Алекс Кош
Нурарихьон по неволя (10)

Глава 10

Честно казано, първоначално бях много предубеден към втория медиум, нает от Даймъндови, но добродушно усмихващият се мъж в инвалидна количка не предизвикваше никакви негативни чувства. Както Рей Донован още от пръв поглед и дума демонстрираше цялата си отвратителна същност, така медиумът веднага се чувстваше като приятен и топъл човек. Той огледа групата ни, като задържа малко по-дълго погледа си върху йокаите, и ми протегна ръка.

— Роман Михайлов — представих се аз, отвръщайки на ръкостискането.

Хватката на Леонард беше силна и уверена, въпреки че ръката му беше по-скоро изящна, отколкото голяма. Възрастта на мъжа беше някъде между тридесет и четиридесет, трудно беше да се определи по-точно и, по дяволите, той много приличаше на Ксавие не само с футуристичния си стол, но и с външния си вид като цяло. Разбира се, онзи младия професор X, изигран от Джеймс Макавой, а не по-възрастният Патрик Стюарт.

— Радвам се да се запозная с най-младия медиум в историята на Асоциацията — усмихна се той и изразително се огледа. — Макар и в доста… необичайна обстановка.

Очевидно голямото, приличащо на хангар помещение, в което ни доведе Рей Даймънд, беше нещо като контролен пункт за охраната, с многобройни монитори по стените и служители, които внимателно ги наблюдаваха. Освен медиума тук имаше още шестима души, както и самият среден син, който беше дошъл с нас, така че явно не можехме да говорим открито. Явно за това намекваше медиумът, за да не изтърся случайно нещо излишно.

— Наистина ли си най-младият медиум в историята? — изненада се Лора, предизвиквайки ехидна усмивка от Рей Даймънд, който все още стоеше зад нас. Не знам какво толкова го развесели. — Яко!

Аз самият не бях чул подобно нещо, но от друга страна, все още дори не съм бил в самата Асоциация, въпреки че знаех къде точно в Барселона се намира представителството им. Най-младият? Ами да, при обичайни обстоятелства едва ли някой би тръгнал да присъжда звание „пълноправен медиум“ на шестнадесетгодишен тийнейджър. Аз наистина бях изключение, благодарение на способностите си, както и на принудително получения опит и на обучението от Джеймс и Макаров, разбира се.

— Джеймс трябваше много да се постарае, за да убеди Съвета да издаде карта на непълнолетен — потвърди мислите ми медиумът.

Аха, и всичко това, за да прехвърли цялата работа върху мен и да избяга.

— Познавате ли Джеймс? — попитах аз.

— Разбира се, в Барса работят само осем, тоест сега вече шест медиума, и всички се познаваме добре.

— Сега? — вдигна вежди Лора.

— Ами за последните два месеца умряха двама, така че останахме шестима — медиумът протегна цялото си тяло и погледна другарите ми. — Знаете ли, заседях се на закрито и бих искал да подишам малко чист въздух. Нали нямате нищо против, ако двамата с колегата ми се поразходим малко сами?

Рей Даймънд избухна в смях.

— Бил се заседял, ох, не мога. Нали разбирате? Инвалидите така или иначе винаги седят.

Работниците пред мониторите послушно се засмяха с него, въпреки че не бих казал, че беше искрено.

— Идиот — тихо измърмори Лора, но за щастие червенокосият не я чу.

— Ще ви дам пет минути — милостиво позволи той. — А после се захващайте за работа, ние всъщност ви плащаме пари за това, и то много.

Всъщност думите на Леонард явно бяха проява на добро възпитание и със сигурност не се отнасяха за червенокосия идиот. Беше очевидно, че медиумът иска да поговори с мен насаме, включително без йокаите и Палмърови, и им се извиняваше.

Подобно на стола на професор X, средството за придвижване на Леонард беше автономно и се управляваше с джойстик. Излязохме навън и се отдалечихме на десетина метра, до малка полянка с пейки, явно използвани от пазачите за цигарени паузи — кофата, използвана като пепелник, беше пълна догоре.

— Искате да поговорим за нещо? — попитах веднага.

— Първо, исках да изясня, знаеш ли, че в твоя екип има два японски йокая?

— Знам, разбира се — отвърнах предпазливо. — Защо, това да не е проблем?

— Само ако не ги контролираш.

— Те са абсолютно безобидни и напълно лоялни към хората — уверих го аз.

— Тогава няма проблем, веднага се вижда, че си ученик на Джеймс, той също винаги е използвал помощта на същества — медиумът се огледа и заговори по-тихо: — Но аз исках да поговоря с теб за нещо друго: семейство Даймънд явно знаят нещо за случващото се в мината и причините за смъртта на хората, но не искат да споделят тази информация. Вероятно и Джеймс го е разбрал, затова и не е бързал да влезе вътре и да реши проблема, а просто е запечатал входа.

— Но вие сега проверявате работата на Джеймс — уточних аз. — Мислите ли, че е направил нещо неправилно?

Досега тази проверка ме напрягаше повече от всичко друго, защото ако семейство Даймънд поискат парите си обратно, ще загазя много. Дори срещата със Снежната кралица, ако тя наистина съществува, ме плашеше много по-малко от финансовите проблеми. Освен това самият Макаров ме увери, че лично мен със сигурност не ме грози никаква опасност в мината, така че не се притеснявах особено за безопасността си.

— Изглежда още не си запознат с негласното правило на Асоциацията — никога не компрометирай работата на колега — неочаквано ме успокои Леонард. — Освен това не мисля, че Джеймс е направил нещо неправилно, освен че е взел парите предварително. Между другото, това е първото и най-важното негласно правило, което той по някаква причина е нарушил.

Как „по някаква причина“? Съвсем ясно е, за да вземе парите и да избяга от Обединените острови, оставяйки ме аз да разчиствам кашата. Между другото, не бих казал, че оттогава е имало сериозно нахлуване на демони, само няколко пробива, които бързо бяха затворени от отрядите на СБРЗО. Въпреки че, разбира се, според документите на Михайлов-най-старши, тези пробиви ще нараснат едва ли не в геометрична прогресия.

— А има ли и други негласни правила на Асоциацията? — реших да задоволя малко любопитството си аз. — Така и така сме на темата, бих искал да знам за в бъдеще.

— Не вземай пари предварително, за да можеш да се откажеш от случая по всяко време, не компрометирай действията на други медиуми от Асоциацията; не се намесвай в делата на клиентите повече, отколкото е необходимо за изпълнение на поетия ангажимент.

— Тогава как смятате да проверите работата на Джеймс, ако има второ правило?

— Отначало ме наеха да изчистя града от призраци, ако намеря такива. Изобщо не е ставало дума за оценка на работата на Джеймс. И, между другото, ще ти разкрия една тайна: никой не харчи толкова много пари, за да се отърве от напълно безобидни призраци. Даймъндови знаеха, че тук ще идва медиум, способен да разговаря с неупокоени души, и явно са решили да играят на сигурно, за да не научиш нещо, което не трябва. Наясно си, че блуждаещите призраци могат да разкажат много интересни неща не само за живота си, но и за това, което се е случило около тях след смъртта им.

Уау, толкова ли са предвидливи Даймъндови? Дори са успели да съберат информация за мен лично и за моите способности?

— След смъртта на втория миньор Даймъндови съвсем се притесниха и отначало се опитаха да ми окажат натиск да продължа работата на Джеймс, а когато това не проработи, се прехвърлиха на теб. Аз обещах единствено да се уверя, че сложената от Джеймс защита на входа на мината все още работи правилно.

— И тя работи ли?

— Разбира се. Каквото и да е запечатал там, то определено никога не е излизало, защитните руни са непокътнати.

— Но човекът все пак умря. Направихме аутопсия и установихме, че…

— Правило номер три — прекъсна ме Леонард. — Не искам да знам нищо за това.

— Но аз си мислех, че ще работим заедно.

— Не-е, нямам намерение да се забърквам с това, което е в мината. Първо, изобщо не се нуждая от тези проблеми и второ, аз използвам техника за лов, която под земята не работи, там няма връзка. И като говорим за техники, бихте ли ми върнали дрона, който свалихте, или това, което е останало от него? — смутено помоли мъжът. — Работата е там, че по определени причини производството им изисква огромни усилия от моя страна.

— Значи това е бил ваш дрон?! Няма проблем, сега е в багажника ни, но защо нападнахте призрака точно под носа ми? — попитах подозрително. — Не помислихте ли, че може да е опасно? Появява се непознат дрон и веднага започва да стреля.

— Ами… както вече казах, бях нает да унищожа призраците. Дронът извън чертите на града работеше в полуавтоматичен режим и твърде късно видях, че стоите до призрака. В допълнение, той стреля с куршуми, направени от пресована енергопроводима хартия с нанесени върху нея руни онмьойдо; на човек най-много да оставят синина.

— Онмьойдо?

— Ами да, между другото, поръчвах ги от Джеймс. Сега, когато го няма, това може да е проблем. Ще можем ли да се разберем за доставки от теб?

— Ако се знае какви руни е използвал, тогава защо не — съгласих се аз. — А как вашите дронове могат да виждат призраци, след като при нормални условия техниката не ги засича? Ако това, разбира се, не е тайна.

— Не е тайна, тъй като подобен метод едва ли е достъпен за друг, освен за мен — с усмивка отговори Леонард. — В оптиката на камерите им е вграден ирис от очите ми.

— Какво, какво?! — ококорих се аз.

— Аз мога да виждам призраци, точно заради тази способност станах медиум. Но тъй като за мен е доста проблематично сам да ги преследвам — той удари ръце по подлакътниците, — отлепям частици от ирисите на очите си и ги вграждам в оптиката на дроновете, които после въоръжавам с куршуми, направени от пресовани онмьоджи.

— Ама така изобщо може ли?! — изненадах се аз.

Започвайки с това, че не знаех, че ирисът може да се отлепя, и приключвайки с това, че с негова помощ може да се снимат призраци — всичко беше много неочаквано. А и идеята за куршуми от гофу беше много добра, сякаш специално за мен са я измислили. Ще трябва да говоря със Семьонов, може би той ще успее да направи нещо подобно.

— Това не е проста операция, но благодарение на изследванията на един учен, мисля, че фамилията му беше Тумс, нараненият ирис може да бъде възстановен. За съжаление оптиката, създадена по този начин, има малко ограничение: в изображението, предавано от камерите, само аз мога да видя призраците.

— А други медиуми?

— Джеймс не можеше. Но той никога не е разчитал на зрението.

— Ами да, с тази негова превръзка…

— Не съм правил експерименти с други колеги, защото така или иначе не планирам да създавам подобни камери за някой друг. Дори въпреки лекарствата, които ускоряват заздравяването на очите, този процес не е бърз и е много неприятен. Но това са все второстепенни въпроси, които по никакъв начин не са свързани с нашия случай.

Много исках да кажа на Леонард какво сме научили, но медиумът отново отказа:

— Правило номер три. Аз съм нает само да прочистя града от призраци и да проверя защитата на входа на мината, останалото не ме интересува. Интуицията ми подсказва, че с Даймъндови може да има проблеми, те с лекота биха пожертвали и мен, и теб, само и само да защитят тайните си. Така че по възможност предпочитам да стоя настрана от всичко това.

Като цяло можех да го разбера. Ние с него дори не се познавахме, защо да иска да се забърква с моите проблеми? Особено като се има предвид неговата… ситуация, така да се каже. Между другото, с нивото на медицината в този свят, наистина ли е невъзможно да се реши този проблем? Ето, благодарение на моя познат учен, вече покойник, но продължаващ да работи в областта на науката, те дори са се научили да възстановяват ириса на окото, между другото, вероятно с помощта на някакви същества. Въпреки че и нараняванията в този свят също могат да бъдат по-сериозни, а и са свързани не само с физическото тяло.

— Какво пък, благодаря за предупреждението — съвсем искрено благодарих аз. — И на мен поведението на Даймъндови ми изглежда подозрително, така че ще бъда нащрек.

— Предлагам да се върнем в центъра за наблюдение, преди Даймънд-младши да започне да се изнервя и да прави глупости — с усмивка каза медиумът.

Но когато се върнахме, се оказа, че червенокосият младеж вече е успял да направи нещо глупаво, тъй като носът му кървеше, а охраната беше насочила оръжията си към Палмърови и йокаите.

— И какво става тук? — уморено попита Леонард.

— Едно малко лайненце не внимава за езика си — без изобщо да се смути, отвърна Лора. — Така че получи малък урок като част от безплатната програма „как да не бъдеш глупак и да носиш отговорност за думите си“.

— Ти, отвратително същество — изръмжа Рей Даймънд, внимателно докосвайки отеклия си нос. — Ще те заровя на дъното на тази мина и никой няма да разбере.

— Ами опитай — намеси се Дони. — Мислиш ли, че въоръжената охрана ще те защити, ако реша да ти извия врата?

Лора сложи ръка на рамото на брат си.

— Защо са ни тези дребни конфликти? Ще го направим по-просто, записах думите му и сега ще ги изпратя на баща ми. Сигурна съм, че той ще се радва да дойде тук и да изгори този малък изрод жив, защото ако ще имаме конфликт, нека да е голям.

В този момент червенокосият мъж леко се напрегна.

— Значи се криеш зад татенцето?

Момичето хвърли многозначителен поглед към въоръжените пазачи.

— Кой ми го казва това?

Госу пристъпи към мен и тихо попита.

— Може би трябва да ги обезоръжа?

Поклатих отрицателно глава и пристъпих напред, заставайки между охраната и Палмърови.

— И така, слушай ме внимателно, малка гадинке… — и тогава ми просветна и не можах да сдържа радостната си усмивка. — Ако след секунда те не свалят оръжията си, ще считам това за нападение, което означава, че ще бъда освободен от всякакви задължения по сключения между нас договор.

Не се страхувах от охраната. Уверен бях, че Госу ще може да ни защити с телекинеза, а агресията към мен наистина можеше да ме освободи от поробващия договор и необходимостта безплатно да рискувам живота си. Джен много подробно ме беше инструктирала за това какви нарушения на договора може да има от моя и от тяхна страна и как мога да се възползвам от това.

За съжаление, червенокосият младеж нямаше време да задълбочи конфликта, защото в помещението нахлу Кристина Даймънд. Виждайки, че охраната ни държи на прицел, тя повтори въпроса на Леонард:

— Рей, какво става тук?!

— Тези изроди си позволяват прекалено много — направи гримаса младежът, опитвайки се да се държи уверено, което не беше лесно с разкървавен нос. — Помощничката на медиумчето ме нападна.

Кристина погледна въпросително към Лора, явно познавайки характера на брат си и осъзнавайки, че той не е бил ударен по носа без причина.

— Братчето ви ме заплашваше, опитвайки се да ме склони към интимни отношения — сви рамене Лора. — Освен това постави ръцете си там, където не трябваше. И си го получи по наглата…

— Разбрах — процеди през зъби Кристина Даймънд, приближи се до брат си и му удари звучен шамар. — Просто те помолих да доведеш тук медиума и хората му. Какво му е толкова трудното?

— Сестро, аз…

— Махай се оттук!

Тя сграбчи червенокосия младеж за врата и рязко го изблъска през полуотворената врата.

— Надявам се, че ще забравим за този идиот и за всичко, свързано с него — положи усилия да се държи уверено тя. — И бих искала да разбера какви са по-нататъшните ви планове?

Бях малко объркан от разигралата се пред нас сцена, но бързо се опомних.

— Отивам в мината, ще огледам и ще проуча мястото, където е загинал миньорът.

— Сам? — вдигна вежди момичето и кимна към Палмърови и йокаите. — А всички тези хора?

— Те не са тук за това.

Лицето на момичето ясно показваше въпроса: „а за какво тогава?“, но след конското към брат си не посмя да влезе в конфликт с мен. Но тя както и да е, мен повече ме притесняваше дали докато съм в мината няма да започнат проблеми с червенокосия идиот. Може би трябва да позволя на йокаите да действат малко по-агресивно в случай на опасност, така че никой повече да не посмее да насочва оръжие към тях и Палмърови.

— Дори и да е така, нашата охрана при всички случаи ще влезе в мината с вас — твърдо каза Кристина Даймънд. — Освен това ще ви трябва водач.

Е, да, тя не знаеше, че Катя вече ми беше намерила карта на мината, защото беше очевидно, че това е секретна информация.

— Мога да се справя и без водач, просто трябва да ми покажете на картата мястото, където е умрял миньорът — казах честно.

— Дори да ви дам карта, пак няма да ви пусна без охрана!

— Разбира се, това си е ваша работа, но всеки, който тръгне с мен, най-вероятно ще умре.

— Какво?! — подскочи момичето. — Що за глупости?!

Аз само вдигнах рамене. Ако разкажа за Макаров и че съм споделил с него информация по случая, определено веднага ще бъда разпнат. И разбира се, заради моя синдром да казвам винаги истината, много исках да го направя, но за щастие ме спаси телефонно обаждане.

— Момент, това е важно — радостно казах аз.

Обаждаше се танукито, който никога не пишеше съобщения, защото имаше лапи. С тях беше прекалено неудобно да натиска по екранната клавиатура.

— Мисля, че разбрах каква е шарката върху диаманта! — незабавно заяви танукито. — Това са скандинавски руни. Очевидно на камъка от второто око е нарисувана същата, и най-вероятно те би трябвало да запечатат силата на ледените парченца, за да не излезе навън.

— Да запечатат? Хм…

Звучеше логично. Но тогава излиза, че диамантите са поставени в очите на хората на по-късен етап, след като вече са били заразени. Тоест тук вероятно действат две сили — някаква Снежна кралица, която по някакъв начин обстрелва с парченца от огледала, и друг, който запечатва ледените сърца на хората вече след смъртта им.