Бернар Вербер
Денят на мравките (25)

25. Нещата се усложняват

Гласът става настоятелен.

— Последвайте ме, моля ви.

Под силната неонова светлина лежаха два реда мъртъвци, всеки с етикет на палеца на крака. В залата се носеше дъх на етер и на вечност.

Моргата на Фонтенбло.

— Насам, господин комисар — каза съдебният лекар.

Двамата тръгнаха между труповете, някои от които бяха покрити с найлонови калъфи, а други с бели чаршафи. На всеки етикет беше отбелязано име и имаше отметка с датата и причините за смъртта: 15 март, убит на улицата с нож; 3 април, прегазен от автобус; 5 май, самоубийство, скочил през прозореца…

Спряха пред три големи палеца, чиито бележки уточняваха, че някога са принадлежали респективно на Себастиен, Пиер и Антоан Салта.

Мелиес едва криеше нетърпението си.

— Разбрахте ли от какво са умрели?

— Приблизително… От силна емоция. Бих казал дори много силна.

— Страх?

— Възможно. Или изненада. Във всеки случай от изключително мощен стрес. Погледнете този лист с данни: нивото на адреналин в кръвта и на тримата е десеторно по-високо от нормалното.

Мелиес си помисли, че журналистката е била права.

— Значи са умрели от страх…

— Не задължително, защото емоционалният шок не е единствената причина за смъртта. Елате да погледнете. (Той постави върху светещия плот на масата една рентгенова снимка.) При рентгеновия преглед установихме, че телата на тримата отвътре са целите в малки язвички.

— Какво би могло да ги причини?

— Отрова. Несъмнено отрова, но от непознат вид. Цианкалият например разяжда плътта, но само на едно място. Докато тук раничките са безброй.

— Каква е в такъв случай вашата диагноза, докторе?

— Тя може да ви се стори доста странна. Бих казал, че първо са умрели от шока и чак след това са се появили не по-малко смъртоносните кръвоизливи по стомаха и червата.

Човекът с бялата престилка остави папката с бележките и подаде ръка.

— Още един въпрос, докторе. Вие от какво най-много се боите?

Лекарят въздъхна.

— Аз ли? Ех, видял съм какво ли не. Вече нищо не може да ме разстрои кой знае колко.

Комисарят Мелиес се сбогува и излезе от моргата с неизменната дъвка в уста. Изумлението му беше по-голямо, отколкото на влизане. Вече знаеше, че оттук нататък му предстои тежка работа.