Бернар Вербер
Денят на мравките (56)

56. Потапяне

Потапяне. Намираше се изцяло под повърхността на водата.

Вече не можеше да диша. Дълго стоя под вода, без да мисли за нищо.

Тя обичаше водата.

Косите й се рееха из ваната, кожата й заприличваше на подгизнал картон. Летиция Уелс наричаше това къпане „ежедневен ритуал“.

Така се отпускаше: потопена в хладката вода и тишината. Почувства се като принцесата от езерото.

Остана така няколко десетки секунди, задържайки дъх, докато не й се стори, че умира.

Всеки следващ път прекарваше под вода малко по-дълго.

Свиваше колене под брадичката като зародиш във вътреутробната течност и бавно се люлееше в някакъв воден танц, чийто смисъл бе известен само на нея.

Започна да изпразва главата си от всякакъв излишен товар: вън ракът, вън аферата Салта (динг, донг), вън редакцията на „Еко дю диманш“, вън нейната собствена красота (динг, донг), вън метрото, вън многодетните майки. Същинско голямо пролетно почистване.

Динг, донг.

Показа се от водата. Навън всичко изглежда сухо. Сухо, враждебно (динг, донг!)… шумно.

Не беше й се сторило: наистина се звънеше на вратата.

Изпълзя от ваната като земноводно, което открива дишането във въздушна среда.

Взе широкия пеньоар, облече го и тихо влезе в дневната.

— Кой е там? — попита през вратата.

— Полиция!

Тя погледна през шпионката и позна комисаря Мелиес.

— Какво ви прихваща, че идвате по това време?

— Имам заповед за обиск.

Младата жена склони за отвори.

Полицаят изглеждаше свойски.

— Ходих в „КОХ“ и там ми казаха, че сте задигнали флаконите с химически препарати, върху които са работели братята Салта и Каролин Ногар.

Тя донесе флаконите и му ги подаде. Той ги погледна замислено.

— Госпожице Уелс, мога ли да ви запитам какво има вътре?

— Нямам намерение да върша вашата работа. Химическата експертиза бе платена от моето списание. Заключенията принадлежат на него и на никой друг.

Той продължаваше да стои на прага, почти изплашен в протрития си костюм пред тази девойка с предизвикателно държание.

— Госпожице Уелс, ще ми разрешите ли да вляза, ако обичате? Бих искал да поговорим. Няма да ви притеснявам дълго.

Вероятно бе стоял под проливен дъжд, защото беше целият измокрен. До краката му върху изтривалката вече се образуваше локвичка. Летиция въздъхна.

— Добре, но не мога да ви отделя много време.

Той дълго изтрива обущата си, преди да влезе в дневната.

— Отвратително време.

— След горещините винаги вали като из ведро.

— Годишните времена се объркаха, без всякакъв преход от жега и суша ни връхлитат влага и студ.

— Хайде, влезте и седнете. Желаете ли нещо?

— Какво можете да ми предложите?

— Медовина.

— Какво представлява?

— Вода, мед и мая, които се смесват и ферментират. Това е питието на олимпийските богове и на келтските друиди.

— Щом като е питие на олимпийските богове, може.

Тя му сервира и след това изчезна.

— Почакайте, трябва първо да си изсуша косата.

Веднага щом откъм банята се раздаде бръмченето на сешоара, Мелиес скочи от мястото си с намерение да използва случая, за да огледа жилището.

Апартаментът бе изискан. Обзаведен бе с много вкус. Статуетки от яспис представяха прегърнати двойки. Халогенни лампи осветяваха табла по биология върху стените.

Той се приближи да разгледа едно от тях.

Петдесетина вида мравки от целия свят бяха описани и изобразени с изключителна точност.

Сешоарът продължаваше да бръмчи напевно.

Имаше черни мравки с бели власинки, които приличаха на моторизирани полицаи (Rhopalothrix orbis), мравки, чийто гръден кош бе целият покрит с бодли (Acromyrmex versicolor), други с хобот, който завършваше с щипци (Orectognathus antennatus), или пък с дълги кичури косми, които ги караха да приличат на хипита (Tingimyrmex mirabilis). Комисарят се зачуди какво разнообразие от форми съществува при мравките.

Ала задачата му нямаше нищо общо с ентомологията. Той зърна черна лакирана врата и се опита да я отвори. Извади от джоба си фиба и тъкмо се канеше да превърти ключалката, когато шумът от сешоара изведнъж спря. Той бързешком се върна на мястото си.

Летиция Уелс вече бе сресана а ла Луиз Брукс и облечена в дълга рокля от черна коприна с набор на талията. Мелиес се опита да остане безразличен.

— Да не би да се интересувате от мравки? — запита той със светски тон.

— Не особено — отвърна тя. — Баща ми се интересуваше. Беше голям специалист по мравките. Подари ми тези табла, когато станах на двадесет години.

— Баща ви да не е професор Едмон Уелс?

Летиция се учуди.

— Нима го познавате?

— Чувал съм за него. При нас в полицията той е известен преди всичко като някогашен собственик на прокълнатото мазе от улица „Сибарит“. Помните ли онзи случай, когато двадесетина души изчезнаха в някакво бездънно мазе?

— Разбира се! Сред тези хора бяха братовчед ми, братовчедка ми, моят племенник и баба ми.

— Странен случай, нали?

— Чудно защо вие, който толкова обичате загадките, не сте се занимали с тяхното изчезване?

— По онова време бях зает с друга работа. С мазето бе натоварен комисарят Ален Билсем. Впрочем не му провървя. И той като другите не се върна. Но и вие обичате загадките, струва ми се…

Младата жена се усмихна лукаво.

— По-точно обичам да ги решавам.

— Смятате ли, че ще можете да откриете убийците на братята Салта и на Каролин Ногар?

— Във всеки случай ще опитам. Това ще се хареса на читателите ми.

— Няма ли да ми кажете докъде сте стигнали с вашето разследване?

Тя завъртя отрицателно глава.

— По-добре всеки от нас да следва своя път. Така няма да си пречим.

Мелиес извади дъвка. Чувстваше се по-добре, когато дъвчеше.

— Какво има зад тази черна врата? — запита той.

Летиция Уелс трепна, изненадана от този неочакван въпрос, ала бързо прикри смущението си.

— Кабинетът ми. Няма да ви го покажа. Вътре е страшно разхвърляно.

Извади цигара, пъхна я в дълго цигаре и я запали със запалка във формата на гарван.

Мелиес се върна на мисълта, която го тормозеше.

— Значи искате да запазите в тайна вашето разследване. Аз обаче ще ви кажа докъде съм стигнал.

Тя пусна облаче седефен дим.

— Както желаете.

— Нека обобщим. Четирите жертви са работели в „KOX“. Мотивът би могъл да бъде професионална завист. В големите предприятия съперничествата се срещат често. Хората са готови да се разкъсат едни други заради някое повишение или увеличение на заплатата, а в научните среди алчността е доста разпространена. Признайте, че хипотезата за някой съперник химик е твърде вероятна. Могъл е да умъртви колегите си с помощта на мълниеносна отрова със забавено действие. Това обяснява напълно язвите по храносмилателната система, открити при аутопсията.

— Отново се увличате, господин комисар. Тази отрова е станала за вас идея-фикс и непрекъснато забравяте за страха. Страхът, господин комисар, страхът е същината на проблема и нито вие, нито аз сме разбрали все още какво е предизвикало ужаса, изписан върху лицата на жертвите.

— Разбира се, че не съм забравил за страха, и дори се осведомих за всичко, което може да предизвика страх у хората! — възрази Мелиес.

Летиция отново изпусна облак дим.

— А вас какво ви плаши, господин комисар?

Той се оказа неподготвен, тъй като имаше намерение да й зададе същия въпрос.

— Как да ви кажа…

— Непременно има нещо, което ви плаши повече от всичко останало, нали?

— Бих искал да споделя с вас, но в замяна разчитам на същата откровеност от ваша страна.

Тя го погледна право в очите.

— Съгласна съм.

Мелиес се поколеба, сетне смотолеви:

— Боя се… боя се… от вълци.

— От вълци ли?

Летиция избухна в смях и продължи да повтаря „вълци“, „вълци“. После стана и отново напълни чашата му с медовина.

— Казах ви истината. Сега е ваш ред.

Тя се изправи и погледна през прозореца. Взираше се, сякаш някъде в далечината бе видяла нещо много важно за нея.

— Хм… аз, аз се боя… от вас.

Обърна се и пусна колелце дим. Теменужените й очи искряха като звезди сред тюркоазения пушек.

— Говоря ви откровено. Боя се от вас и чрез вас от цялото човечество. Боя се от мъжете, от жените, от старците, от стариците, от бебетата. Навсякъде се държим като варвари. Намирам, че физически сме отвратителни. Никой от нас не може да се мери по красота с един калмар или с комар…

— Наистина!

В държанието на младата жена бе настъпила странна промяна. Невъзмутимият й поглед сега издаваше нещо като вродена слабост. В очите й се четеше лудост. Някакъв зъл дух я беше обладал и тя му се оставяше с наслада, в плен на безумието. Падаха всички прегради. Вече не съществуваше цензура. Забравила бе, че разговаря с полицейски комисар, когото едва познава.

— Намирам, че сме претенциозни, нагли, самодоволни, горди от това, че сме хора. Боя се от селяните, от свещениците и от войниците, боя се от докторите и от болните, от зложелателите и от доброжелателите. Ние рушим всичко, до което се докоснем. А това, което не успеем да разрушим, омърсяваме. Нищо не може да убегне от невъобразимата ни способност да мърсим. Сигурна съм, че ако марсианците не идват, то е, защото ги плашим; те са стеснителни и се боят да не се отнесем с тях както се отнасяме с животните и със самите нас. Не се гордея с това, че съм човешка издънка. Страхувам се, много се страхувам от себеподобните си.

— Съзнавате ли какво всъщност говорите?

Тя сви рамене.

— Обърнете внимание колко души са били убити от вълци и колко от човеци: не намирате ли, че моят страх е, как да кажа, по-оправдан от вашия?

— Вие се боите от човеците? Че нали и вие сте човешко същество!

— Знам това и впрочем понякога се боя… от самата мен.

Той с изненада гледаше лицето й, върху което внезапно се бе появил израз на омраза. После тя изведнъж се отпусна.

— О, хайде да мислим за друго! И двамата обичаме загадките. Тъкмо сега започва предаването, посветено на загадките. Правя за вас най-изискания жест на гостоприемство в наше време, като ви предлагам да погледате телевизия.

— Благодаря — отвърна той.

Тя взе дистанционното и намери „Капан за размисъл“.