Бернар Вербер
Денят на мравките (155)

155. Едно познато лице

Застанала на стълбата, жената ги държеше на мушка. От отвора в пода се подаваха само горната част на тялото й и пушката. Тя изкачи последните стъпала и се изправи пред тях, а през това време Жак Мелиес отчаяно ровеше из паметта си, като продължаваше да си повтаря: „Това лице ми е познато.“

Също като него Летиция Уелс усещаше някакво име на върха на езика си, без да може да го произнесе.

— Хвърлете револвера, господине! (Мелиес пусна револвера в краката си.) Седнете на тези столове.

Интонацията, гласът…

— Ние не сме крадци — започна Летиция. — Спътникът ми дори е…

Комисарят веднага я прекъсна:

— … от този квартал. Живея недалеч оттук.

— Това е без значение! — отвърна жената, докато ги завързваше за столовете с помощта на електрически кабел.

— Добре. Сега можем да поговорим по-спокойно.

„Коя беше тази?“

— Какво търсите в моя дом, комисар Мелиес, и вие, Летиция Уелс, журналистка в „Еко дю диманш“? На всичко отгоре заедно. Винаги съм смятала, че вие двамата се мразите. Тя на няколко пъти ви руга в пресата, вие пък я пратихте в затвора! А ето ви сега като двама апаши посред нощ в моя апартамент.

— Работата е там…

Летиция отново бе прекъсната.

— Хайде, хайде! Знам чудесно на какво дължа вашето любезно посещение. Това, което не знам, е как сте успели да проследите моите мравки.

От долния етаж се чу глас:

— Какво става, скъпа? С кого говориш на тавана?

— С неканени гости.

От отвора на стълбата се показа още една глава, а после и тяло. „Този не го познавам.“

Пред тях се появи белобрад господин, облечен в сив халат на червени квадрати. Приличаше на Дядо Коледа, но Дядо Коледа, изхабен от годините и на края на силите си.

— Представям ти господин Мелиес и госпожица Уелс. Те са придружили малките ни приятелки дотук. Как ли? Те сами ще ни кажат.

Дядо Коледа изглеждаше разстроен.

— Но те и двамата са доста известни. Той като полицай, а тя като журналистка. Тях не можеш да убиеш. Впрочем не можем повече да убиваме…

— Да не би да искаш да се откажем, Артюр? — запита сухо жената. — Да не искаш да зарежем всичко?

— Да — отвърна Артюр.

Тонът й стана почти умолителен.

— Но ако се откажем, кой ще продължи нашето дело? Никой не би могъл, никой…

Белобрадият закърши пръсти.

— Щом тези са успели да ни открият, това означава, че и други биха могли. В такъв случай ще трябва да продължим да убиваме, да убиваме! Така или иначе, никога няма да изпълним нашата мисия. Премахнем ли един, на негово място изникват десет. Дотегна ми всичкото това насилие.

„Този Дядо Коледа никога не съм го виждал, но нея, нея…“ Безредните мисли в главата на Летиция й пречеха да следи диалога, от който при това зависеха два живота.

Артюр избърса чело с опакото на ръката си, покрита с тъмни петна. Разговорът го бе изтощил. Потърси за какво да се залови, но не намери нищо и се строполи в безсъзнание.

Жената известно време гледа втренчено младите хора, сетне ги развърза. Те машинално започнаха да разтриват глезените и китките си.

— По-добре ми помогнете да го пренесем до леглото — каза тя.

— Какво му е? — заинтересува се Летиция.

— Прилоша му. Напоследък му се случва все по-често. Съпругът ми е болен, сериозно болен. Не му остава още много да живее. Впусна се в тази авантюра тъкмо защото знаеше, че краят му наближава.

— Била съм лекар — каза Летиция. — Имате ли нещо против да го прегледам? Може и да му помогна.

Жената скръбно сви устни.

— Безполезно. Знам чудесно от какво е болен. Рак с разсейки из цялото тяло.

Те внимателно поставиха Артюр върху покривката на леглото. Съпругата на болния донесе спринцовка, пълна с коктейл от седативи и морфин.

— Сега да го оставим да си почине. Има нужда от сън, за да посъбере сили.

Жак Мелиес я изгледа продължително.

— Най-после ви познах.

В същия миг нещо прищрака в мозъка на Летиция Уелс. Разбира се, че и тя познаваше тази жена!