Бернар Вербер
Денят на мравките (193)

193. Рак

103-ти забелязва, че в света на Пръстите става нещо нередно. Над него се суетят сенки. Носи се сякаш мирис на смърт. Той пита:

Приемане: Нещо не е наред ли?

Предаване: Артюр припадна. Той е болен. Има рак с много разсейки. Тази болест не се лекува. Майка ми умря от нея. Безпомощни сме пред подобно заболяване.

Приемане: Какво е това рак?

Предаване: Болест, при която клетките се размножават безконтролно.

За да мисли по-добре, мравката почиства грижливо осезателните си пипала.

Приемане: Ние също познаваме това явление, но то не е болест. Вашият рак не е болест.

Предаване: А какво е тогава?

За пръв път човек употреби този израз, който 103-ти бе повтарял толкова пъти. Беше ред на мравката да дава разяснения.

Приемане: Преди много време ние също страдахме от това, което наричате „рак“. Много от нашите умрели. В продължение на няколко милиона години смятахме това страдание за неизлечимо и засегнатите от него предпочитали незабавно да напуснат живота, като спрат сърдечната си дейност. А след това…

Тримата човеци слушаха изумени.

Приемане: След това разбрахме, че разглеждаме проблема от погрешен ъгъл. Трябваше да се изучи и да се осмисли поновому това, което отначало се е смятало за заболяване. И открихме. Така че от сто хиляди години насам в нашата цивилизация никой не умира от рак. Ех! Ставаме жертви на много други болести, но с рака у нас е приключено.

Смаяната Летиция не усети как замъгли стъклото на похлупака с дъха си.

Предаване: Значи сте открили лекарство против рака?

Приемане: Разбира се, и аз ще ви го кажа. Но преди това искам да подишам малко чист въздух. Под този похлупак е много задушно.

Летиция грижливо постави 103-ти в кибритена кутийка, застлана с мек килим от памук. Сетне изнесе кутийката на балкона.

Войникът вдъхна свежия ветрец. Оттук долавяше дори далечното ухание на гората.

— Внимавай, не го поставяй на парапета — възкликна Жак Мелиес. — Само да не падне. Тази мравка е истинско съкровище. Тя е готова да спаси живота на много хора, а освен това твърди, че знае и лекарство против рака. Ако това е вярно…

Ръцете им се сключиха като люлка около кибритената кутия. Не след дълго при тях дойде госпожа Рамирес. Бе помогнала на мъжа си да легне в постелята. Сега спял.

— Нашата мравка уверява, че знаела лекарство против рака — обяви Мелиес.

— В такъв случай трябва да разговаряме с нея час по-скоро! На Артюр не му остава много време.

— Почакайте само няколко минути — каза Летиция. — Искаше да подиша чист въздух. Трябва да й влезем в положението. Прекара няколко дни наред затворена под похлупака в непрекъснато гледане на телевизия. Никое живо същество не би могло да изтърпи това!

Ала жената ставаше все по-нетърпелива.

— Ще си отдъхва след това. Сега трябва да спаси мъжа ми. Спешно е.

Жюлиет Рамирес посегна към ръката на Летиция. Младата жена отстъпи, за да й попречи да вземе скъпоценната вещ. За момент картонената ладийка увисна във въздуха. Госпожа Рамирес дръпна Летиция за китката и това бе достатъчно да преобърне кутийката.

Тя пада. Известно време 103-ти планира върху мекото летящо килимче. След това започва да пропада все по-надолу и по-надолу. Гнездото на Пръстите се оказва толкова високо!

Изпада в паника, когато се удря в ламаринения покрив на една кола, като отскача няколко пъти. Започва да тича и да се суети във всички посоки. Къде се дянаха „добрите“ Пръсти и тяхната машина за общуване? Втурва се напред, пращайки феромони, които вече никой не може да разчете.

Летиция, Жюлиет, Артюр, Жак! Къде сте? Стига ми толкова чист въздух. Вдигнете ме и ще ви разкажа всичко!

Колата, върху която се е приземил, потегля.

103-ти се вкопчва с всичките си крака в антената на радиото. Вятърът свири край него. Никога, дори върху гърба на Големия рог, не се е движил толкова бързо.