Бернар Вербер
Денят на мравките (91)

91. Пикник

За да се спаси от августовските горещини, префектът Шарл Дюпейрон реши да отведе малкото си семейство на пикник под гъстите клонаци на гората Фонтенбло. Децата, Жорж и Виржини, обуха по този случай туристически обувки. Жена му Сесил се нае да приготви студен обяд, скрит засега в грамадна хладилна чанта, която Шарл мъкнеше под подигравателните погледи на минувачите.

През този неделен ден в единадесет часа жегата беше вече непоносима. Те навлязоха под дърветата и се отправиха на запад. Децата тананикаха някаква песничка, научена в детската градина: „Be-bop-a-lula, she is my baby.“ Сесил внимаваше да не си изкълчи някой глезен из коловозите.

Макар от самия него да се лееше пот, Дюпейрон никак не бе недоволен от това бягство в гората, далеч от охраната, от секретарките, от пресаташетата и цялата останала пасмина подмазвачи. Всяко завръщане към природата си имаше своето очарование.

Когато стигна до едно полупресъхнало поточе, той с наслада пое въздуха, пропит с ухание на цветя, и предложи да го разположат върху тревата някъде наоколо.

Сесил веднага възрази:

— Много си оригинален! Тук сигурно гъмжи от комари! Сякаш не знаеш, че дори един комар да има, точно мен ще ухапе!

— Комарите обожават кръвта на мама, защото тя е по-сладка — изкиска се Виржини, размахвайки мрежата за пеперуди, която бе взела с надеждата да обогати колекцията на класа.

Миналата година събраха крилете на осемстотин люспокрили и ги подредиха в грамадна картина, изобразяваща самолет, литнал в небето. Сега се надяваха да изобразят битката при Аустерлиц.

Дюпейрон умишлено се показа сговорчив. Не му се искаше да развали един тъй хубав ден заради някакви си комари.

— Много добре, да отидем по-нататък. Струва ми се, че ей там виждам поляна.

Поляната представляваше квадрат, обрасъл с детелина. По площ бе не по-голяма от кухня и поради тази причина защитена от дебела сянка.

— Тук ще се чувстваме прекрасно. Деца, помогнете на майка си да подреди трапезата.

Самият той се зае да отвори бутилка великолепно бордо, заради което жена му веднага го сряза:

— Това може би е най-важното? Децата се бият, а ти мислиш само за пиене! Поне веднъж се прояви като баща!

Жорж и Виржини се замерваха с буци пръст. Той ги повика с въздишка и въдвори ред.

— Хайде, стига, деца! Жорж, ти си момче, дай пример.

Префектът хвана сина си за панталоните и го заплаши с ръка.

— Знаеш ли колко са тук? Ако пак закачиш сестра си, ще заиграе шамарената фабрика. Смятай, че съм те предупредил.

— Но татко, не бях аз, тя започна.

— Това не ме интересува, при най-малкото спречкване ти ще си изпатиш.

 

 

Малката група от двадесет и пет разузнавачи се движи далеч пред главните сили и души навсякъде. Като същински пипала на войската, те оставят феромони следи, които ще позволят на основната маса бойци да мине по най-удобния път.

Челната група се оглавява от 103-ти.

 

 

Сред задуха на гората семейство Дюпейрон дъвчеше бавно. Усилието беше толкова голямо, че дори децата седяха мирно. Госпожа Дюпейрон вдигна очи и въздъхна:

— Струва ми се, че и тук има комари. Във всеки случай някакви насекоми. Чувам жужене.

— Ти виждала ли си гора без насекоми?

— Питам се дали бе добра идеята да дойдем на този твой пикник — въздъхна тя. — Много по-приятно щяхме да прекараме в Нормандия, край брега на морето. Отлично знаеш, че Жорж страда от алергии!

— Моля те, престани да изнежваш момчето. Накрая заради теб наистина ще стане болнав!

— Я чуй! Наоколо гъмжи от насекоми.

— Не се тревожи, помислил съм за това и нося спрей с инсектицид.

— Така ли… И каква марка?

 

 

Сигнал от един разузнавач:

Силни неидентифицирани миризми от посока север-североизток.

Неидентифицирани миризми дал Бог. По широкия свят се въдят милиарди такива. Ала настоятелният тон на посланието незабавно вдига групата под тревога. Всички се заковават на място с щръкнали антени. Из въздуха се носят ухания с необичайни нюанси.

Един воин щраква с челюсти, убеден, че е доловил мирис на бекас. Антените се допират и започва обсъждане на обстановката. 103-ти смята, че все пак трябва да продължат напред ако не за друго, то поне за да идентифицират животното. Останалите се съгласяват с него.

Двадесет и петте мравки предпазливо се добират до източника на миризмата. Спират пред широко открито пространство: мястото е много странно — бяла почва, осеяна с миниатюрни дупчици.

Налага се да вземат предпазни мерки, преди да предприемат каквото и да било. Петима разузнавачи се връщат обратно, за да опънат сред тревите обонятелното знаме на Федерацията. Достатъчни са няколко капки тетрадецил ацетат (C6–H22–O2), за да бъде обявено на цялата планета, че тук е белоканска територия.

Това малко ги поуспокоява. Да назовеш една страна ще рече, че вече я познаваш.

Продължават огледа.

Пред тях се очертават две масивни кули. Четирима изследователи се изкатерват по тях. На кръглия заоблен връх също има дупчици, от които излитат солени и лютиви миризми. Много им се ще да разучат по-отблизо тези вещества, но отворите са твърде малки, за да се мине през тях. Разочаровани, те слизат обратно.

Толкова по-зле. Бригадите от техници, които идат отзад, без съмнение ще се справят с този проблем. Едва-що са слезли долу, и ето че биват изправени пред друго, още по-любопитно явление — цяла редица ухаещи хълмове, но с твърде неестествена форма. Разузнавачите се изкачват и се пръскат по хребетите и из котловините. Опипват, проучват терена.

Ядливо! — възкликва първият, който успява да пробие външния твърд слой. Под това, което е сметнал за камък, се намира нещо много вкусно! Белтъчини в невъобразимо количество! Той излъчва възторжено съобщението, докато устните му хоботчета се пълнят с хранителни влакна.

 

 

— Какво ще ядем след това?

— Има шишчета.

— С какво са?

— С агнешко, сланина, домати.

— Не е зле. А към тях?

 

 

Мравките не се задоволяват с откритието си. Опиянени от този първи успех, те поглъщат малко храна и плъпват по бялата покривка. Едно отделение от четирима разузнавачи пропада в някаква бяла кутия, пълна с жълто желе. Те дълго се борят, преди да потънат завинаги в мекото вещество.

 

 

— Към тях ли? Беарнски сос по специална рецепта.

 

 

103-ти се изгубва във вътрешността на огромен куп жълти буци, чиято повърхност скърца и хрущи под краката. Срутват се цели пластове. 103-ти отскача встрани, за да не бъде премазан, и едва успял да се закрепи — трябва да спасява в друга посока, за да не бъде погребан под кристалоподобната ронлива материя.

 

 

— О, чудесно! Пържени картофки!

 

 

Ненадейно се хлъзва по нещо като склон, намазан с липиди, и се измъква най-сетне от този кошмар. Тръгва по една вилица и започва да я изучава. Така се натъква на поредица от изненади, от сладникав вкус до кисел, сетне тръпчив и топъл. Нагазва в някакъв зелен на цвят зеленчук, предпазливо приближава към червения крем.

 

 

— Кисели краставички по руски и кетчъп.

 

 

С разтреперани от необикновените открития антени, 103 683-ти прекосява широко бледожълто пространство, от което се носи силен дъх на ферментация. Другарите му весело се гонят из кухините. Попадат на безкраен низ от сферични пещери с меки стени. Челюстите лесно се забиват в тях и тогава жълтата преграда става прозрачна.

 

 

— Сирене грюйер!

 

 

103-ти е възхитен, но не смогва да предаде на останалите впечатленията си от тази необикновена страна, където всичко става за ядене. Отгоре се раздава дълбоко глухо бучене, мощно като полъх на вятър, спуща се отгоре им с гръмотевичен тътен.

„Униание ук иа уравки.“

От небето изниква розова топка и методично смазва осем изследователи. Крак, крак, крак. Всичко става за по-малко от три секунди. Изненадата е пълна. Тези достойни бойци са с яка физика, но нито един от тях не оказва и най-малка съпротива. Здравите им брони с медни отблясъци се трошат, плътта и кръвта им се смесват в каша, която пръска наоколо — жалки кафяви петна върху белоснежната повърхност.

Войниците не вярват на сетивата си.

Всъщност розовата топка преминава в дълъг стълб. След това опустошение се появяват четири други стълба, които бавно се изпъват и се присъединяват към първия. Те са пет!

ПРЪСТИ!

Това са Пръсти!!!!! Пръсти!!!!!

Сега 103-ти е убеден. Те са тук! Те са тук! Тъй бързо, тъй близо, тъй могъщо. Пръстите са тук!!!!! Той изпраща най-силния си феромон за тревога.

Внимание, това са Пръсти! Пръсти!

103-ти усеща как го облива вълна неистов страх. От него мозъците му кипват, краката му се разтреперват. Челюстите му се разтварят и затварят без всякаква причина. ПРЪСТИ! Това са ПРЪСТИ! Залягайте всички! Пръстите се вдигат дружно към небето, свиват се и остава да стърчи само един. Той е изпънат като шип. Розовият му плосък връх гони изследователите и ги мачка без всякакво усилие.

103-ти, който е храбър, но не и безразсъден, се скрива в някаква просторна бежова пещера.

Всичко се случи толкова бързо, че 103-ти дори няма време да осъзнае какво става. Но въпреки това е успял да ги познае.

Това са… Пръсти!

Втората вълна на страх, която го обзема, е още по-разяждаща.

В този случай не може да се сети за нищо по-опасно, за да преодолее страха си. Пред него се намира най-ужасното, най-непонятното, може би най-могъщото нещо на света. ПРЪСТИ!

Страхът се е загнездил навред из тялото му. Той трепери, задушава се.

Странно: преди малко не си даде ясно сметка, ала сега, под закрилата на това временно убежище, страхът му достига връхната си точка. Вън е пълно с Пръсти, които искат да му видят сметката.

Ами ако Пръстите са богове?

Подигра се с тях и сега те са разгневени. Той е една нищо и никаква мравка, която ей сега ще умре. Страховете на Хли-пу-ни са били напълно оправдани, кой би очаквал да попадне на тях тъй близо до Федерацията? Значи са преминали отсам края на света и сега нахлуват в гората!

103-ти се върти в кръг сред топлата бежова пещера. Той неистово блъска по пода с корем, за да се отърве от стреса, който от няколко секунди е на път да го завладее.

Доста време му трябва, за да възвърне способността си да контролира своите реакции, и когато страхът му се поуталожва, предпазливо тръгва да огледа тази причудлива пещера с дъги по свода. Вътрешността е украсена с черни люспици. Те миришат на топла разтопена мазнина. Отвсякъде се носи отвратителна воня на границата на поносимото.

 

 

— Нарежи печеното пиле. Изглежда ми страшно вкусно.

— Само тези мравки да искат да ни оставят на мира…

— Аз избих купища от тях.

— Като те знам какъв си, това не ме учудва! Ето тук има още, тук също.

 

 

Преодолявайки отвращението си, 103-ти прекосява горещата пещера и се скрива в единия край.

Той протяга напред антени и става свидетел на невероятното. Розовите топки, тези страшилища, преследват всичките му другари. Откриват ги под чашите, под чиниите, под салфетките и след това ги умъртвяват, без много да се церемонят.

Същинска хекатомба.

Някои от тях се опитват да стрелят с киселина по нападателите. Напразно. Розовите топки летят, скачат, изникват отвсякъде, като не оставят никакъв шанс на миниатюрните си противници.

Сетне всичко се успокоява.

Въздухът е изпълнен с мирис на олеинова киселина, който съпътства смъртта на мравките.

Пръстите бдят над покривката на стада по пет.

Ранените биват довършвани, превърнати в петна, а сетне изстъргани, за да не цапат.

— Хехи, ай ми холемихе нохици.

Внезапно грамадно острие разрязва тавана на пещерата и разделя двете половини с оглушителен трясък.

103-ти подскача. Втурва се право напред. Бързо. Да бяга. Бързо. Бързо. Чудовищните богове са над него.

Устремява се с всичката сила на шестте си крака.

Розовите стълбове се бавят.

Изглежда, са дълбоко възмутени от неговата поява точно на това място. Миг по-късно се хвърлят да го преследват.

103-ти прави всевъзможни маневри. Завива рязко, мята се във всички посоки. Сърдечната му камера бие до пръскане, но все още е жив. Два стълба падат пред него. През ситото на очите си за пръв път вижда петте гигантски силуета, които ясно се очертават на хоризонта. Усеща мускусния им мирис. Пръстите патрулират.

Страшно.

И тогава в главата му блясва мисъл. Толкова се бои, че нрави нещо невъобразимо. Същинско безумие. Вместо да бяга, той се хвърля срещу своите преследвачи!

Изненадата е пълна.

Изкатерва се с бясна скорост по Пръстите. Също като изстрелян от трамплин. Когато стига върха на планината, скача в пропастта.

Падането му е смекчено от розовите топки.

Те се приближават една към друга, за да го смажат.

Излазва под тях и повторно пада, този път в тревата.

Мигом се скрива под една трилистна детелина. Крайно време е. Вижда как розовите стълбове ровят растителността наоколо. Боговете Пръсти се мъчат да го открият. Ала тук, сред великденчетата, той е в своя си свят. Така и не успяват да го издирят.

103-ти бяга, а в антените му кипят най-различни мисли. Сега вече няма никакво съмнение: видя ги, докосна ги и дори успя да ги надхитри.

Ала въпреки всичко все още няма отговор на основния въпрос:

Богове ли са Пръстите?

 

 

Префектът Шарл Дюпейрон избърса Пръсти в карираната си носна кърпа.

— Е, както видяхте, успяхме да ги прогоним, без дори да прибягваме до инсектицид.

— Нали ти казах, скъпи, тази гора не е чиста.

— Аз убих сто! — похвали са Виржини.

— Аз пък много повече, много повече от теб! — възкликна Жорж.

— Спокойно, деца… Дали са успели да замърсят яденето?

— Видях една да излиза от печеното пиле.

— Не искам да ям пиле, по което са лазили мравки! — веднага писна Виржини.

Дюпейрон се намръщи.

— Все пак няма да хвърлим това чудесно пиле само заради една мравка!

— Мравките са мръсни, те разнасят болести. Учителката ни каза.

— Ще изядем пилето при всички случаи — настоя баща й.

Жорж застана на четири крака.

— Една се спаси.

— Още по-добре. Тъкмо ще каже на другите да не идват насам. Виржини, престани да късаш крачката на тази мравка. Така или иначе тя вече е мъртва.

— О, не, мамо! Още мърда.

— Добре, само че не пускай парченцата върху покривката, хвърляй ги по-далеч. Ще можем ли най-сетне да обядваме на спокойствие?

При тези думи тя вдигна глава и очите й останаха приковани в небето. Малко, но шумно ято от бръмбари носорози се събираше в кръг на един метър над главата й. Когато установи, че насекомите не се махат, тя пребледня.

Изразът на съпруга й не бе по-различен. Той беше установил, че тревата наоколо е почерняла: бяха заобиколени с истинско море от мравки. Може би имаше милиони!

В действителност това бяха само трите хиляди войници от първия кръстоносен поход срещу Пръстите заедно със зедибеинаканските подкрепления. Те напредваха решително с разтворени челюсти.

Съпругът и баща успя само да каже с разтреперан глас:

— Скъпа, подай ми бързо флакона с инсектицид…