Бернар Вербер
Денят на мравките (219)

219. Епилог

Слънцето е в своя зенит. Гората Фонтенбло тъне в светлина. Грубите паяжини се превръщат в сияйни покривки. Горещо е.

Малки невзрачни създания шават под листака. Хоризонтът е ален. Папратите се унасят в дрямка. Светлината облива всичко и всички. Знойните ясни лъчи изсушават сцената, върху която се е разиграла една от многото истории.

Някъде отвъд звездите, вдън небосвода бавно се върти галактиката, безразлична към това, което става по повърхността на нейните прашинки-планети.

А в едно малко мравешко селище на Земята настъпва поредният Празник на Възраждането за тази година. Осемдесет и една белокански принцеси излитат, за да спасят династията.

Двама човеци, които в този момент минават наблизо, ги забелязват.

— Мамо, видя ли колко много мушици!

— Това не са мушици, а мравки царици. Спомни си документалния филм, който гледа по телевизията. Това е брачният им полет. Те ще се свържат във въздуха с мъжките. А после някои от тях може би ще заминат надалеч, за да основат империи.

Принцесите се издигат високо в небето. Все по-високо и по-високо, за да избегнат синигерите. Мъжките ги настигат. Заедно те се извисяват нагоре и все нагоре. Светлината ги поглъща и те постепенно се стапят сред жарките лъчи на слънчевото светило. Топлина, светлина, блясък. Всичко става бяло, ослепително бяло.

Бяло.