиел. — Ние дори общ чат нямаме, нали знаеш. Госу живееше в планината, докато Господарят не го намери, аз и китсуне бяхме в града, Садако седеше в кладенец, а Мако играеше в театъра. Всъщност цялата ни компания се събра само благодарение на Макаров и дотогава не знаехме нищо един за друг.

Ами да, логично, а аз кой знае защо си мислех, че всички йокаи се познават, но едва ли си организират партита заедно или нещо подобно. Изглежда единственото място, откъдето можеха да разберат за други йокаи, бяха справочниците и легендите, написани от хора. Особено като се има предвид, че йокаите са се материализирали само благодарение на човешките легенди.

— Ще те чакаме тук до утре — предупреди Месиел. — След това влизаме да те търсим. Сестра ми няма да ми прости, ако нещо ти се случи, а и пред Макаров ще ме е срам.

Между другото, откакто напуснахме подземното село, това беше първият път, когато заговори за сестра си. Въпреки че, както подозирам, Мес и Госу често напускаха имението на Михайлови именно за да я търсят, но по някаква причина не ми казваха нищо за това. Е, това си е тяхна работа, не искам да им се меся.

Разбира се, преди да влезем в мината, опитах още веднъж да убедя Кристина Даймънд да се откаже от ескорта, но тя упорито настояваше на своето. Успокояваше ме единствено, че това ще е първото ми влизане в мината и изобщо не е задължително веднага да се хвърлям с рогата напред, достатъчно беше първо да проуча мястото, където беше загинала първата жертва. Възможно беше там да намеря нещо повече, отколкото в апартамента.

— Не разбрах защо сте довели толкова много хора със себе си, ако никой от тях няма да влиза в мината с вас? — недоволно попита Рей Даймънд, когато видя, че останалата част от екипа ми остава в лагера. — Какъв е смисълът?

Игнорирах го, дори не си направих труда да отговоря, а той така или иначе нямаше да чуе, тъй като бързо се отдръпна под намръщения поглед на сестра си. Но изобщо не ми хареса начинът, по който този малък мръсник погледна Лора, преди да си тръгне. Въпреки че самата тя прекрасно можеше да се погрижи за себе си, а и йокаите бяха там, така че сякаш нямаше за какво да се притеснявам, но все пак… Ще е по-добре да не се бавя много в пещерата.

— Това е специално защитен таблет с карта на мината и кодове за достъп до вътрешните помещения — Кристина Даймънд ми подаде устройството. — Ще трябва да го върнете веднага след излизането. Такъв има и всеки от петимата ви придружители. Вътре няма покритие, скалата пречи на сигнала, но във всеки лагер има стационарен телефон, при пристигането си веднага докладвайте по него.

Както и да е, в крайна сметка се насочихме към входа, който представляваше големи стоманени порти, поставени директно в скалата. Вече бях видял „секретната“ карта на мината, затова знаех, че това не е единственият вход към мрежата от пещери в планината. Всъщност това дори не можеше да се нарече мина в пълния смисъл на думата, тъй като ставаше дума не за добив, а за търсене на диаманти. В моя свят за извличането им изкопаваха огромни кариери, дълбоки до половин километър, а тук просто пробиваха дълги тунели в ниската, но много дълга планинска верига, от една пещера до друга, и тази мрежа от тунели излизаше на повърхността на още няколко места. Много се надявах Джеймс да ги е издирил и запечатал, защото напоследък професионализмът му будеше някои въпроси в мен.

Между другото, работата в пещерите трябваше да се извършва доста внимателно — без използването на експлозиви и тежка техника, тъй като в тези места съществуваше сериозна опасност от срутвания. Затова трудът тук беше предимно ръчен, а за удобството на миньорите в дълбините на тунелите бяха изградени малки стаи за почивка с душове и столови. Каквото и да се каже, Даймъндови се грижеха за своите работници — което им правеше чест. И благодаря на Катя за толкова полезната информация, изровена някъде от недрата на техните сървъри.

Руните, които Джеймс беше използвал за запечатване на портите, изглеждаха съвсем обичайни и ми бяха много добре познати. И да, те все още бяха активни, но не разбирах защо Джеймс беше решил, че обектът с кодово име „Снежната кралица“ може да излезе от мината само през официалните изходи. Със сигурност някъде имаше цепнатини или излази, недостъпни за миньорите, но удобни за същество с магически способности. Или може би Джеймс е направил и нещо друго в самите пещери, нали е ходил там да проучва, и чак след това е казал, че градът е в безопасност. Въпроси, въпроси… и никакви отговори.

— Успех — пожела ми Леонард, а йокаите и Палмърови се присъединиха към него.

Кристина Даймънд подхвърли на гърба ми:

— Имайте предвид, че след излизането ви от мината всички ще бъдете претърсени, така че дори не си помисляйте да се опитвате да изнесете нещо от там.

— Леле, толкова много доверие — не можах да не кажа саркастично.

Портите се отвориха без скърцане и ние прекрачихме в изкуствено изкопан тунел с ширина около четири метра. Това веднага се разбираше от геометрично правилния свод, подсилен с анкери и стоманена мрежа, към която бяха прикрепени лампи на интервали от приблизително три до четири метра. Естествените пещери бяха добре осветени от добрия стар светещ мъх, често срещан във фантастичните книги, и който най-вероятно точно оттам беше дошъл. Защото истинският светещ в тъмното мъх не можеше да освети нищо, а само зеленееше на петна. И тук също благодарности на Катя, която незнайно защо беше добавила обща справка към информацията за мината. Съдейки по картата, на която най-накрая ни бяха отбелязали мястото на смъртта на миньора, ни предстоеше около час ходене. Но можехме и без карта, защото Плешивия се оказа служител на службата за сигурност на мината и ни служеше за водач.

— Ако някой види или усети нещо странно, незабавно ми кажете — предупредих петимата бойци. — Това може да е важно.

— Тъй вярно — с готовност потвърди Гриша и останалите четирима се присъединиха към него.

Е, щом са толкова възприемчиви, вероятно няма да е трудно да ги убедя да приемат моите защитни гофу. Така ще ми е много по-спокойно.

— И също така, сега ще ви дам няколко листчета хартия, трябва да ги поставите под дрехите си така, че да докосват тялото ви — казах аз, активирах и раздадох гофута със защита от студ.

И отново те изобщо не възразиха, а мълчаливо пъхнаха листовете хартия под дрехите си. Удивително. Заради отстъпчивостта им се чувствах все по-отговорен за тях. Може би трябваше да разбера по-добре на какво са способни самите бойци и тяхното оборудване, за да знам на какво мога да разчитам в случай на опасност.

— Не знам доколко можете да разкривате възможностите на вашето оборудване — предпазливо започнах аз разговора с Гриша. — Но бих искал поне приблизително да разбера с какво бихте могли да ми помогнете.

— Имаме огромен списък с оборудване — старателно започна да отговаря боецът. — Семейство Даймънд похарчиха огромни суми пари за закупуване на най-модерните оръжия, включително и такива, продавани от техно-медиумите.

Хм, за първи път чувах това название, макар че звучеше съвсем логично. Познатият ми Леонард може да се нарече техно-медиум, точно както и най-добрият медиум на Барса номер две, който умря от ръцете на Селена Леони. Спомням си, че Джеймс каза, че срязаният на две медиум е използвал собствени изобретения, за да лови призраци.

За чест на Гриша и останалите бойци, те наистина разказаха накратко за цялото си снаряжение. Честно казано, далеч не всичко запомних: светлинни гранати с ултравиолетова светлина, капани за призраци в стила на „Ловци на духове“, миниатюрни огнехвъргачки, защитни полета, електрошокови пистолети, хладни оръжия от стомана, сребро и дори злато. Огнестрелните оръжия бяха заредени с различни видове куршуми, превключваха се автоматично и всеки от тях имаше усъвършенстван комплект за първа помощ в раницата си, способен да се справи с почти всяка рана, стига да не е отрязана глава. Двама от тях имаха със себе си и оборудване за скално катерене: въжета, стоманени куки, жумари и дори осигурителни системи. Но това, което наистина ме притесни, беше големият обем експлозиви и не защото се страхувах от експлозии, а просто защото ако Даймъндови бяха готови да взривят толкова ценна мина, значи наистина бяха уплашени.

— Извинете, че задавам такъв странен въпрос, но защо ме оставяте да командвам? Аз всъщност съм тийнейджър, а също и медиум.

— Точно защото си медиум — спокойно отговори Гриша. — Всички ние, по естеството на нашата професия, многократно сме се сблъсквали с различни същества, призраци и дори полтъргайсти. Много повече служители по сигурността са загинали от подобни срещи, отколкото от сблъсъци с хора, и ние знаем, че е много трудно да се защитим от нещо такова. Затова можем само да се радваме на компанията на медиум. А възрастта… разбира се, направих справка по моите канали и знам, че си работил с хората на Князев и че си участвал в няколко сериозни задачи. Всичко това е достатъчно, за да оценя способностите ти по достойнство.

Щом дори обикновените бойци са изровили информация за мен, то Даймъндови — още повече. Дори не знам дали това е хубаво или лошо.

— А за това, че си се разправил с Орлови, само респект — включи се в разговора ни Дебелака. — Дъщеря ми е на двайсет години, а той убиваше момичета на същата възраст. Дори не искам да си помисля как са се чувствали родителите им.

— Надявам се, че е страдал преди смъртта си? — попита Петия. — И като цяло, ако не е някаква тайна, може ли да разберем по-подробно какво се случи там.

По принцип не бях подписвал никакви документи за неразгласяване, така че по пътя разказах на петимата бойци историята на Орлов-младши. Отначало вървяхме бавно, но постепенно ускорихме, осъзнавайки, че засега не ни заплашва нищо. И точно когато завърших разказа си, се появи първата естествена пещера. Можеше да се опише с една дума — приказна. Високият свод изглеждаше като произведение на природното изкуство, където всяка неравност беше точно на мястото си и създаваше усещане за хармония, като алпинеум, обърнат с главата надолу. Светещият мъх или изначално беше израснал върху камъните по такъв начин, че да осветява пещерата равномерно, или е бил разпределен по някакъв начин от работниците. Имаше и нещо като беседка с пейки за почивка. Засега се създаваше усещането, че вървим по типичен туристически маршрут, нещо като пещерата на Жълтия дракон в Китай, и определено не изглеждаше като действаща мина.

— Това преди го нямаше — неочаквано каза Плешивия, сочейки стената.

Бях толкова погълнат от свода, че не забелязах руната, нарисувана на една от стените на пещерата. Работата очевидно беше на Джеймс и благодаря на танукито, че ми изпрати рисунките на руни, свързани със студа. Така сега не ми беше трудно да разбера принципът на действие на онмьойдо: той трябваше да привлече към себе си магически източници на студ и да ги запечата. Тоест, ако правилно съм разбрал, Джеймс беше разпръснал капани из цялата мина, които би трябвало да улавят и запечатват прелитащите покрай тях парчета от леденото огледало. Хитро, дявол да го вземе.

Нямах оплаквания от паметта си, така че без проблем запомних това онмьойдо, но за всеки случай направих и снимка с телефона си.

— Работа на Джеймс Харнет — обясних аз. — Едно от нивата на защита.

Нататък неволно започнахме да вървим по-внимателно, спомняйки си за възможната опасност, и безпроблемно стигнахме до първия лагер. Той се намираше в също такава естествена пещера, но няколко пъти по-голяма, и оттук в различни посоки тръгваха цели шест тунела. Лагерът се състоеше от удобни високи палатки, наподобяващи юрти по размер и дизайн, със столова, душове, тоалетни и всичко необходимо, за да се приведе човек в ред. Тук за първи път видях техниката, използвана за прокопаване на тунелите — малки автоматични бурове, приличащи на бронирани машини с размерите на АТВ, и също толкова малки самосвали с ремаркета. От информацията на Катя знаех къде изчезват изкопаните камъни и пръст — изхвърляха ги в дълбоките кухини, които се срещаха в пещерите. И аз всячески се опитвах да прогоня мисълта, че по някаква причина ще се наложи да слизам там — честно казано, наистина не исках. Но интуицията ми подсказваше, че с моя късмет екипировката за скално катерене на Петия и Каската със сигурност няма да остане неизползвана.

— Много странно — замислено каза Плешивия, докато внимателно оглеждаше пробивните машини. — Резервоарите са напълно празни. Всички — той се приближи до триметрова цистерна и я удари с приклада на автомата си. — И тук е празно, въпреки че по правилник винаги трябва да е пълна. Аз бях в групата, която последна тръгна оттук, затова съм сигурен, че всички резервоари и цистерната бяха пълни.

Вътре в палатката за хранене шкафовете за съхранение на храна също се оказаха празни.

— Тук имаше запас сухи дажби за спешни случаи, както и различни продукти за дългосрочно съхранение. Всичко е изчезнало — продължи Плешивия. — Дори солниците са празни.

По някаква причина той сега ми напомни за таткото мечок, който се е върнал у дома и се оплаква, че Машенка и тук е лежала, и там е изяла всичко.

— Може би просто сте забравили някой от работниците тук? — предположи Дебелия. — И той е изял всичко.

— Да бе, и е изпил всичкия бензин — сопна се Плешивия. — Не, тогава все щеше да има някакви следи от човешко присъствие. А тук всичко си е на мястото, просто абсолютно цялата храна е изчезнала. Много странно.

Съвестно обиколих целия лагер, но не забелязах нищо особено, освен поредната руна на Джеймс, оставена на една от стените. И тя изглеждаше наситена и недокосната, тоест все още не е била активирана.

Гриша се обади по телефона, докладва местоположението ни и своите наблюдения, след което продължихме. След около четиридесет минути стигнахме до следващия лагер, където беше умрял миньорът. Тук имаше същите палатки като в първия лагер, както и същата ситуация — резервоарите бяха празни и абсолютно цялата храна беше изчезнала.

Загиналият миньор беше получил леденото си парче точно в столовата и тук нямах късмет — душата му или беше изчезнала, или някой я беше погълнал. Търсещите гофу не реагираха на нищо, следи в отражения също не открих, то тук нямаше и кой знае в какво да се отразява.

— Аз не бях тук, но ми казаха, че той просто се хванал за гърдите и се свлякъл на пода, а след това се покрил с лед — обясни Плешивия.

След като внимателно огледахме палатката, открихме в нея дупка, сякаш изрязана с нож, явно точно оттам беше влетяло парченцето от огледалото.

— И какви са по-нататъшните ни планове? — обърна се към мен Гриша.

Тримата бяхме претърсили лагера, докато Дебелия и Петия пазеха отвън.

— Мисля, че най-простият вариант е да начертаем линия от дупката в палатката до тялото и да видим откъде точно е дошло парченцето — изказах аз най-очевидното предположение. — Ще се опитаме да стигнем до там, а нататък аз ще продължа търсенето с моите методи.

И тогава някъде отдалеч чух яростен, дори бих казал истеричен женски писък, а след това и звук от счупващо се стъкло.

— Чухте ли? — настръхвайки, попитах другите.

— Какво? — озадачено попита Гриша.

— Писък. И звук от счупено стъкло.

— Не — озадачено отговори Плешивия и в същия момент нещо много бързо проблесна във въздуха и се заби в гърдите му. За щастие, парченцето влезе плитко и се заби в защитата, оформена от моето гофу.

Плешивият падна на пода като подкосен.

— Гори-и!

Очевидно гофуто под дрехите му гореше, но това беше най-малкият ни проблем. Извадих запечатващо гофу, сложих го върху парченцето и го изритах настрани, тъй като докосването му с ръце определено не беше добра идея. Фрагментът остана да лежи на пода, а прилепналият към него лист с руни дори не димеше, което означаваше, че печатът е стабилен и здрав.

— Надявам се, че е само едно — каза Гриша, докато предпазливо се оглеждаше. — Трябва да проверим Ник и Руслан, отвън може да са в по-голяма опасност.

Изскочихме от палатката и Гриша извика:

— Ник! Рус! Насам!

Но никой не ни отговори. Освен това, след бързо претърсване на пещерата не открихме и следа от тях. Щях да разбера, ако бяха улучени от осколки, но не, двамата просто бяха изчезнали.