Бернар Вербер
Денят на мравките (67)

67. Ново престъпление

— Професор Максимилиен Макхариъс е светило в Химическия университет в Арканзас. Пристигнал във Франция преди седмица и отседнал в този хотел — съобщи инспектор Каюзак, като направи справка с папката.

Жак Мелиес се разхождаше напред-назад из стаята и си водеше бележки.

Полицаят на пост подаде глава през вратата.

— Една журналистка от „Еко дю диманш“ желае да се срещне с вас, господин комисар. Да я пусна ли?

— Да.

Появи се Летиция Уелс, все така възхитителна в едно от черните си копринени костюмчета.

— Добър ден, господин комисар.

— Добър ден, госпожице Уелс! Какъв вятър ви довя? Мислех, че всеки от нас ще работи самостоятелно, докато по-добрият победи.

— Това не ни пречи да се срещаме на мястото на загадката. В края на краищата, когато гледаме „Капан за размисъл“, всеки има свой отговор на една и съща задача… Какво стана, дадохте ли флаконите от „КОХ“ за експертиза?

— Да. Според нашата лаборатория това би могло да е отрова. Вътре има един куп вещества, на които забравих имената. Едно от друго по-токсични. Казват, че от тях можело да се направят всевъзможни инсектициди.

— Значи в момента знаете по случая толкова, колкото и аз. Ами аутопсията на Каролин Ногар?

— Спиране на сърдечната дейност. Множество вътрешни кръвоизливи. Все същата история.

— Хм… Ами този тук? Какъв ужас отново!

Рижият учен бе легнал по корем с лице, обърнато към посетителите, като че в уплахата и изненадата си се опитваше да ги призове за свидетели. Очите бяха изхвръкнали от орбитите, от устата беше протекла някаква отвратителна лига, изцапала широко подстриганата му брада. Ушите все още кървяха… Върху челото бе паднал странен бял кичур, за който трябваше да се провери дали е съществувал преди смъртта. Мелиес обърна внимание освен това на ръцете, които бяха притиснати към корема.

— Знаете ли кой е той? — попита.

— Нашата нова жертва е или по-скоро беше професор Максимилиен Макхариъс, световен специалист по инсектицидите.

— Ами да, по инсектицидите… Кой има интерес да убива видни създатели на инсектициди?

Те заоглеждаха заедно сгърченото тяло на известния химик.

— Може би някой съюз за защита на природата? — предположи Летиция.

— Разбира се, а защо не самите насекоми? — изкиска се Мелиес.

Летиция тръсна един тъмен кичур.

— Защо не наистина. Само че, виждате ли, единствено човеците четат вестници!

Тя му подаде изрезка, в която се съобщаваше за пристигането в Париж на професор Максимилиен Макхариъс за семинар по проблемите на нашествията от насекоми по света. Там дори бе споменато, че той ще отседне в хотел „Белвю“.

Жак Мелиес прочете статията и я даде на Каюзак, който я прибра в папката. Сетне се зае да направи щателен оглед на стаята. Амбициран от присъствието на Летиция, той държеше да даде доказателство за безупречния си професионализъм. Отново никакво оръжие, никакви следи от взлом, никакви отпечатъци по стъклата, никакви видими рани. Също както при Салта и при Каролин Ногар — никакви улики.

И тук не бе минал първият ешелон мухи. Следователно убиецът бе останал на местопрестъплението пет минути след настъпването на смъртта, сякаш е искал да наблюдава трупа или да почисти стаята от всякакви издайнически следи.

— Открихте ли нещо? — запита Каюзак.

— Отново мухите са били изплашени.

Инспекторът изглеждаше озадачен.

— Мухите ли? — обади се Летиция. — Какво общо имат мухите?

Доволен, че ще може да се изяви, комисарят изнесе кратка лекция за мухите.

— Идеята да се използват мухите в помощ на следствието принадлежи на някой си професор Бруарел. През хиляда осемстотин и деветдесета година в една парижка камина бил открит страшно опушен човешки зародиш. През последните месеци в жилището отсядали няколко наематели: кой от тях би могъл да скрие малкия труп? Бруарел решил загадката. Той открил личинки от мухи в устата на жертвата, изчислил степента им на зрелост и по този начин успял да определи с точност до една седмица датата, когато зародишът е бил поставен в камината. Виновните били арестувани.

Красивата журналистка не можа да сдържи гримасата си на отвращение, което насърчи Мелиес да продължи в същата насока:

— Благодарение на този метод самият аз веднъж открих, че един учител, чието тяло бе открито в училището, е бил убит в гората и след това пренесен в класната стая, за да изглежда като отмъщение на ученик. Мухите бяха станали своеобразни свидетели на следствието. Ларвите, намерени в тялото, без всякакво съмнение принадлежаха на горски мухи.

Летиция реши, че при случай тази теория би могла да й послужи като сюжет на статия.

Доволен от своята изява на ерудиция, Мелиес отново отиде до леглото. С помощта на лупа най-сетне успя да открие миниатюрна дупчица със съвършено квадратна форма върху крачола на пижамата на трупа. Журналистката го бе последвала. Той се поколеба и накрая каза:

— Виждате ли тази дупчица? Забелязах същата върху сакото на един от братята Салта. Абсолютно същата…

Ззззззззззз…

Характерният шум накара комисаря да наостри уши. Той вдигна глава и забеляза на тавана муха. Мухата пристъпи, след това литна и закръжи над главите им. Раздразнен от бръмченето, един от полицаите понечи да я прогони, ала комисарят го спря. Той следеше траекторията на мухата, за да разбере къде ще кацне.

— Вижте!

След като направи няколко кръга и накара всички полицаи и журналистката да изгубят търпение, насекомото най-сетне кацна върху шията на трупа. После се пъхна под брадичката му. Накрая изчезна някъде под покойния професор Макхариъс.

Заинтригуван, Жак Мелиес се приближи и обърна тялото, за да види къде е мухата.

И едва тогава зърна надписа.

Със сетни сили професор Макхариъс бе успял да натопи пръст в кръвта, стичаща се от ушите му, и да надраска върху завивката една дума. След което се бе строполил отгоре, вероятно за да попречи на убиеца да види посланието или пък защото точно в този миг го е застигнала смъртта…

Всички присъстващи приближиха, за да прочетат шестте букви.

Мухата бе заета да смуче с хоботчето си кръв от първата буква: „М“. След като привърши с предястието, тя се прехвърли на останалите: „Р“, „А“ „В“, „К“, „И“.