Бернар Вербер
Денят на мравките (132)

132. Война

Огън!

Черни фигури на ята пробягват през гъстата стрелба.

Телата на победените димят. Войници се заравят, за да не бъдат изкормени. Отделни групи се крият из дюните.

Трясък на гранати. Пукотевица на картечници. От подпалените петролни кладенци в далечината се издига гъст дим, през който слънчевите лъчи не проникват.

— Спрете това. Стига толкова!

— Не обичате ли да гледате новини? — запита Мелиес, като намали звука на телевизора, който предаваше обичайната информация от света.

— От един момент нататък човешката глупост става досадна — отвърна Летиция. — Нищо ли няма?

— Нищо.

Младата жена се уви в одеялото.

— В такъв случай ще поспя. Ако се случи нещо, събудете ме, господин комисар.

— По-добре да го сторя веднага. Един от детекторите за движение се задейства.

Двамата погледнаха към екраните.

— В стаята има някакво раздвижване.

Един по един светнаха видеомониторите, но не се забелязваше нищо.

— „Те“ са тук — обяви Мелиес.

— „Той“ е тук — поправи го Летиция. — Върху екрана има само един сигнал.

Мелиес отвори бутилка минерална вода. За всеки случай смени мокрия компрес под мишниците си и не желаейки да поема никакъв риск, отново се напръска с парфюм.

— Още ли мириша на пот? — попита той.

— Ухаете на „Кадум“ като същинско бебе.

Все още не забелязваха нищо, но сега долавяха някакво стържене по пода.

Жак Мелиес включи видеомагнетофоните към камерите, разпръснати навсякъде из стаята.

— „Те“ приближават към леглото.

Пред обектива на камерата, поставена на равнището на килима, се появи муцуната на проскубана мишка, тръгнала да търси храна.

Двамата избухнаха в смях.

— В края на краищата мравките не са единствените животни, които съжителстват с хората — възкликна Летиция. — Този път наистина ще си легна и искам да ме събудите само ако имате да ми покажете нещо по-сериозно.